Чаено парти
Едуин Чарлз Туб
На повърхността всичко беше спокойно и красиво. Но под земята старецът играеше.
Карълайн седеше в градината и играеше с играчките си. Беше навършила четири години, наближаваше петата, носеше къса рокля на точки, а върху нея имаше чиста престилка изпъстрена с фигурки на малки животни и градински създания. Лененорусата й коса беше сплетена на плитки завързани с ярко жълта панделка. Малките й боси стъпала бяха напъхани в пантофи във формата на зайци, с розови, клюмнали уши, с лъскави копчета за очи и нежни усмихнати муцунки.
Тя седна малко начумерена, внимателно наля мляко в няколко чаши от светлочервена пластмаса и разчупи едно кексче на шест различни по големина късчета. Котарак се беше изтегнал на слънце и я наблюдаваше с топазено жълтите си очи, присвивайки острите си нокти.
Той подуши кексчето, после заблиза от млякото си с дълъг розов език, а мустаците му потръпваха леко, щом докоснеха ръба на чашата. Мечето не беше гладно, а Кукличката беше непослушна. Гномът и Феята както обикновено бяха лакоми у искаха още.
Карълайн разбираше, че Гномът и Феята не бяха наистина там, че бяха само въображаеми същества, но тя знаеше всичко за тях от книжките си с приказки, онези, които мама й четеше за лека нощ и за нея те бяха съвсем истински.
Гномът изглеждаше като много стар мъж, с дълга бяла брада, отстровърхи обувки и шапка, а Феята имаше криле и носеше пръчица. Те идваха на чай, когато Карълайн пожелаеше и понякога водеха със себе си други градински създания, но те двамата бяха нейните любимци. Мечето и Кукличката също идваха, разбира се, а Котарака понякога беше непослушен и не искаше да стои мирен и да пие млякото си.
Макар че днес беше много послушен.
Карълайн изхъмка, точно както мама изхъмкваше, когато тя не си ядеше вечерята и погледна строго към Кукличката.
- Яж си кексчето. - каза тя и го повдигна към порцелановите устни. - Изяж го цялото като добро момиченце.
Кукличката не каза нищо и все още не изяждаше кексчето си. Карълайн сви устни и сложи пухкавите си длани на кръста.
- Ти си толкова лоша, - каза тя строго. - Ако няма да си ядеш кексчето ще го дам на Мечо!
Мечо седеше и се взираше в нея с блестящите си очи от копчета без да каже дума. Карълайн му се усмихна и го вдигна усещайки дращенето на късата му кафява козина по пухкавите си ръце.
- Мечо е добро момче. - каза тя и го прегърна докато
той не изписука. - Защо не можеш да бъдеш добра като него?
Кукличката седеше упорито и все още отказваше да говори.
Карълайн въздъхна и сложи Мечо да седне до нея.
- Ти си лошо момиченце, Кукличке и ще те напляскам здраво!
Тя вдигна кукличката, завъртя я и я пострави върху коляното си
- Мамааа.
- Безсмислено е да плачеш. - Карълайн беше много строга. - Не трябваше да бъдеш толкова непослушна. Ти беше лошо момиченце и не си изяде кексчето.
Тя шляпна нежно Кукличката, съвсем леко, защото я обичаше и не искаше наистина да я заболи.
- На ти! Ще бъдеш ли сега добро момиченце?
- Мамааа.
- Седни до Мечо, изяж си цялото кексче и ще пораснеш голяма и силна.
Тя се намръщи на Мечо, той изглеждаше сякаш й се присмива, блестящите му очи-копчета отразяваха топлото слънце, малките му кръгли уши изглеждаха златисти и рошави.
- Не се смей на Кукличката, Мечо. - каза строго, точно както казваше мама, когато тя беше непослушна. - Тя е добро момиченце. Сега си пий млякото или няма да ти позволя да ядеш повече от кексчето.
Коратакът се озъби и изви гърба си, дългата му опашка потрепваше като знаме докато се прозяваше. Премина внимателно покрай чаените прибори и отърка главата си в крака на Карълайн, козината му гъделичкаше и се усещаше топла и мека върху голата кожа.
Той измърка, после се обърна на гръб и протегна четирите си крака и хвана дланта й кадифените си лапи чакайки да го погали по коремчето.
Вътре в къщата мама пееше, а една пчела прелиташе от цвят на цвят докато събираше своя чай. Слънцето грееше, а въздухът беше изпълнен с аромата на растенията.
Цареше голямо спокойствие.
* * *
Генералът седеше в бомбоубежището си и играеше с играчките си.
В края на шестдесетте си години, почти на седемдесет, той носеше униформата си като втора кожа, а фината й материя беше натежала от лентички с медали и позлатени значки. Почти голата му глава блестеше в розово и бяло от флуоресцентната светлина, ниско подрязани мустаци очертаваха тънката му, почти без устни уста. Краката му бяха обути в черни ботуши до коленете, поръбена със златно фуражка и кобур висяха на поставка до стената.
Той седна мръщейки се на картата пред него, оцветена, разграфена и детайлна част от обитаемата земя. Той проследи линиите на картата със сбръчкания си пръст, съсухрен и изкривен от възрастта, като нокът на лешояд, с оцветени нокти, подути стави и кожа като пергамент.
Той погледна към мъжете седнали около масата. Въздушния - целият облечен в синьо и сребърно, Морския - по-тъмносиньо и златно. Земния - каки и черна пластмаса, алени връзки и камуфлажна екипировка..
Той знаеше, че те всъщност не са съвсем съгласни с него, но идваха когато той поискаше и щяха да продължат да го правят. Той имаше власт. Беше ръководител на общите операции и тези мъже бяха пешки, които изпълняваха прищевките му
Играчки!
Кораби и мини, самолети и бомби, танкове и нахлуващи армии. Беше играл с тях през целия си живот, разиграваше теоретична война в Академията, на терен по време на маневри и вече два пъти в реална битка.
Война!
Беше неговият живот, неговата професия, единственото нещо, което разбираше, така че седеше на масата си дълбоко под земята, далеч от слънцето, от сладкият аромат на растения, от красотата на летния следобед и даваше заповеди с груб стържещ глас.
- Решено е. Въздушния ще започне операцията, следван от Морския и Земния. Осакатяващ удар, който да хвърли врага в хаос, после блокада и инвазия. Някакви въпроси?
Беше реторичен въпрос, но винаги го задаваше. Тези мъже не бяха тук за да задават въпроси, те бяха тук за да получават заповеди и да им се подчиняват сляпо без въпроси или коментар, но старите привички умираха трудно.
Въздушния се размърда леко на мястото си и опита да посрещне заплашителния поглед на генерала.
- Били ли са уведомени?
- Кои?
- Враговете разбира се, кой друг?
Генералът се подсмихна взрян в стегнатата фигура в синьо и сребърно. Старите му мършави ръце галеха картата почти любовно и той изду леко гърдите си, а светлината се отразяваше от масивните му значки.
- Вие ще ги уведомите, - каза бавно той. - Вашите бомби ще им кажат, че са във война.
- Разбирам. - Въздушния сведе поглед, беше почти интелигентен мъж. - Атомни?
- Не. По-късно може би, но не в началото. Имаме нужда от градовете им, от техните фабрики и обработваемата им земя, а новите експлозиви са по-подходящи за локални щети. Приготвил съм схема на бомбардировките ви. Ето.
Той разстла една карта върху бюрото и разясни легендата начертана на гладката хартия.
- Железопътни терминали и електроцентрали. Пътни възли и складове. Водни съоръжения и инсталации за отпадни води. Няколко болници и естествено летищата и казармите. Е?"
- Болници? - Въздушния изглеждаше притеснен.
- Да. Изместването на пациентите ще предизвика голямо объркване и моралното въздействие ще бъде силно. - старият мъж се засмя. - Всеки, който има роднина, който е бил хоспитализиран, ще иска да знае какво се е случило с тях. Медицинските служби ще бъдат претоварени и цивилното население ще се паникьоса. Това ще направи нашата победа много по-лесна.
Погледна към останалите.
- Някакви въпроси?
Въздушния поклати глава и сгъна картата си на стегнат пакет.
Морския сви рамене, мисълта му вече беше при неговия флот.
Земния изсумтя. Както винаги щеше да свърши повечето работа и да получи най-малко признание.
Генералът потрепери леко. Беше възрастен човек и кръвта едва се движеше в изсъхналите му вени. Погледна към другите.
- Това беше всичко, господа. Знаете времето на атаката, а междувременно ще се присъедините ли към мен за чая?
Те кимнаха, без да смеят да откажат и мъжът натисна едно копче с костеливия си пръст.
Не беше време за чай, разбира се, но пък времето отдавна беше изгубило значението си в бомбоубежището и храната се сервираше, когато се поръча, през деня или през нощта, сутрин или следобед.
И така те седяха, отпиваха от горчивия си чай и дъвчеха с неудоволствие малки кексчета. Умът им беше другаде, нямаха търпение да приключат с храната и да си отидат.
* * *
Млякото свърши, кексчето също, а червеният пластмасов комплект за чай лежеше разпръснат по тревата, образувайки ярки цветни петна в зеленината. Карълайн седеше чувствайки се доста надута след като изяде цялото кексче и изпи почти всичкото мляко, после бавно започна да събира сервиза си за чай.
Кукличката и Мечо седяха и я наблюдаваха, докато Котарака примигаше със замъглени очи и ближеше дългата си опашка.
Мама извика от къщата.
- Каръл! Влизай вече, скъпа.
- Да, мамо. - каза тя и остана да седи където беше, загледана в жужащата пчела, наслаждавайки се на усещането от приятното и топло слънце по голата кожа на краката и ръцете си.
Беше толкова хубаво в градината. Чувстваше се щастлива и леко сънена, докато седеше на тревата, а дългите,клюмнали уши на заешките пантофи гъделичкаха извивките на ходилата й, широките им усти обърнати към синьото небе сякаш се усмихваха със задоволство.
Втора пчела се присъедини към първата, бръмчеше с дълбок и нежен звук, вибрираше и жужеше, докато прелиташе през небесния лазур.
- Каръл! - Мама беше почти в градината и гласът й звучеше почти както когато беше ядосана или когато татко беше направил нещо нередно. - Каръл! Ела на минутата!
- Да, мамо.
Неохотно тя се изправи на крака и спусна поглед върху разхвърляните чаени принадлежности. Кукличката и Мечо се взираха в нея с мълчалив укор, че ги е забравила, а Котарака изглеждаше нащрек, готов за чая си.
Бавно, тя започна да прибира чайните принадлежности, нежелаейки да напусне топлината на градината и звука от жуженето на пчелите. Както очакваше, мама дойде в градината и я сграбчи ненадейно. Тя се откопчи смеейки се, готова за тази по-вълнуваща игра, пухкавите й крачета газеха тревата докато бягаше в кръг и се въртеше.
- Не можеш да ме хванеш! - затананика тя. - Не можеш да ме хванеш! Не можеш...
Първият взрив избухна!
Дойде като разтърсващ шум и ужасяващ вятър. Тресеше и гърмеше, ревеше и ръмжеше, разклати къщите и затъмни небето. Стъклата се пръснаха със звън на хиляди кристалчета, а въздухът беше изпълнен с дим и пръст, тухлен прах и разтрошен бетон, въртеше се и се завихряше като мъгла или пушек от градински огън.
Тя стоеше уплашена и ужасена, малкото й сърце блъскаше срещу ребрата й, а лесно бликващите сълзи на младостта се стичаха по малките й кръгли бузи.
- Мамо!
Мама не отговори. Мама лежеше в градината, косата й беше върху лицето, а ръцете й бели и отпуснати бяха простряни на тревата.
- Мамо!
Нещо гъсто, червено и гадно течеше от главата на мама. То оцвети тревата и образува голяма локва до меката тъмна коса. Докосна стъпалата й и заешките пантофи станаха по-тъмно розови, дългите , клюмнали уши оставяха грозни следи по стъпалата й, а блестящите очи станаха зацапани и потъмнели.
- Мамо!
Мама не отговори.
Котарака изскимтя близо до чайните принадлежности. Лежеше на една страна, тигровата му козина беше мокра и лепкава, внушителната му опашка беше мръсна и сплъстена от пръст и влага. Той я погледна умоляващо с топазеножълтите си очи и се опита да оближе страната си дългия си розов език. Градината бе посипана със стъкла, а едно голямо парче лежеше до него, вече потъмняло, а по острите му ръбове имаше полепнала козина.
Карълайн изхленчи от страх и ужас. Тя вдигна Кукличката, а после изпищя когато порцелановата ръка остана в ръката й, а порцелановата глава се търкулна от порцелановото тяло.
- Мамааа.
Мечо я гледаше с блестящите си очи-копчета. Тя го грабна, притисна го докато той не изписука усещайки дращенето на късата му кафява козина, която се триеше по голите й ръце.
- Мама не отговаря. - тя изхленчи на мечето. -Накарай я й да ми отговори, Мечо! Накарай я да ми отговори!
Вторият взрив избухна!
Тя изпищя отново, изпищя с целият ужас на потресено същество с изкривено лице и продрано гърло.
Спря да пищи и усети как й прилошава и й се гади, докато около нея се вихреше прахоляк и въздухът беше пълен с мръсотия, пушек и неприятни миризми.
Мечето изписука щом го притисна до гърдите си и се взря в него, искайки да й е лошо точно както на последното й парти, когато изяде твърде много сладолед и торта. Престилката й беше покрита с червено гадно нещо, то покри всички ярко оцветени животни и малките градински създания и тя разбра, че това беше кръв.
После дойде болката, болка, ужас и умопомрачителен страх.
- Мамо!
Но мама лежеше мълчалива, с лице надолу върху тревата, главата й - подгизнала червена развалина.
- Котарак!
Но Котарака лежеше с широко отворени, мъртви очи жълтеникаво взрени в прашното небе.
- Кукличке!
Но Кукличката беше счупена на хиляда парчета, бежово оцветения порцелан на тялото й се смесваше със строшената червена пластмаса на комплекта за чай.
- Мечо!
Той се взираше в нея, златистокафявата му козина беше изцапана с кръвта й, извезаната му уста застинала във вечната му усмивка, а малките му кръгли уши бяха глухи към молбата й.
Тя се свлече, малко момиченце на четири, почти на пет, с жълта панделка завързана за мръсните й окаляни плитки, някога чистата й престилка - червен ужас, а заешките й пантофи напоени с кръвта на майка й.
Тя се свлече, малка частичка от човечеството, с кръв струяща от устата й, от смазаните й от взрива гърди и разкъсаното й тяло, после бавно падна върху мръсната трева и разпръснатите останки на играчките си.
Мечето се взираше в нея, притиснато силно до гърдите й, после ярките му очи-копчета се втренчиха зад рамото й в рухващата стена на къщата.
Тя беше толкова малко момиче.
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/15/47
Преводачи: КатеринаК, moosehead
Готово: