0— „Излизай, проклето петно!*”, а Актън?
[* Цитат от пиесата „Макбет” на Шекспир, действие пето, първа сцена. Репликата е на лейди Макбет, която, обзета от вина заради убийството на краля, постоянно вижда кървави петна. — Б.пр.]
→He went to a writing desk at which Huxley had been seated earlier. He opened a drawer and took out what he was looking for. A little magnifying glass Huxley sometimes used for reading. He took the magnifier and approached the wall uneasily.
0Отиде до бюрото, където доскоро беше седял Хъксли. Издърпа едно чекмедже и извади от там малка увеличителна лупа, която Хъксли понякога използваше за четене. С лупата в ръка приближи стената неловко.
→From the corners of his eyes he saw the little webs. When his back was turned the little spiders came out of the woodwork and delicately spun their fragile little half-invisible webs. Not upon the wall at his left, which was already washed fresh, but upon the three walls as yet untouched. Each time he stared directly at them the spiders dropped back into the woodwork, only to spindle out as he retreated. “Those walls are all right,” he insisted in a half shout. “I won’t _touch_ them!”
0В ъгълчето на полезрението си видя малките мрежи. Докато беше извърнат с гръб, малките паяци бяха изпълзели от дървената ламперия и бяха изтъкали полу-прозрачните си деликатни мрежи. Не на стената вляво, която вече беше напълно изчистена, а на другите три стени. Всеки път, когато ги погледнеше директно, паяците се скриваха обратно в дървесината и се измъкваха веднага щом се оттеглеше.
— Тези стени са си съвсем наред — едва ли не извика той. — Няма даже да ги _пипна_!
→Acton stood a long time feeling the red heart beat inside his shut eyes, within his head. When at last he opened his eyes he looked at the new fresh wall straight ahead of him and finally got courage to speak. “Silly,” he said. “This wall’s flawless. I won’t touch it. Got to hurry. Got to hurry. Time, time. Only a few hours before those damn-fool friends blunder in!” He turned away.
0Актън остана задълго на място, усещайки ударите на сърцето си като червен пулс зад затворените си клепачи. Когато накрая отвори очи, видя непокътнатата втора стена пред себе си и накрая намери смелост да заговори.
— Това е глупаво. Тази стена е безупречно чиста. Няма даже да я докосвам. Трябва да побързам, нямам време. Остават само няколко часа преди глупавите му приятели да пристигнат!
Той се извърна от стената.
→“Hell!” said the voice, fading away into mist. The footsteps shuffled off. “Hell …”
0— По дяволите! — изруга гласът, затихвайки в нощната мъгла. Стъпките се изгубиха след него.
→“Yes, I’m in here,” whispered Acton, feeling long and sprawled and clumsy on the floor, clumsy and cold and silent. “Yes.”
0— Да, тук съм — прошепна Актън, усещайки се протегнат и непохватно проснат на пода, студен и мълчалив.
