Седма глава На другия ден ставам достатъчно рано, за да хвана първата доставка на бира. Разпознавам едрия червенокос мъж, който търкаля бурета към зимника. – Партулакс, какво правиш на фургоните? Партулакс се отказа от талигите преди няколко години, когато стана служител в Транспортната гилдия. В днешно време прекарва по-голямата част от времето си в офис като наема работници и разписва договори. – Не ни стигат хора – отговаря. - Повечето от гилдията са призовани в армията. Вашият доставчик е в Градините. Тюрай има отряд войници, разположени близо до Градините на удоволствието, които защитават Източната порта. Въртеше се някакво предложение за нападание над Стадиона, но мисля че генерал Помис не го подкрепя. Не знаем колко орки има там и той предпочита да не отваря нито една от градските порти докато не пристигнат подкрепления. – Нали няма подобни проблеми в пивоварната? – Не още – отговаря Партулакс. Това е добре. Ако бирата изчезне, това ще е обезсърчаващ и съкрушителен удар за града. Ще ми е трудно да продължа. Пожелавам му лек ден и виждам потния Гурд помагащ да се напълни зимника. – Пак ли по стените? Поклащам глава. – Днес имам свободен ден. – Тогава защо си излязъл по това време? – Работя по случай. Никой не успя да хвърли достатъчно светлина върху тайнственото изчезване на капитана на кораба, който трябваше да донесе Океанската буря в Тюрай, така че трябва да говоря с първия командир. Той е отседнал в При русалката. Интересен избор, като се има в предвид, че Русалката е местната централа на Братството. Това не е място, което един порядъчен човек обикновено би избрал за свое пребиваване, макар че не е и непременно гаранция че е част от бандата. Може би просто му трябва сигурен дилър на дуа. Или може би му е писнало от разпити и е потърсил местенце, където законът не се прилага с цялата му сила. След срещата му с Градската стража, Дворцова сигурност и местният префект, несъмнено е бил предостатъчно разпитван. Пътят водещ към Русалката е пълен с дилъри на дуа, на съвсем на често в началото и по на рядко в близост до кръчмата. Търговията е оживена, както обикновено. Още веднъж съм удивен от броя на мъжете, който трябва да са на военна служба, но не са. Това е изгодно за Братството, но може би няма да мислят, че е толкова добър начин за печалба, когато орките разбият стените и ги подложат на сеч. На влизане в кръчмата се разминавам с Гликсий Драконоубиеца. Той е с прекрасни черни ботуши, ръчна изработка на майсторите кожари от Джувал и вероятно струващи повече от това което съм изкарал последите три месеца, а са изцапани и окаляни. Ако аз имах такива хубави ботуши нямаше да ги нося на места, като Русалката. Изненадан съм че го срещам тук. Доколкото знам, Гликсий не използва дуа. Когато се опитвам да го вляза той ми препречва пътя. – Очаквам с нетърпения нашата игра – казва той. – И аз. Сега се дръпни, зает съм. – Нали не го казваш просто така? - казва Гликсий, достатъчно силно, за да го чуят хората наблизо. - Може да нямаш достатъчно пари? – Ще бъда там. – Ще се видим скоро – казва той и си тръгва развявайки след себе си дългата си дъгоцветна пелерина. Магьосник по тази улица е необичайна гледка, но не бих казал, че дилърите на дуа или клиентите им мо обръщат някакво внимание. Твърде са заети със собствените си задачи. Първия човек на който попадам вътре в кръчмата е Касакс, местният водач на Братството. – Виж ти, виж ти – казва Касакс. - Двама магьосници за две минути. Това явно е опит за шега. Моят неуспех с магията е всеизвестен. Това въобще не ми оправя настроението. Касакс е с бръсната глава, смугло лице, и по една златна обица на всяко ухо. Той е умен и безмилостен, когато се наложи. Той е могъщ човек, едър, макар и не чак толкова едър като Карлокс, неговия бияч, който седи зад него потискайки всички, дори мен, и ги кара да се чувстват като джуджета. – Никога не си ми споменавал, че организираш специални игри – казва Касакс. – Каква специална игра? – За Гликсий и генерал Акарий. Как нави генерала да дойде във Възмездяващата секира? – Нище не знам за това – признавам си. - Гликсий се самопокани при нас. – Ами аз чувам че е поканен и Акарий. Те обикновено играят с претор Капатий. Ако и претора вземе че слезе на сам това ще е най-дебелата игра която някога се е завъртала в Дванайсет морета. Той ме гледа така, всякаш съм човек който не разполага с достатъчно пари. – Мога да се справя – казвам му аз. Касакс свива рамене. – Най-добре да си сигурен, че имаш добра ръка в началото. В противен случай те просто ще те изметат от масата. Касакс идва през седмицата да играе рак във Възмездяващата секира. Големите залози няма да са проблем за него. Откакто той пое Братството в Дванайсет морета затегна хватка на престъпността и увеличи приходите си. – Как е капитана? – Рали? Добре е. Защо? – Можеш да му намекнеш да си пази гърба. Знаеш ли че прияталката му сее зъбъркала в неприятности с Приятелския кръг? Дължи им пари. Вероятно ползва Рали като някаква защита – казва Касакс. - Доста харесвам капитана. Винаги се възхищавам на накой честен човек. – Стига да не пречи на бизнеса ти. – Мина много време откакто Градската стража можеше да попречи на бизнеса ми. Касакс се намръщтва към един моряк вдигащ повече шум на бара. Морякът замлъква. – Anyway they won't come after her in Дванайсет морета, – says Касакс. "So you don't have to worry. Приближавам се малко по-близо до Касакс. – Кръгът ме тревожи толкова, колкото и Братството. Демек не ми пука за никой от вас. – Чу ли това, Карлокс? - казва Касакс. - Ние не го тревожим. По-добре да внимаваме, да не разтревожим този мъжага. Карлокс се ухилва. Имал съм няколко спречквания с него преди време. Той е тъп като орк, но го бива в патакламата. – Какво искаше Гликсий? - питам без въобще да се надявам на отговор. – Да поговори с един моряк за изчезнал предмет. Касакс посочва към някаква фигура през маса, която едва се различава в опушения мрак вътре в Русалката. Чудя се дали и Гликсий Драконоубиеца търси Океанската буря от името на Магьосническата гилдия. Лузитания спомена, че е разпратила разни хора. Но Гликсий не заслужава доверие. По вероятно е той да работи за собствен интерес. Касакс губи интерес към мен. Не му пука и за въпросите които искам да задам на първия командир. Може би си мисли, че би било мъдро от негова страна да сътрудничи, при положение че Магьосниците, Градската стража и префект Дриний бръмчаха вкупом наоколо. Или просто е благоразположен защото с нетърпение очаква играта на карти. Касакс не е лош играч. Умът му е остър като елфско ухо, или почити, освен това е труден за разчитане. Сядам до моряка. Гледа ме тъпо и безразлично докато се намествам. – Не знам нищо за Океанската буря – казва той, преди още да съм успял да измисля как да го заговоря. – Как реши че ще те питам за това? – Всички питат само за това. Префекта. Градската стража. Магьосниците. Звучи уморено. Може би заради трудностите при последното плаване. Но по вероятно е просто между две дози дуа. – Какво стана с капитан Арекс? – Изчезна. Просто се опитвахме да се доберем до пристанището и когато пристигнахме капитанът липсваше. – Той просто изчезна? – Нали това казах – Видях пристигането на кораба. Морето беше спокойно. Не може да е бил отнесен зад борда. Къде е отишал? Първия командир поклаща глава. Не знае. – Можеш ли да предположиш какво е станало? Може би магия? Отново клати глава. Разбира се, има множество заклинания, които не могат да бъдат усетени от средностатистическия гражданин. – Разкажи ми за Океанската буря. – Не знам нищо за нея. Сервитьорката пристига. Поръчвам си бира и седя мълчаливо докато я донесат. Събеседника ми не е в настроение да ми каже повече. Той не изглежда притеснен. Дори не изглежда заинтересован. Отпивам от бирата си. – Когато тези хора те разпитваха - Стражата, Префектът, Магьосниците — предложиха ли ти някаква финансова компенсация за проблемите ти? Това привлича вниманието му. Втренчва се право в мен. – Сега като го спомена, май че не са. Вадя кесията си. – Никой от тях, си няма идея как се води резследване – му казвам. - Те са аматьори. Наистина, само ми се пречкат в краката. Вадя два гурана и ги поставям на масата. Това е доста повече отколкото обикновено давам за информация като тази. – Защо акостирахте на остров Еволи? Първият командир плъзга монетите от масата към джоба в туниката си. – За вода. Нищо необичайно. – Но нещо необичайно се е случило? – Капитанът изчезна с няколко моряци във вътрешността на острова и после се върна с нещо в торбата. Не пожела да ми каже какво е и къде е бил. В последствие от моряците разбрах че е посетил един стр монах. Елф. Не знаех, че на Еволи живее някой, това е просто една скала в морето. Няколко дървета и поток. – Това редовния ви търговски път ли беше? – Не. Отклонихме се. – Страно време да правите отбивки, все пак е сезона на бурите. – Така е. Имахме късмет, че въобще успяхме да достигнем Тюрай. – И така, какво се случи с капитана? Първия командир поклаща глава. – Не знам. Бях зает с помпата докато влизахме в пристанището. В кораба имаше толкова много вода, че не знаех дали вече не сме под нея. Гледам го. – Не плащам, за да получа същата история която си казал на префекта. Бил съм в морето. Не си представям как капитанът на кораба ще изчезне без никой на борда да не знае къде отива. А също не вярвам че той е отвлечен от някакво заклинание. Къде отиде той? Първия командир ме поглежда многозначително и аз плъзгам още един гуран по масата. – Той има жена на улица Сребърна. – Тогава ми дай адреса и ще си вървя по пътя. Дава ми адреса. Допивам пирата си и примлясквам доволно. След като разкарах глупавата възможност за магическо изчезване вече имам повече от една идея какво може да се е случило. Капитанът може и да е преговарял с Магьосническата гилдия, но той очевидно знае как може да изкара повече отколкото те са били готови да му платят. Готов съм да се обзаложа, че е получил по-добра оферта от друго място и се е скрил от погледите докато се опитва да направи сделката. Кражба и алчност. Отново съм на позната земя. Сребърна не е далеч. Тя е една от многото малки улички в Дванайсет морета на която високи жилищни сгради са се струпали от всяка страна, жилища, които никога не са удобни, но пък често са опасни. Хазяйте подкупвам местните власти да гледат на някъде другаде, докато те ги правят свръх високи. Всяка година това води до някакво бедствие когато някоя от тях се срине, в града тръгват протести за известно време, а после нещата продължават по старо му. Се си мисля, че един капитан би избрал по-добър район за живеене, но ако не се прибираш често това не е чак толкова лошо, въпреки че стражата или магьосниците също щяха да открият това, ако не бяха толкова смотани в разследванията. Стълбището е тясно, стръмно и мръсно. Качвам се до третия етаж и чукам на вратата. Няма отговор. Може да са излезли. Може да не обичат посетители. Изричам едно малко заклинание и вратата се люшва на вътре, доволно лесно. Доволен съм. Винаги се чувствам така, когато някое от малкото ми познания по магия ми се отплаща. Коридора е чист, с малка масичка и килим. Дамата на капитана е подредила добре за бедняшки квартал. Надушвам прясно изпечен хляб. Поглеждам в първата стая - празна е. Поглеждам във втората, която не е толкова празна. Там има парчета от мебели и два трупа. Един мъж, около моите години, лицето му е обветрено, вероятно от живота в морето, намушкан в гърба. И една жена, по-млада, по-скоро пълничка, облечена с рокля каквато една бедна жена купува, за да посрещне любовника си. Също намушкана, и също мъртва. Това е потискаща гледка. Елегантността в стаята я прави още по потискаща. Жената живее в най-бедната част на града, но е полагала усилия да поддържа нещата подредени. Любовника и се връща с план да понатрупа парици, вероятно за да се изнесат на по-добро място. Скоро след това и двамата са мъртви. Общо взето планът не е бил добър. Оглеждам се наоколо. Не очаквам да намеря нищо и не го правя. Ако някой е взел Океанската буря от капитана, отдавна е избягал. На масата в малката кухничка има прясно изпечен хляб. Капитаншата е била умела в кухнята. Той е трябвало да се задоволи със семейния уют вместо да се мъчи да се издига в света. Чупя си парче хляб лапвам го и излизам затваряйки вратата. След като напускам се чувствам унил. Прекарал съм твърде много време в решаване на проблеми в този град. С орките пред стените се чудя защо въобще ми пука. Един просяк протяга ръка докато минавам. Облечен е в парцали и му е студено. Когато зимата е сурова, просяците умират. Може би тази година те ще доживеят до пролетта. Трябва да го разпитам. Може да е видял някой да излиза от жилището. Но вместо това бързо го подминавам, обзет от внезапното чувство, че ще свърша като него, на улицата и без работа. По начинът по който тече животът ми последните години, не мога да кажа, че това е невъзможно. Настроенитето ми се влошава още докато вървя към къщи, когато минавам кръстовището на Луна и Звездния булевард виждам знак за карантина, голям черен кръст изрисуван върху бяла врата. Зимната треска започва да се разпространява. Не съм много далеч от мястото където живее майката на Танроуз. Мога да намина и да я поразпитам. Колебая се. Тъкмо когато се натъкнах на два трупа не съм сигурен че съм в правилното настроение, за да започна ново разследване. Но нямам време и се нуждая от пари. Въздъхвам и тръгвам към нея. Внимание! Този превод, възможно, още не е готов. Неговият статут: преводът се редактира Преведено в Нотабеноид http://prevodi.chitanka.info/book/5/19 Преводачи: Вилорп