Крисито2004

A Court of Thorns and Roses / Двор от рози и бодли

→Bushes rustled across the clearing.
0Храстите около полянката зашумоляха.
→The howling wind calmed into a soft sighing. The snow fell lazily now, in big, fat clumps that gathered along every nook and bump of the trees. Mesmerizing—the lethal, gentle beauty of the snow. I’d soon have to return to the muddy, frozen roads of the village, to the cramped heat of our cottage. Some small, fragmented part of me recoiled at the thought.
0Свистеното на вятъра утихна до лека въздишка. Сега снежинките падаха лениво – едри, плътни снежинки, които се трупаха по дърветата. Смайващо смъртоносната, изящна красота на снега. Потръпнах от мисълта, че трябва да се върна към калните, замръзнали пътища, които водеха към селото, към задушната топлина на колибата ни.
→Stolen hours in a decrepit barn with Isaac Hale didn’t count; those times were hungry and empty and sometimes cruel, but never lovely.
0Откраднатите часове в порутената плевня с Айзък Хейл не се брояха – тези часове бяха изпълнени с глад и празнота, понякога с жестокост, но никога не бяха прекрасни.
→Not likely to happen anytime soon—perhaps ever. So I was left with moments like this, admiring the glint of pale winter light on snow. I couldn’t remember the last time I’d done it—bothered to notice anything lovely or interesting.
0Тази мечта едва ли ще се сбъдне скоро, ако изобщо някога се сбъдне. Затова ми оставаше само да си открадвам мигове като този, в който се възхищавах на бледата зимна светлина върху снега. Не си спомнях кога за последен път си позволих да спра и да се възхитя на нещо прекрасно или интересно.
→Once it had been second nature to savor the contrast of new grass against dark, tilled soil, or an amethyst brooch nestled in folds of emerald silk; once I’d dreamed and breathed and thought in color and light and shape. Sometimes I would even indulge in envisioning a day when my sisters were married and it was only me and Father, with enough food to go around, enough money to buy some paint, and enough time to put those colors and shapes down on paper or canvas or the cottage walls.
0Някога за мен беше втора природа да изпитвам радост от контраста в цветовете на току-що поникнала трева и тъмна, разорана земя, или на аметистова брошка, придържаща дип­ли зелена коприна. Някога мечтаех, дишах и мислех в цветове, светлини и форми. Дори понякога си мечтаех за деня, в който сестрите ми ще се омъжат и ще останем само двамата с татко, ще имаме достатъчно храна, достатъчно пари, за да мога да си купя малко бои, и достатъчно време, за да излея тези цветове и форми на хартия, платно или стените на колибата.
→I eased into a more comfortable position and calmed my breathing, straining to listen to the forest over the wind. The snow fell and fell, dancing and curling like sparkling spindrifts, the white fresh and clean against the brown and gray of the world. And despite myself, despite my numb limbs, I quieted that relentless, vicious part of my mind to take in the snow-veiled woods.
0Наместих се в по-удобно положение и успокоих дишането си, след което наострих уши в опит да доловя някакъв друг звук, освен свиренето на вятъра. Снегът валеше ли, валеше, танцуваше и се вихреше из въздуха като блестящи искри, чисто бял на фона на кафявото и сивото на горския свят. Пряко волята си, въпреки вкочанените ми крайници, укротих онази безмилостна, гневна част от себе си, за да се насладя на гледката на потъналата в сняг гора.
→I sighed through my nose, digging the tip of my bow into the ground, and leaned my forehead against the crude curve of wood. We wouldn’t last another week without food. And too many families had already started begging for me to hope for handouts from the wealthier townsfolk. I’d witnessed firsthand exactly how far their charity went.
0Въздъхнах, подпрях лъка си на земята и притиснах чело към дървената дъга. Нямаше да доживеем до края на седмицата без храна. В селото вече имаше достатъчно семейства, принудени да просят, за да се надявам на подаяния от по-заможните жители на близкия град. Вече съм виждала с очите си каква милостиня се откъсва от сърцето им.
→After a few minutes of careful searching, I crouched in a cluster of snow-heavy brambles. Through the thorns, I had a half-decent view of a clearing and the small brook flowing through it. A few holes in the ice suggested it was still frequently used. Hopefully something would come by. Hopefully.
0Огледах се внимателно и след няколко минути приклекнах насред гъсталак от калини, с натежали от снега клони. През тези клони добре виждах една полянка и ручея, който течеше през нея. Дупките, пробити в леда, сковал повърхността му, говореха, че се използва често. Ако имам късмет, ще се появи животно. Ако имам късмет.
→Not that there was much of me to feast on. I’d turned gangly by this time of the year, and could count a good number of my ribs. Moving as nimbly and quietly as I could between the trees, I pushed a hand against my hollow and aching stomach. I knew the expression that would be on my two elder sisters’ faces when I returned to our cottage empty-handed yet again.
0Не че по мен имаше кой знае колко месо. По това време на годината вече бях толкова кльощава, че спокойно можех да си преброя ребрата. Тръгнах възможно най-безшумно между дърветата, притиснала ръка към хлътналия си, стържещ от болка корем. Отсега знаех с какви очи ще ме посрещнат двете ми по-големи сестри, когато се върна в колибата ни с празни ръце за пореден път.
→I had risked much in coming so far into the forest, but we’d finished our last loaf of bread yesterday, and the remainder of our dried meat the day before. Still, I would have rather spent another night with a hungry belly than found myself satisfying the appetite of a wolf. Or a faerie.
0Рискувах много, отдалечавайки се толкова в гората, но вчера бяхме дояли последния комат хляб, а сушеното месо свърши предишния ден. Въпреки това предпочитах да прекарам още една нощ с празен стомах, отколкото да се превърна във вечеря за някой вълк. Или елф.
→Anything but faeries, the hunters had beseeched our long-forgotten gods—and I had secretly prayed alongside them. In the eight years we’d been living in our village, two days’ journey from the immortal border of Prythian, we’d been spared an attack—though traveling peddlers sometimes brought stories of distant border towns left in splinters and bones and ashes. These accounts, once rare enough to be dismissed by the village elders as hearsay, had in recent months become commonplace whisperings on every market day.
0Само да не са елфи, така се молеха ловците на отдавна забравените ни богове, така се молех и аз с тях. За осемте години, откакто живеехме в селото, едва на два дни път от границата с безсмъртния Притиан, никога не сме били нападани. Макар пътуващите търговци понякога разказваха истории за погранични градове, превърнати в пепелища. Тези истории, които преди време се чуваха сравнително рядко и старейшините на селото приемаха просто за слухове, през последните няколко месеца се превърнаха в постоянна тема на разговор всеки пазарен ден.
→Only a few hours of daylight remained. If I didn’t leave soon, I’d have to navigate my way home in the dark, and the warnings of the town hunters still rang fresh in my mind: giant wolves were on the prowl, and in numbers. Not to mention whispers of strange folk spotted in the area, tall and eerie and deadly.
0Оставаха само няколко часа дневна светлина. Ако не си тръгна скоро, ще се наложи да търся пътя към дома в мрака, а предупрежденията на градските ловци още бяха живи в съзнанието ми: из гората дебнат огромни вълци, и то много. Да не споменавам за слуховете, че наоколо били забелязани странни създания – високи, зловещи и опасни.
→The icy snow crunched under my fraying boots, and I ground my teeth. Low visibility, unnecessary noise—I was well on my way to yet another fruitless hunt.
0Снегът, покрит с ледена коричка, хрущеше под оръфаните ми ботуши и аз изскърцах със зъби. Почти никаква видимост, излишен шум... явно това ще е поредният ми неуспешен лов.
→A shudder skittered down my spine at the thought, and I shoved it away, focusing on my surroundings, on the task ahead. That was all I could do, all I’d been able to do for years: focus on surviving the week, the day, the hour ahead. And now, with the snow, I’d be lucky to spot anything—especially from my position up in the tree, scarcely able to see fifteen feet ahead. Stifling a groan as my stiff limbs protested at the movement, I unstrung my bow before easing off the tree.
0От самата мисъл ме полазиха тръпки по гърба, затова я потиснах и се съсредоточих отново върху това, което ме заобикаляше, и задачата, която стоеше пред мен. Само на това бях способна през последните години – опитвах се да оцелея още една седмица, ден, час. А сега, с всичкия този сняг, ще е истински късмет, ако изобщо забележа нещо, особено от мястото си на дървото. Нищо не виждах на повече от пет метра пред себе си. Стиснах зъби, за да не простена, когато скованите ми мускули възнегодуваха срещу раздвижването, отпуснах тетивата на лъка и заслизах от дървото.
→I wiped my numb fingers over my eyes, brushing away the flakes clinging to my lashes. Here there were no telltale trees stripped of bark to mark the deer’s passing—they hadn’t yet moved on. They would remain until the bark ran out, then travel north past the wolves’ territory and perhaps into the faerie lands of Prythian—where no mortals would dare go, not unless they had a death wish.
1Прокарах изтръпнали пръсти по очите си и отстраних вледенените капчици влага от миглите си. Тук нямаше дървета с обелена кора, която да ми подскаже, че са минавали сърни – явно още не са стигнали дотук. Сигурно ще останат на някое място, докато свърши кората на дърветата, и после ще продължат на север, покрай владенията на вълците и може би дори ще навлязат в земята на елфите, Притиан, която никой смъртен не смее да доближи, освен ако не търси смъртта си.
→They hadn’t.
1Но не стигаха.
→Hunger had brought me farther from home than I usually risked, but winter was the hard time. The animals had pulled in, going deeper into the woods than I could follow, leaving me to pick off stragglers one by one, praying they’d last until spring.
1Гладът ме принуди да се отдалеча от къщи повече, отколкото обикновено се осмелявах, но зимата е тежък сезон. Животните се бяха изпокрили, навлизайки дълбоко в гората, там, където не дръзвах да ги последвам, и това ме принуди да разчитам на слабите, изостанали от стадото животни, да ги убивам едно по едно с надеждата, че те ще ни стигнат да издържим до пролетта.
→I’d been monitoring the parameters of the thicket for an hour, and my vantage point in the crook of a tree branch had turned useless. The gusting wind blew thick flurries to sweep away my tracks, but buried along with them any signs of potential quarry.
1От един час наблюдавах гъсталака срещу мен от мястото си върху клона на едно дърво и вече започвах да се отчайвам. Бурният вятър навяваше плътни снежни пелени, които заличаваха следите ми, но също и тези на евентуалната ми плячка.
→The forest had become a labyrinth of snow and ice.
1Гората се превърна в лабиринт от сняг и лед.
Резюме
Пол:
жена
Роден език:
български
С нас:
с 18 юли 2018 (2110 дни)
Дейност:
80 версии на превод с общ рейтинг 5