Sheba

Проданная невеста.Наследник корпорации / Продадена невеста.Наследникът на корпорацията

→— Ну? Иди! — в спину Зверю ткнули дулом, и тот поднялся.

Кирилл не оглянулся, это я смотрела, как он уходит по направлению к нашим. Напряженный, ждущий выстрел в спину. Я боялась того же. Но по нему никто не стрелял. То ли Маре держит слово, то ли дело в чем-то другом.

— Идемте с нами.

Меня повели к деревьям, когда деревья расступились, я увидела несколько машин. Покрутила головой, пытаясь понять, где Маре. Но меня молча усадили в джип, пахнущий табаком и лимонным ароматизатором. В мужском пальто я согрелась, хотя меня еще потряхивало от страха. Я прислушивалась к себе: не слишком ли переохладилась, все ли со мной в порядке?

Но мыслями осталась там: на мерзлом поле. С Русланом — успел ли доползти обратно, со Зверем — все ли с ним будет хорошо?

Надеюсь, они сумеют договориться друг с другом.

Хотя бы ради меня.

За руль неожиданно сел мужик в черном костюме, завел машину:

— Куда это мы? — насторожилась я. — Мы меняем место?
0-Е,хайде? Върви! -Звярът беше мушнат в гърба с дуло на оръжие и той се изправи.

Кирил не погледна назад, аз бях тази, която го гледах как си тръгва по посока към своите. Напрегнат, чакащ изстрел в гърба. Страхувах се от същото. Но никой не стреля по него. Или Маре държи на думата си, или е нещо друго.

-Елате с нас."

Поведоха ме към горичката и когато дърветата се разделиха, видях няколко коли.Озърнах се, опитвайки се да разбере къде е Маре. Но мълчаливо ме настанихав джип, който миришеше на тютюн и аромат на лимон. В мъжкото палто се затоплих, въпреки че все още треперех от страх. Вслушвах себе си: не се ли бях преохладила, всичко наред ли беше с мен?

Но мислите ми останаха там: на замръзнало поле. С Руслан - успя ли да пропълзи обратно, със Звяра - всичко ли ще бъде наред с него?

Надявам се, че ще успеят да постигнат споразумение помежду си.

Поне заради мен.

Мъж в черен костюм изведнъж седна зад волана, запали колата:

-Къде отиваме? - Ще сменим ли мястото?
→Я взглянула в глаза Зверю еще раз. Они были не такие, как у Руслана — голубыми, даже темно-синими сейчас из-за плохого освещения, с четко проступившим лимбальным кольцом, которое делало его глаза еще красивее.

Я поцеловала его в губы, задыхаясь от пара.

— Не оставайся! Вали отсюда, тебя там ждет Руслан, — прошептала я на ухо, и быстро встала, пытаясь отвлечь от него внимание. — Я хочу увидеть Маре! Отведите меня к нему!

Глупая попытка, но влюбленное сердце всегда глупо.

Я надеялась, что раз Маре пошел мне навстречу, то мы сумеем договориться. Мысль о том, что таким образом он мог выманивать меня, я гнала подальше. Во всяком случае, даже если он знает, что я не его дочь и это была лишь хитрость, чтобы заманить нас, сразу меня не убьют. У Маре было предостаточно возможностей для этого. А там у Зверя и Руслана будет больше возможностей, чтобы мне помочь… Если они не поубивают друг друга.

— Отпустите его… Мы договаривались, что Руслан привезет меня, а Маре отдаст Зверя.

В успех я не очень-то верила. Просто разучилась принимать хорошие новости.
0Отново погледнах в очите на звяра. Те не бяха същите като тези на Руслан - сини, дори тъмносини сега поради лошото осветление, с ясно видим лимбален пръстен, което ги правеше още по-красиви.

Целунах го по устните, задъхвайки се в парата,излизаща от устите ни.

При първа възможност се махай оттук, Руслан те чака там", прошепнах в ухото си и бързо се изправих, опитвайки се да отклоня вниманието от него. -Искам да видя Маре! Заведете ме при него!

Много тъп опит, но любящото сърце винаги е глупаво.

Надявах се, че като Маре ме срещна по средата, ще успеем да постигнем споразумение. Мисълта, че по този начин може да ме е примамил,защото всъщност аз му трябвах,не ми идваше на ум. Във всеки случай, дори и да знае, че не съм му дъщеря и това беше само трик, за да ни примами, няма да ме убият веднага. Маре досега имаше много възможности да го направи. И там Звяра и Руслан ще намерят начин да ми помогнат ... Ако не се избият един друг.

Пуснете го... Разбрахме се, че Руслан ще ме доведе, а Маре ще предаде Звяра.

Наистина много не вярвах в успеха. Просто се отучих как да приемам добри новини.
→Это доказывало, что Девин — мой отец.

Я абсолютно об этом забыла, а Руслан и не знал. Он вообще не верил, что там не его сын лежит. О результатах того теста было известно только мне, Зверю, и еще людям в лаборатории.

Но Маре тоже об этом не знает, ведь так? Он пошел на условиях Руслана. Поддался на шантаж, не возражая при телефонном разговоре, что я его дочь.

Я перестала дышать, и смотрела на Зверя, безмолвно спрашивая: что делать, твою мать?

От группы отделился один из людей Маре и неторопливо направился к нам. Я напряглась, ощутив угрозу, но неожиданно он набросил мне на плечи распахнутое мужское пальто, напитанное теплом и незнакомым дорогим парфюмом.

— Госпожа Девин… — он схватил меня за запястье, пытаясь снять руку с шеи Зверя.

Время вышло.

— Стойте! — звонко сказала я. — Дайте нам попрощаться, ладно?

Но я знала, что времени будет несколько секунд. До тех пор, пока парень не доложит шефу и тот не велит оттащить меня от Зверя. Его могут отпустить, а могут и пристрелить в поле: мы оба сейчас в руках Маре.
0Това доказа, че Девин ми е баща.

Напълно забравих за това, а Руслан не знаеше. Изобщо не вярваше, че синът му не лежи там. Резултатите от този тест бяха известни само на мен, Звяра и другите хора в лабораторията.

Но и Маре не знае за това, нали? Той тръгна по условията на Руслан. Поддаде се на изнудването, като не възрази по време на телефонният разговор, че съм негова дъщеря.

Спрях да дишам и погледнах Звяра, мълчаливо питайки: какво да правя, мамицата му.

Един от хората на Маре се отдели от групата и тръгна бавно към нас. Напрегнах се, чувствайки се застрашена, но изведнъж той хвърли отворено мъжко палто през раменете ми, наситено с топлина и непознат скъп парфюм.

-Госпожа Девин"- Той ме хвана за китката, опитвайки се да махне ръката ми от врата на Звяра.

Времето изтече.

-Чакайте!-звънливо помолих-дайте ни възможност да се сбогуваме, става ли?

Но знаех, че ще имам няколко секунди време. Докато човекът не докладва на шефа и той не нареди да ме отдалечат от Звяра. Могат да го пуснат или да го застрелят в полето: сега и двамата сме в ръцете на Маре.
→Свет прожектора приглушили, он перестал слепить. Но на лицо падала тень, многое скрывая. Впрочем, к лучшему: Зверя избили, размозжив все, что можно. Но я этого ждала и знала, что так и будет. Такие у этих людей жестокие правила. Самое хреновое, я начала к этому привыкать уже почти не ужасаясь, а радуясь, что только избили, а не убили или подвергли изощренным пыткам. Одно это напоминало в каком ужасном мире мы живем.

Я игнорировала давно разбитые губы, рассеченные скулы, брови — все выступающие части лица. Вместо этого я искала ответы в его глазах. Что это значит, мать его, что Маре не мой отец.

Это не удивление, не предположение. Зверь точно знал.

— Ты просто забыла, что делала тест, — прошептал он, и я все вспомнила.

Меня прострелило страхом. Я держала в ладонях лицо Зверя и расширенными глазами смотрела на него. Он видел, как они заполняются ужасом по мере того, как я вспоминала…

Мы ведь делали тест ДНК.

Когда я искала правду и пыталась доказать всем, что в могиле лежит не наш с Русланом сын, а один из моих мертворожденных братьев… Я сдавала анализ вместе с Русланом и по мне он показал совпадение!
0Светлината на прожекторите беше приглушена, спря да заслепява. Но сянка падна върху лицето му, скривайки много от изражението му. Но това е само за добро.Звярът беше пребит, смазали са му всичко, което беше възможно. Но това го очаквах и знаех, че ще бъде така. Тези хора имат толкова жестоки правила. Най-лошото е, че започнах да свиквам почти не съм ужасена, но се радвам, че е само пребит, а не убит или подложени на осакатяващи мъчения. Само да ни напомни в какъв ужасен свят живеем.

Игнорирах отдавна разбитите устни, разцепените скули, веждите – всички изпъкнали части на лицето. Вместо това потърсих отговори в очите му. Какво означава,това мамка му, че Маре не ми е баща.

Това не е изненада, не е предположение. Звярът знаеше със сигурност.

Ти просто забрави, че си направи тест- прошепна той и си спомних всичко.

Изведнъж ме простреля див страх. Държах лицето на Звяра в ръцете си и го гледах с разширени очи.Той видя да се изпълват с ужас, както си спомних...

В крайна сметка направихме ДНК тест.

Когато търсех истината и се опитвах да докажа на всички, че не моят и на Руслан,син лежи в гроба, а един от моите мъртвородени братя ... Минах анализа заедно с бащата на детето и за мен той показа съвпадение!
→— Не нужно было приходить. Я того не стою, крошка… Лучше бы я сдох.

— Нет, — зашептала я и затрясла головой.

Зверь еще не знает всего, иначе не говорил бы так.

— Принцесса… — с прежней сексуальной хрипловатостью произнес он, тоже скучая по старым временам.

— Меня не тронут, — шепотом объяснила я. — Я дочь Маре. Он был тем самым телохранителем, из-за которого обвинили маму.

Зверь дернулся, как от тока.

Я что-то не то сказала, только не поняла, в чем дело.

— Кто тебе это сказал? — еле слышно прошептал Кирилл. Он придвинулся к самому уху, чтобы его никто не услышал. — Это невозможно… Маре не может быть твоим отцом.

Я оторвалась от его плеча, чтобы взглянуть в лицо.
0-Не трябваше да идваш. Не си струвам толкова, скъпа... Предпочитам да умра.

— Не — прошепнах аз и поклатих глава.

Кирил все още не знае всичко, иначе нямаше да говори така.

- Принцесо - каза той със същата сексуална дрезгавост, по която тъгувах,спомняйки си за предишните ни дни.

- Няма да ме пипнат - обясних шепнешком, - аз съм дъщерята на Маре. Той беше същият бодигард, заради когото беше обвинена майка ми.

Звярът се дръпна като от електрически ток.

Казах нещо нередно, но не разбрах какъв е проблемът.

-Кой ти каза това?" -прошепна слабо Кирил. Той се премести до ухото ми, така че никой да не може да го чуе. -Невъзможно е... Маре не може да ти бъде баща.

Отдръпнах се от рамото му, за да погледна в лицето му.
→— Зверь… — прошептала я, крепко стискивая шею.

Он был горячий, шею защекотало теплое дыхание. Тепло проникало сквозь адский холод, который сжирал меня до костей. Кирилл не мог меня обнять, он поцеловал мне лицо, губами щипая подбородок.

— Лили, — отрывисто прошептал он на ухо. — Прижмись ко мне крепче.

Я прижалась до хруста ребер, ладонями гладя затылок и шею. Закрыла глаза. От него пахло кровью и довольно сильно, только что с ним я пока не видела.

— Прости, что испохабил тебе свадьбу…

Он дышал в ямочку над ключицей, согревая. Я мечтала, чтобы он меня обнял, но Зверь не мог. Я делала это за нас двоих. Вот бы оказаться в нашем клубе, в спальне, затянутой черным шелком, где хорошо и спокойно, а на кровати мурлычет леопард… Рассмотреть там его лицо, улыбаясь признаться, что у нас будет ребенок. Не здесь и не сейчас. Нам давали буквально минутку поговорить, но сейчас его отпустят, а я останусь.

И он должен будет уйти.

— Тебя отпустят, — пообещала я.

Зверь жарко дышал.
0 Звяр - прошепнах аз и стискайки го здраво.

Беше чак горещ, толкова,че гъделичкаше приятно шията ми.Топлината му проникна през адския студ, който ме беше сковал до кости. Кирил не можа да ме прегърне, целуна лицето ми, притисна брадичката ми с устни.

-Лили -прошепна той рязко в ухото му. -Притисни се колкото можеш по-силно в мен.

Притиснах се до хрускане в ребрата си, поглаждайки задната част на главата и врата му с длани. Затворих очи. Миришеше силно на кръв - просто сега още не съм го добре огледала..

-Съжалявам, че съсипах сватбата ти...

Той вдъхна в трапчинката над ключицата ми, сгрявайки я с езикът си. Така исках да ме прегърне, но не можеше. Искаше ми се да можехме да бъдем в нашия клуб, в спалнята, покрита с черна коприна, където беше така хубаво и спокойно, а леопардчето да мърка на леглото... Погледнах лицето му,усмихнах се по-широко и тъкмо да му кажа,че ще имаме дете, за да признаете, че ще имаме дете ,все пак се усетих навреме. Не тук, нито сега. Дадоха ни само минута да поговорим, но сега той ще бъде освободен, а аз ще остана.

И ще трябва да си тръгне.

-Ще те освободят", обещах аз.

Звярът жарко дишаше.
→Я остановилась, дрожа на ветру.

Хотелось хоть к черту, но поскорей в тепло.

— Я Лили Девин! — на всякий случай проорала я, и уже уверенней направилась в сторону света.

В первый момент прожектор меня ослепил. Но постепенно глаза привыкли, свет рассеялся, и я видела кромку поля, очертания деревьев и черные силуэты машин за ними. Их действительно было много. Намного, чем у нас.

Я шла все быстрей, обхватив плечи руками. Думаю, они уже увидели и услышали, кто я, и стрелять не будут.

Я уже различала силуэты. Один из них — на коленях, стоял ближе ко мне, чем другие. Они поставили Зверя в авангарде, берегли себя от неожиданностей.

Как только я заметила его, сердце полоснуло от нежности.

Знакомые очертания тела, склоненная голова. Руки, кажется, скованы за спиной. Когда между нами осталось не больше десятка метров, он взглянул прямо. Было слишком темно, чтобы увидеть его лицо и я, продрогшая и перепуганная, просто упала на него, повиснув на шее.
0Спрях, треперейки от вятъра.

Имах неистовото желание даже в ада на топло да отида, възможно най-скоро.

-Аз съм Лили Девин!" - извиках за всеки случай и вече по-уверено се насочих към светлината.

Постепенно очите ми след заслепяването в началото- свикнаха да различават наоколо.Светлината се разсея и можех да видя ръба на полето, очертанията на дърветата и черните силуети на колите зад тях. Наистина имаше много от тях. Много по-малко от нашите хора..

Вървях все по-бързо, обвивайки ръце около раменете си. Мисля, че вече са видели и чули коя съм и няма да стрелят.

Вече можех да различавам силуети. Един от тях беше на колене, стоеше по-близо до мен от останалите.Поставили бяха Звяра в авангарда, предпазваха се от изненади.

Щом го забелязах, сърцето ми се изпълни с нежност.

Познати очертания на тялото, наведена глава. Ръцете му сякаш са оковани зад гърба. Когато между нас имаше не повече от десетина метра, той погледна направо. Беше твърде тъмно, за да видя лицето му и аз, трепереща и уплашена, просто паднах върху него,и увиснах с ръце на вратът му.
→Я не хотела объясняться и подбирать слова.

Да, наверное, было бы проще закопать его обратно в могилу. Только я не хотела этого, хотя еще сегодня желала ему гореть в аду на пару с моим отцом. Если, конечно, Девин был им.

Я резко откатилась в сторону, вырываясь из-под руки. Он крепко вцепился и вывернуться получилось только сбросив пальто.

— Лили, твою мать! — зарычал он с искаженным от ярости лицом и сжав воротник пальто с такой силой, что едва не оторвал его. — Не смей!

Руслан отшвырнул бесполезную тряпку в сторону. Орал на меня, но не встал.

Я оттолкнулась ногами от земли, на четвереньках проползая вперед. Лишь бы быстрее, чтобы он не успел схватить за ногу! Встала на колени, подняв руки и только потом поднялась на негнущихся ногах. Тело не слушалось от холода. Пальцы ломило.

— Ложись, дура!

Я пошла вперед, чтобы его не слышать.

Без пальто было совсем плохо: ветер продувал меня насквозь. Я шла, спотыкаясь — просто вперед, не видя ни направления, ни кого-то впереди. Просто в темноту, пока в меня не ударил луч прожектора.
0Да, вероятно ще е по-лесно да го погребем обратно в гроба,отколкото да ме послуша. Само,че това аз не го исках, въпреки че и днес исках той да гори в ада с баща ми.Девин бе същият гад.

Рязко се изтърколих настрани, издърпвайки се изпод мишницата му. Обаче той се беше вкопчил така здраво и че само палтото ми се смъкна от раменете ми.

-Лили, мамка ти!- Той изръмжа, лицето му се изкриви от ярост и стисна яката на дрехата ми с такава сила, че почти го откъсна. -Да не си посмяла

Руслан хвърли безполезния парцал настрана. Той ми се развика, но не стана.

Отласнах краката си от земята, бързо пълзейки напред на четири крака,така че той нямаше време да ме хване за глезена или петата! Коленичих, вдигнах ръце и едва след това се изправих на схванатите си нозе. Тялото не се подчиняваше,посиняло от студът.Пръстите ми бяха като прекършени.

-Легни, глупачке!

Тръгнах напред, за да не го чувам.

Без палто беше наистина съвсем зле: вятърът духаше през мен. Вървях напред, препъвах се,без да виждам накъде или някой напред. Просто се движех в тъмното, докато не бях ударена от лъчът на прожекторите.
→— Нет, Лили.

— А как же твой сын? — спросила я. — Мы даже имя ему дать не успели. Ты должен вернуться и позаботиться о нем.

— Я сказал, нет, Лили! Ты вернешься со мной!

Я молчала пару секунд, жарко дыша ртом. Смотрела чуть ниже глаз и губ — на его шею. Затем взглянула на шрам на щеке, оставленный братом.

— Ты ничего не добьешься. Тебя просто убьют.

Я понимала, что он не хотел уступать. Не поползет он назад, хоть тресни.

— Ну и что? — неожиданно спросил он. — Это тебя огорчает? Ты еще недавно меня проклинала.

Я взглянула в темные, почти черные глаза. В темноте они приобрели глубину, став похожими на черный бархат. Без выражения, но они заставили задуматься, почему я уговариваю. Здесь убьют только его. Со мной ничего не случится.

Я не хотела объясняться и подбирать слова.
0— Не, Лили.

-Ами синът ти?" - попитах аз. - Дори нямахме време да му дадем име. Трябва да се върнеш и да се грижиш за него.

— Казах, не, Лили! Ще се върнеш с мен!

Мълчах няколко секунди, дишах горещо през устата си. Погледнах го точно под очите, устните и врата му. После погледнах белега на бузата му, оставен от брат му.

-Няма да стигнеш до никъде. Просто ще те убият.

Разбрах, че не иска да се предаде. Той няма да пълзи назад, дори и земята да се пропука.

-И какво от това?- попита той внезапно. -Това разстройва ли те?" Ти наскоро ме кълнеше.

Погледнах в тъмните, почти черни очи. В тъмното те бяха придобили друга окраска и дълбочина, ставайки като черно кадифе. Нищо не изразяваха но ме накараха да се чудя защо го убеждавам. Тук само той ще бъде убит. На мен нищо няма да ми се случи.

Не исках да се обяснявам и да подбирам думите си.
→По тому стало ясно: охрана решения исчерпала. Руслан спокойно смотрел на меня, но видно, что думает. Ищет выход. Я разволновалась, мне и так было холодно — все тело окостенело, а теперь ледяная рука страха прикоснулась к самому сердцу. Руслан должен был чувствовать, как закаменели мышцы, что я испугана, но ничего не говорил. У него был безмятежный взгляд. То ли есть запасной план, о котором я не знаю, то ли он продумал уже все неприятные исходы, и смирился с одним из них.

Черт! Да нет у него никакого запасного плана!

Я дернулась, не зная, что делать. Лежала у него под рукой, и он не собирался меня выпускать.

Он его застрелит.

Теперь и маячок не нужен, как Зверя вывели в поле. Зачем? И тут до меня дошло: по сути, я требования Маре выполнила, появившись здесь. И он пошел нам навстречу, продемонстрировав Зверя. Он не будет стрелять, если я встану. А Руслан — покойник, если не понимает этого. Потому что, думаю, снайпер есть не только у него.

— Отпусти, — прошептала я.

— Нет.

— Давай. Я встану, и ты поползешь обратно. Мне ничего не сделают, а тебя убьют, как только поймут, что ты здесь, со мной.
0От това стана ясно,че охраната е изчерпала решенията си. Руслан ме погледна спокойно, но се вижда какво мисли. Търси изход. Вълнувах се, вече ми беше студено - цялото ми тяло се беше сковано, а сега ледената ръка на страха докосна самото ми сърце. Руслан трябваше да усети как мускулите ми се втвърдяват, и че се уплаших, но той не каза нищо. Имаше безметежен поглед. Или има резервен план, за който не знам, или той вече е обмислил всички неприятни резултати и се е примирил с един от тях.

По дяволите! Той няма резервен план!

Дръпнах се, без да знам какво да правя. Беше ме притиснал с ръцете си и не ме пускаше нито да стана,нито да променя положението си.

Ще застреля брат си.

Сега устройството не е необходимо, тъй като Звярът беше изведен на полето. С каква цел? И тогава ми просветна,че всъщност изпълних изискванията на Маре, като се появих тук. И той ни посрещна, показвайки Звяра. Няма да стреля, ако стана. А Руслан е мъртъв, ако не го разбира. Защото, мисля, той не е единственият, който има снайперист.

— Пусни ме — прошепнах.

-Не, няма.

-Хайде. Аз ще стана, а ти ще изпълзиш обратно. Те няма да ми направят нищо, а теб ще те убият веднага щом разберат, че си тук с мен.
→Глава 19

— Вижу троих… Четверых. Они идут к вам вооруженные.

— Не стреляйте пока, — велел Руслан. — Здесь Лилия.

Он устало выдохнул, глядя мне в глаза.

Идиот.

Леонард ведь сказал, что их больше — намного, и у нас почти нет шансов. На что рассчитывает? Что отобьется, и они никак не воспользуются ситуацией, что мы здесь, открытые лежим у всех на виду?

— Шеф, они… — голос телохранителя сбился. — Кажется, они вывели Зверя.

Я затаила дыхание, и Руслан почувствовал, что не дышу.

— Что ты видишь? — спросил он. — Опиши.

— Да, это он. Его привели к месту обмена, стоит на коленях. Серьезный ран не вижу, — я догадалась, что он рассматривает Кирилла в бинокль. — Кругом автоматчики. Что делать, шеф?
0Глава 19

-Виждам трима... Четирима. Те идват въоръжени към вас.

- Засега не стреляйте. - нареди Руслан. -Тук е Лили.

Той уморено въздъхна,гледайки ме в очите.

Идиот.

Леонард каза, че те са много, а ние нямаме почти никакъв шанс. На какво разчита? С какво ще отвърне на удара? И как те няма да се възползват от ситуацията,че ние открито лежим пред позициите им?

Шефе, те..." Гласът на бодигарда някак си заглъхна. "Мисля, че те изведоха Звяра.

Затаих дъх и Руслан усети, че едва поемам въздух.

-Какво виждаш? попита той. - Опиши подробно.

-Да, това е той. Доведоха го на мястото на размяната и го накараха да коленичи. Не виждам сериозни рани по него - предположих, че гледа Кирил през бинокъл. - Наоколо има картечари. Какво да правим, шефе?
→У него зазвонил телефон.

Он вытащил трубку, но вместо того, чтобы прижать к уху, положил на землю и включил громкую связь:

— Шеф, они идут к вам! — истерично заорал охранник
0Телефонът му иззвъня.

Извади телефона, но вместо да го притисне към ухото си, го сложи на земята и включи високоговорителя:

-Шефе, идват към вас!-истерично изкрещя един от неговите хора.
→Думала, достаточно будет выйти из-за деревьев, и никто не рискнет жизнью, тем более, он лично. Пока я не слышала выстрела, но кто сказал, что этого не произойдет? Ну он и дурак.

— Меня никто не тронет, — продолжила я шептать. — Если ты беспокоился о ребенке, тебе нужно было остаться, а не бежать за мной…

Под пальто забирался холод. Это городская вещь, оно не рассчитано на то, что в нем будут лежать на земле в ноябре. Головой я лежала на его руке, лицо согревало дыхание Руслана, но надолго мы так не сможем остаться. Нужно будет принимать решение.

Я для себя его приняла. Вот только с Русланом что делать.

На шее сжались пальцы, когда он вновь поцеловал меня с прикрытыми глазами. Это так на него не похоже — целоваться в упоении в такую минуту, что я заподозрила что-то… Не знаю, что. Может просто добежал, ожидая, что его подстрелят, благополучно уложил меня и просто рад этому. Радуется жизни. Я уперлась пальцами в колючий подбородок. Пальцы скользнули по щеке, когда он не отодвинулся, на подушечках остался запах его парфюма…

— Меня не тронут, — снова повторила я. — Ползи назад, тебя могут застрелить…

— Нет… — пробормотал он, целуя мне шею, и у меня появилось предчувствие, что Руслан сейчас, как огромный паук, завяжет меня в свои сети и утащит назад.
0Мислех, че ще е достатъчно да се измъкна иззад дърветата и никой няма да рискува живота си, особено той лично. Още не съм чул изстрел, но кой казва, че и това няма да стане? Е, той е глупак.

-Никой няма да ме докосне- прошепнах аз. -Ако се притесняваше за детето, трябваше да останеш, а не да тичаш след мен..."

Беше студено под палтото ми. Това е градско нещо, не е проектирано да лежи на земята през ноември. Положих глава на ръката му, лицето ми се стопли от дъха на Руслан, но няма да можем да останем така дълго време. Ще трябва да се вземе решение.

Приех го за себе си. Но какво да правя с Руслан?

Пръстите му се стегнаха по врата ми, докато ме целуваше отново със затворени очи. Толкова е нетипично за него да се целува в екстаз в такъв момент, че заподозрях нещо ... Не знам какво. Може би просто е избягал, очаквайки да бъде застрелян, свали ме с тялото си за да легна,за по-безопасно. Просто се радва на това,радва се на минутката свобода и живот преди изстралът. Наслаждава се на живота. Опрях пръсти на бодливата му брадичка. Пръстите ми се плъзнаха по бузата, докато не се отдръпна, миризмата на парфюма му оставаше по възглавниките им...

- Няма да ме докоснат - повторих отново аз. - Пълзи назад, можеш да бъдеш застрелян.

- Не - промърмори той, целувайки врата ми, а аз имах предчувствие, че Руслан сега като огромен паяк ще ме омотае в мрежите си и ще ме повлече назад.
→Хватка на лице ослабла, когда я перестала сопротивляться и он обхватил меня двумя руками. Слезы на щеках были горячими и болезненными, как иглы. Какого хрена он за мной побежал…

— Я тоже от многого отказался, — прошептал он мне на ухо. — Ты думаешь, у меня была сладкая жизнь? Нет, Лили… Сладкой жизни у таких, как я, не бывает.

Внезапная погоня и его откровения обессилили меня. Я лежала на холодной земле, как мешок. Подогнув ноги и съежившись, безучастно ощущала, как Руслан жадно ощупывает мою спину ладонями. Проводит по волосам, сминая их, трогает лицо. Мы лежали, открытые и беззащитные на простреливаемой местности, и выхода не было.

Затем на ощупь он нашел мои губы и поцеловал. Губы были ледяными, как и у меня, но рот теплым. Это был недолгий поцелуй. Скорее несколько коротких, когда он прикасался к моим губам своими, прижимая к себе, и отодвинуться было некуда.

— Слишком поздно… — прошептала я сквозь поцелуй.

Уткнулась носом в воротник его пальто и закрыла глаза.

Я не думала, что он за мной побежит.
0Хватката на лицето ми се отпусна, когато спрях да се съпротивлявам и той обви двете си ръце около мен. Сълзите по бузите му бяха горещи и болезнени, като игли. за какво, по дяволите, е тичал след мен...

-Аз също от много неща съм се отказвал - прошепна той в ухото ми. -Мислиш ли, че съм имал сладък живот? Не, Лили... Няма сладък живот за хора като мен.

Внезапното преследване и неговите откровения ме изтощиха. Лежах на студената земя като чувал. Огъвайки краката си и свивайки се, почувствах равнодушно как Руслан жадно опипва гърба ми с длани. Прокрва пръсти през през косата ми, мачка я, докосва лицето ми. Лежахме, открити и беззащитни на пометения терен, а изход нямаше.

След това, чрез докосване, той намери устните ми и ме целуна. Устните му бяха ледени, като моите, но устата му беше топла. Беше кратка целувка. По-скоро няколко къси, когато докосна устните ми със своите, притискайки ме близо до себе си и нямаше къде да се отдалечи.

— Твърде късно е — прошепнах аз през целувката.

Зарових нос в яката на палтото му и затворих очи.

Не мислех, че ще тича след мен.
→— Отвалить? — резко спросил он, сжимая мои щеки пальцами до боли, словно тисками. — Если нас убьют, что будет с ребенком?! Что с ним будет, идиотка? Он ждет тебя дома! Или тебе плевать?

— Не смей так говорить! — заорала я, бессильно и беспорядочно пытаясь влепить ему пощечину. Пыталась, пока не пропахала ногтями щеку.

Меня ранили его слова, тон, взгляд.

Я ради своего сына с себя шкуру была готова снять. Я этого не заслужила…

— Ну же, посмотри на меня! — он перевернулся на бок, не поднимая головы. Так мы и лежали, словно на супружеской кровати когда-то, только вместо мягкой перины под нами была замерзающая земля.

Руслан обеими руками схватил мое лицо и гневно дышал паром.

— Не отворачивайся! У него кроме нас никого нет! — зарычал он, было уже больно, и Руслан говорил мне практически в рот, так близко мы были. — А ты бежишь под пули! Я бегу
0Да се махам?- попита рязко той, стискайки с пръсти бузите ми като с менгеме, докато ме заболя. -Ако ни убият, какво ще стане с детето?! Какво ще стане с него,идиотке, такава? То те чака у дома! Или ти е все едно?

-Не смей да ми казваш това!" Изкрещях, опитвайки се безпомощно и хаотично да го шамаросам в лицето. Опитвах, докато не заорах бузата му с ноктите си.

Бях наранена от думите му, от тона му, от погледа му.

Заради сина ми бях готова да си сваля кожата. Не заслужавах това...

-Хайде, погледни ме! -Той се претърколи на една страна, без да вдига глава. Така че лежехме, сякаш на брачното легло както някога, само че вместо мека постеля от пера под нас имаше замръзнала земя.

Руслан ме хвана за лицето с две ръце и гневно дишаше пара.

-Не се извръщай! Той няма никого освен нас! -Той изръмжа, вече беше болезнено, а Руслан ми говореше почти в устата, бяхме толкова близо.- "А ти бягаш под куршумите!" Бягаш..
→Я бежала так быстро, насколько смогла. Но все равно недостаточно быстро. Расчет был на то, что никто не осмелится бежать следом, зная, что может получить пулю с той стороны.

Но через несколько десятков метров меня сбило на землю тяжелое тело.

По ощущениям в меня словно врезался грузовик. Я рухнула неуклюже, сначала на колени, переживая за живот, а он навалился сверху — я не видела кто это, и в первый момент решила, Руслан послал охранника. Но в нос ударил запах знакомого до тошнотворности парфюма. Он побежал за мной лично. Я ударилась боком, колено онемело и ныло, отказываясь разгибаться. Как больно… Как обидно! На глазах навернулись слезы.

Руслан рывком перевернул меня на спину и повернул лицом к себе, не поднимаясь. Мы оба лежали на земле, он крепко держал меня одной рукой и тяжело дышал. Между нами клубился пар.

— Какого хрена ты творишь? — прошипел он. — Ты с ума сошла? У нас ребенок!

— Отвали!
0Тичах колкото се може по-бързо,но още не беше достатъчно. Изчислението беше, че никой няма да посмее да тича след мен, знаейки, че може да получи куршум от другата страна.

Но след няколко десетки метра бях повалена на земята от тежко тяло.

Имах чувството, че камион се е блъснал в мен. Рухнах неловко, първо на колене, притеснявайки се за стомаха си, а той се облегна отгоре - не видях кой е и в първия момент реших, че Руслан е изпратил пазач. Но миризмата на познат отвратителен парфюм удари носа ми. Той тичаше след мен лично. Ударих се отстрани, коляното ми изтръпна и ме болеше, отказвайки ми да се изправя. Колко болезнено... Какъв срам! Сълзи се надигнаха в очите ми.

Руслан ме дръпна по гръб и ме обърна с лице към него, без да става. И двамата лежахме на земята, той ме държеше здраво с една ръка и дишаше тежко. Пара се въртеше между нас от дишането ни с отворени усти..

-Какво, по дяволите, правиш?" Той изсъска. -Ти луда ли си? Имаме бебе!

"!"

-Махни се!
→Я поняла, о чем он: он говорил Маре, что я больше не нужна после рождения ребенка, но отдавать он меня не хочет. Возможно, он и на встречу приехал, чтобы выяснить, где Зверь и пришить, чтобы не шантажировали.

Я оттолкнулась от бампера джипа и бросилась к деревьям, понимая, что второго шанса не будет.

Просто Руслан не думал, что я настолько сумасшедшая, чтобы бежать навстречу Маре. Он думает, я такая же, как раньше и буду выполнять его приказы. Он ошибается. Я побежала изо всех сил и холодный ветер полоснул лицо. Тут же я оказалась за черными стволами деревьев, под каблуками захрустел мусор. Я бежала, не разбирая дороги, отмахиваясь от черных сырых веток. Узкая полоса леса закончила, и я оказалась в поле.

Не думала, что будет дальше и сумею ли добиться своего.

Так больше шансов.

Маре считает, что я его дочь и ничего мне не сделает.

В спину полетел набирающий силу рев — это орал Руслан. Понятия не имею что, слова стирал ветер, но я слышала его чувства. Это был рев раненого медведя. Гнев, ярость, боль — вот, что было в голосе.
0Разбрах за какво говори:той сам каза на Маре, че вече не съм нужна след раждането на детето, но не иска да се откаже от мен. Може би е дошъл на срещата, за да разбере къде е Звяра и да го изчисти, за да не бъде изнудван.

Отблъснах се от бронята на джипа и се втурнах към дърветата, осъзнавайки, че втори шанс няма да има.

Просто Руслан не мислеше, че съм достатъчно луда, за да тичам към Маре. Той мисли, че съм същата като преди и ще следва заповедите му. Той греши. Тичах колкото се може по-силно и студеният вятър се наби в лицето ми. Веднага се озовах зад черните стволове на дърветата, листата хрупаха под петите ми. Побягнах, без да подбирам пътя, изритвайки черните влажни клони. Свърши се тясната ивица гора и аз се озовах в полето.

Не мислех какво ще се случи по-нататък и дали ще успея да постигна целта си.

Така че имам повече шансове.

Маре мисли, че съм му дъщеря и няма да ми направи нищо.

Рев, който набираше сила, долетя в ушите ми,зад гърбът ми - крещеше Руслан. Нямам представа какво, думите бяха изтрити от вятъра, но чух чувствата му. Това беше ревът на ранена мечка. Гняв, ярост, болка.
→Ему, в отличие от Руслана, ничего от меня не нужно.

Я обернулась, глядя через плечо, как он ходит там, среди охраны, и говорит по телефону, еще не подозревая, что я замыслила. Это был прощальный взгляд. Я не любила его, но он многое значил в моей жизни.

Может, я его не любила, но… Я не знаю, что к нему чувствую. Нет такого слова или мне оно незнакомо. Жестокого человека любить трудно. Они выпалывают все чувства к себе так же беспощадно, словно борются со своими собственными.

Со стороны поля потянуло ветром, напитанным холодом и влагой. Почти снегом. Еще немного и наступит зима.

— Мало ли, что я говорил, — прорычал Руслан. — Она моя.

Он обернулся и сделал какой-то знак рукой.

Я ни черта не поняла! Руслан приподнял ее в локте и описал пальцем полукруг, глядя позади себя — туда, где ничего не было! Сигнализировал снайперу.

Да вот хрен тебе!
0Той, за разлика от Руслан, няма нужда от мен за нищо.

Обърнах се, погледнах през рамо, докато той вървеше там сред охраната и беше на телефона, още без да осъзнава какво съм намислила. Това беше моят прощален поглед. Не го обичах, но той означаваше много в живота ми.

Може би не го обичах, но... Не знам точно какво чувствам към него. Няма такава дума или ми е непозната. Трудно е да обичаш жесток човек. Те изкореняват всички чувства към себе си толкова безмилостно, сякаш се борят със своите собствени.

Отстрани на терена ме дърпаше вятърът, наситен със студ и влага. Почти заваля сняг. Още малко и зимата ще дойде.

Малко ли съм ти казал досега?-изръмжа Руслан. -Тя е моя.

Обърна се и направи някакъв жест с ръка.

Не разбрах нищо, по дяволите! Руслан вдигна ръка и я сгъна в лакътя и описа полукръг с пръст, гледайки зад себе си - където нямаше нищо! Сигнализира на снайпериста.

Да те вземат дяволите!
→В голосе были не просто эмоции, а какая-то обреченность. Словно это — последнее слово. Тверже гранита, сильнее огня. Для Зверя это означало смерть. Сейчас Маре откажется, и Руслан прикажет стрелять.

Ни мне, ни тебе.

К этому я не готова.

Я обошла машины по дуге. В черном пальто терялась на фоне темных, косматых елей и черной земли, на которую еще не выпал снег. Руслан был занят разговором, взгляды нашей немногочисленной охраны устремлены к нему — все ждали, что скажет шеф.

За мной следил только Леонард. Но он молча смотрел, как я захожу за машины.

Теперь я стояла впереди нашей баррикады, и смотрела вперед. Нужно решаться, долго стоять здесь нельзя — Руслан заметит, что меня нет с ними. Но я словно ждала чего-то, решающего толчка.

Впереди были деревья. За ними меня не достанут — вряд ли кто-то решится бежать за мной по простреливаемому полю. Главное, чтобы не застрелили встречным огнем. А Руслан… надеюсь он не прикажет своему снайперу стрелять по мне.

Маре меня не убьет.
0В гласа му имаше не просто емоции, а някаква гибел. Сякаш това е последната дума. По-твърд от гранит, по-силен от огън. За звяра това означавало смърт. Сега Маре ще откаже, а Руслан ще заповяда да стрелят.

Нито аз, нито ти.

Не съм готова за това.

Обиколих колите в дъга. В черно палто се губех на фона на тъмните, рошави ели и черната пръст, върху която още не беше паднал сняг. Руслан беше зает да говори, погледите на малкото ни охранители бяха вперени в него - всички чакаха какво ще каже шефът.

Само Леонард ме следеше. Но той мълчаливо ме гледаше как вървя зад колите.

Сега стоях пред барикадата ни и гледах напред. Трябва да реша, не мога да стоя тук дълго време - Руслан ще забележи, че не съм с тях. Но сякаш чаках нещо, решителен тласък.

Отпред имаше дървета. Няма да ме хванат сред тях - едва ли някой ще се осмели да тича след мен през полето, като ме застрелват. Основното нещо е да не бъда простреляна от насрещно движещ се огън. И Руслан ... надявам се, че няма да нареди на снайпериста си да стреля по мен.

Маре няма да ме убие.
→Руслан гнет свою линию. Если Зверя не отдадут — уже не страшно. Ведь продажный мент отдал ему маячок. Проблема будет улажена.

Неужели ему не жаль?

Пожалуй, в этом человеке меня больше всего поражало бессердечие.

Я смотрела ему в спину и не понимала, как он может? Семья Зверя приняла его ребенком, вырастила и, хотя ему во многом пришлось во взрослой жизни справляться самому, с него больше требовали, чем с родного ребенка, неужели он мог избавиться от сводного брата без сожалений?

Перебирала в уме случаи, когда он проявлял эмоции.

Пожалуй, самые яркие — когда избили Ника, и… Когда он потерял нашего малыша, как мы считали.

Больше ничего.

Не сердце, а камень.

— Я не отдам тебе ее! — проорал он и я вздрогнула от крика. — Не трону ее, но не отдам.
0Руслан огъва линията си. Ако Звярът не бъде предаден, вече не е страшно. В края на краищата корумпираното ченге му даде маякът. Проблемът ще бъде решен.

Не съжалява ли?

Може би това, което най-много ме впечатли в този човек, беше неговата безсърдечност.

Погледнах гърба му и не разбрах как би могъл? Семейството на Звяра го приело като дете, отгледало го е и въпреки че е трябвало да се справя сам по много начини. От него се е изисквало повече от собственото им отроче ,но можеше ли наистина да се отърве от полубрат си без съжаление?

Минах в съзнанието си за случаите, когато той показваше емоции.

Може би най-поразителното - когато Ник беше пребит, и ... Когато вярвахме,че загубихме бебето ни.

Нищо повече.

Не сърце, а камък.

-Няма да ти я дам!" -Той нададе вой, а аз потръпнах от крясъкът му. . Няма да я пипна, но не искам да се връща.
Резюме
Пол:
същество
Роден език:
български
С нас:
с 29 май 2021 (1317 дни)
Дейност:
649 версии на превод с общ рейтинг 0