Университет "Фордам'
Бронкс, Ню Йорк
неделя, 12-и ноември 2006
Прохладен ноемврийски бриз издухна косата на Джон Соедер в лицето му, напомняне от Майката Природа да си подстриже косата в отсъствието на неговата истинска майка, която да го дразни за това. Тя беше обратно в Охайо, на безопасно, но също и с десет градуса по-студено място, отколкото тук, в Бронкс. Ако Емили Соедер можеше да види рошавата кестенява коса на сина си, тя щеше да издаде онзи цъкащ звук, който винаги издаваше, и щеше да предложи да се обади сама за уговаряне на час за фризура.
Джон обичаше да учи в университета Фордъм по хиляда причини, но значителното разстояние от майка му беше на челните места в този списък.
Джон Соедер и съквартирантът му Кевин Байер се прибраха в апартамента си след дълъг ден в печатницата в мазето на центъра Маккинли. Те бяха съредактори на алтернативния вестник на Фордхем и бяха прекарали по-голямата част от деня в подготовка на най-новия си двуседмичен брой. Файловете бяха изпратени по имейл до печатницата и щеше да ги има във вторник сутринта. Това беше критично, тъй като трябваше да го издадат преди „Рам“, официалния студентски вестник на Фордхем, особено заради ексклузивното, което получиха от декана.
Те вървяха бързо през кампуса, насочвайки се към изхода на Белмонт авеню до Факултетската мемориална зала. Оттам до апартамента им на Камбреленг авеню имаше само няколко блока.
След като стигнаха до изхода, Джон си избърса косата от лицето и каза: „Хайде, да тръгваме. Искам да се прибера и да се преоблека за партито.“
„Какво парти?“
„Партито на Ами, помниш ли?“
Кевин се намръщи. „Имам лекция в 8:30 сутринта утре, човече, не мога.“
С рамене Джон каза: „Откажи я.“
„Не мога. Доктор Мендес ще ме скъса. Сериозно, тя записва присъствията. Вече пропуснах три лекции заради продукциите през уикендите, не мога да пропусна още една.“
Докато говореха, те достигнаха до ъгъла на Белмонт авеню и Фордхем роуд и трябваше да чакат светофара. Преди випускната година Джон живееше в общежитията, които бяха част от зелената растителност, характеризираща кампуса на Фордхем, оазис на академията всред най-големия град в света. Е, не точно в средата - Бронксът е най-северната част на Ню Йорк, точно над Манхатън и Куинс, и единствената част от града, прикрепена към континента. Преди да посети Фордхем през последната си година на гимназия, Джон винаги е предполагал, че Ню Йорк е Манхатън. Той нямаше представа за външните квартали и беше развълнуван да открие, че се намира в квартал, който сам по себе си е по-вълнуващ град, отколкото Кливланд някога би могъл да бъде.
Преходът все още леко го замайваше. Кампусът на Фордхем беше изцяло дървета и трева, смесица от стари и нови сгради - някои датиращи от основаването на университета през 19-ти век, други - късни добавки от 20-ти век - и нямаше да са неподходящи в някой сънлив град някъде в Нова Англия.
----------------------------------------
Но след излизане през кованите врати, бяхте ударени от какaфония от коли и автобуси, пързалящи се надолу по Фордхем роуд - или пълзящи, ако беше час пик - пешеходци, бензиностанции, заведения за бързо хранене, автосервизи и хора. Кварталът беше смесица от италианци, които са идвали в началото на 20-ти век, латиноамериканци, които са идвали през 60-те години, и албанци, които са идвали през 80-те години. Само надолу по улицата в една посока беше Sears, Фордхем Плаза и влакът Metro North; в другата посока, Министерството на моторните превозни средства, Зоологическата градина на Бронкс и ботаническата градина. „Малката Италия“ квартал все още процъфтява, пълен с дели, винарни, ресторанти, пекарни, пастарии и случайни улични панаири, и Джон беше качил пет килограма през този семестър само като се премести по-близо до източник на каноли.
Разбира се, на късно неделно вечерта почти нямаше хора по улицата, само коли.
Светлината се промени и Кевин и Джон изтичаха през улицата, тъй като тя вече мигаше с червена ръка, сигнализираща "Не ходете", преди да стигнат половината път.
„Защо записа курс в понеделник сутрин?“ — попита Джон. „Знаеше, че повечето недели ще оставаме до късно.“
„Това беше единственият клас по средновековна литература, който можех да взема. Единственият друг беше по същото време с семинара за Шекспир, а и беше от 2 части, двусеместров."
Те се обърнаха, за да тръгнат нагоре по Фордъм към Камбреленг. „И защо следващия семестър да не вземеш клас по средновековна литература?“
"Защото д-р Мендез ще почива, а това означава отец О'Съливан."
Джон, който беше със специалност по история, нямаше познания за факултета по английска литератур. Почеса брадичката си — имаше нужда от бръснене, още едно нещо, за което майка му щеше да го нахока, ако беше тук. Той каза: "Е, и!"
Очите на Кевин се разшириха. — Отец О’Съливан е във факултета от Тъмните векове.
"Средновековието."
"Какво?"
„Не се казва "Тъмните векове“, каза Джон отбранително. „Вече не го наричат така, нарича се...“
„Пич, Римската империя е имала вътрешен водопровод. В Свещената Римска империя са пикали през прозорците си. Били са Тъмните векове.
Джон стисна зъби и се канеше да отговори, но Кевин се върна към първоначалната си тема: „Отец О’Съливан е влязъл във факултета през 1946 г., честна дума.“
Завиха по Камбреленг. „Пич, баща ми е роден през 1946 г.“
"Именно. Човекът е скапана вкаменелост. Няма начин да взема клас с него.
"Както и да е." Джон всъщност не го интересуваше толкова много. — Все пак трябва да дойдеш на партито.
„Няма начин, имам нужда от моята почивка за красота.“
Джон се ухили. „Няма достатъчно сън на света, за да се случи това.“
„Да го духаш, пич.“
Полъхна нов ветрец и Джон отново трябваше да отмести косата от лицето си. Колкото повече се отдалечаваха от Fordham Road, толкова по-тихо ставаше, тъй като Камбреленг беше изцяло жилищен. По-голямата част от местността беше изпълнена с триетажни градски къщи от червени тухли, които бяха на няколко крачки от улицата, на една пощенска кутия разстояние от висока до кръста желязна ограда на тротоара. Останалата част от местността имаше пететажни жилищни сгради. Малко сгради се издигаха по-високо от 5 етажа, тъй като веднъж надминати, градският закон изискваше поставянето на асансьор. Много от прозорците на блока бяха тъмни и Джон и Кевин бяха единствените хора на тротоара.
"Е, аз все пак ще отида, след като имах ъкъла да си наредя добре разписанието, в което първият ми час в понеделник е от дванайсет и половина. Това означава пар-тиии."
Кевин се засмя. „Пич, Брит няма да зареже Джак заради теб.“
Джон се напрегна. Всъщност ухажването на Брит беше на първо място в списъка му с неща, които трябваше да прави на партито на Ейми, но той не виждаше причина да споделя това със съквартиранта си. — "Брит ще бъде ли там?"
„Дори недей. Лъжеш, сякаш карам сноуборд.“
„Ти не караш сноуборд.“
"Именно."
Внимание! Този превод, възможно, още не е готов.
Неговият статут: в процес на превод
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/129/847
Преводачи: becko_vn
Готово: