Решение
от Едуин Чарлз Таб
Два живота бяха в опасност и той трябваше да вземе решение.
Глава Първа
Джон Гибсън винаги беше смятал, че чакалнята в болницата Дженерал Мърси е подобие на преддверието на ада. Представляваше голяма стая с под от утъпкана мокра пръст, със стени от напукан и разтрошен бетон, които бяха просмукани от влага и изпъстрени от слизести лишеи и мъх, покривът беше купчина счупени греди държащи покрит с мръсотия тавански прозорец. Имаше няколко груби пейки покрай стените и там - седнало на пейките, клекнало на пода, облегнато на стените или свряно в ъглите чакаше най-концентрираното съдържание на човешко нещастие, което светът бе познавал.
Джон въздъхна щом ги видя, чувстваше очите си раздразнени от умора и парещият дискомфорт от твърде много безсънни нощи преобръщаше стомаха му. Причината за безпокойството му не беше всичкото нещастие събрано тук - беше виждал твърде много нещастие през петдесетгодишния си живот. Причината беше нарастващото осъзнаване, че не можеше да направи нищо за да го облекчи, че никой не можеше да направи нищо. Той погледна към жената до себе си.
Тя беше слаба, твърде слаба, но това сега беше нормално. Очите й блестяха с предизвикана от лекарствата бодрост, ръцете и трепереха непрекъснато, докато си играеше с комплект картони, изписани, изтрити и отново изписани, така че бяха почти неразбираеми. Беше облечена в престилка в мръсносив цвят, която някога беше бяла, но тя отдавна беше изоставила всяко усилие да изглежда привлекателна.
- Разпределихте ли ги, сестра?
- Да, докторе. - тя не погледна към него, но отчаянието в гласа й не можеше да бъде сгрешено. - Става все по-лошо. Двеста и осем тази сутрин. За около седемдесет има шанс да им бъде помогнато, останалите...
- Трябва да правим това, което можем. - Джон посегна към картоните. - Аз ще поема родилките. Колинс - рани на меките тъкани и леки телесни повреди. Феншоу - хронични заболявания, лъчева болест, нелечими и вътрешни болести. Изпращай ги в строга последователност, някои от тези дяволи, чакат вече два дни.
- Да, докторе. - тя се поколеба. - След родилките?
- Силните, бъди дискретна. - той я хвана за раменете и я обърна към себе си, усмихвайки й се. - Още нещо, Сали и то е важно. Не искаме да рухнеш, така че по-леко с бензедрина, нали?
- Да, докторе. - Тя се опита да се усмихне с безкръвните си устни и блясъкът в очите й се усили, докато се взираше в него. - А Вие?
- Ще се справя. - потупа я по рамото. - Сега иди да си починеш малко, Сали. Нуждаем се твърде много от теб за да си позволим да те загубим.
- Да, докторе. - титлата бе произнесена с лекотата на изградения навик, но гладът в очите й не остави съмнение, коя е думата, която би предпочела да използва. - Мило е от Ваша страна да го кажете, но аз винаги мога да бъда заменена, Вие не можете.
- Къде бих могъл да намеря обучена сестра? - Джон поклати глава. - Тук може да има още няколко доктори, но Вие сте повече от просто доктор. Сега вече сте диагностик и ни спестявате безкрайно много време. Не, Сали. По-скоро бих загубил Колинс или Феншоу, отколкото Вас.
- Имате други сестри.
- Знам това. - той й се усмихна отново и леко я разтърси, когато хвана раменете й. - Нямам намерение да те лаская, Сали, затова спри да ме караш да ти правя комплименти. Знаеш колко много означаваш за мен.
- Тя поруменя, надигаща се вълна червено заля бледото й лице и за момент възвърна част от погубената й красота. Притисна се за момент към него, но после навика и вкорененият дълг преодоляха желанието и тя посегна към картоните и започна да повиква имена.
Процесията към ада започна.
***
Бе започнало преди три години, когато свистенето на падащите ракети бе обагрило нощта с пламъци и облаци-гъби от пушек. Бе започнало, когато Лондон изчезна в облак от радиоактивен блясък, когато Ливърпул, Нюкасъл, Глазгоу, Манчестър, Бристол, Портсмут и дузина други големи градове пламнаха, сринаха се и потекоха като потоци разтопена лава. Бе започнало, когато в рамките на дванадесет часа половината от населението загина с милостива бързина и продължи през следващите седем дни, когато три четвърти от оцелелите загубиха живота си повръщайки неконтролируемо.
Но това не беше краят.
Човек може да загуби крака си и да живее. Може да счупи крайниците си, да изгуби очите, ушите и сетивата си, но пак може да остане разумно и интелигентно същество. Но никоя нация не може да се надява да се възстанови, ако сърцето и същността й са изтръгнати. Да продължи да бъде сплотена както преди. Англия бе мъртва и това беше бавна смърт.
На Джон му се искаше да бе умрял с нея.
Той седеше на бюрото си и се взираше в досиетата на родилките, които Сали бе изпратила от чакалнята. Всичките бяха еднакви - с угаснали очи, безразлични, без идеи или дори полъх на нещо, което неизбежно би ги довело от малките им селища в големите градове. Те бяха приели живота, какъвто беше, а и вече повечето от тях бяха изпълнени със суеверия. Уморено той започна с обичайните прегледи, осъзнавайки, че можеше да е и африкански шаман, маскиран и мърморещ заклинания, заради цялото впечатление , което създаваше.
Кръвопреливане. Гайгерови тестове. Радиоактивни елементи.Реакция на албумин. Зъби и кожа. Васерман и проби. Тест за диабет, за рак, за лъчева болест. Тест за липса на витамини, за липса на калций, за недохранване. Не трябваше да тества за интелигентност.
- Как се чувстваш?
- Болна, докторе.
- Ще го преодолееш. Ето какво трябва да правиш - пий много мляко, преварявай водата, мий се често, яж много зеленчуци, стой далеч от радиоактивните зони, избягвай да вдигаш тежко и не носи тесни дрехи. Не пий твърде много. Почивай си. Разбираш ли?
- Да, докторе.
Те не го правеха естествено, как биха могли? Да пият много мляко, когато крава беше нещо за което само са чували. Да се мият често, когато няма сапун. Да стоят далеч от радиоактивните зони, когато не разбираха значението на думата. Много зеленчуци - коприва, марули, горски плодове, малко сушени плодове. Всичките трудни за добиване. И трудни за готвене, а все още можеше да се намерят много ръждясали консерви - ако отидеш в радиоактивните зони. Не пий твърде много.. когато това беше единственото им удоволствие. Почивай.. как?
Той попълваше картоните, знаейки че половината от децата, които очакваха, ще наследят от родителите си слепота, изкривени кости, вродени заболявания, които бяха доказани с Васерман и микроскопски тестове. Въпреки това, той не можеше да стори нищо за да ги предотврати. Никой лекар не може да излекува пациент, който не го е грижа дали ще бъде излекуван. Дори да имаше това намерение намерение, пак му трябваха основни лекарства и препарати, а лекарствата бяха изчезнали с още хиляда други облаги на цивилизацията, когато азбучните бомби се спуснаха от навъсените облаци.
Умората го затисна и той почти й се предаде, подпря главата си ръце и затвори очи, оставяйки тялото си да се отпусне и облегне на ръба на бюрото. Спомени изплуваха на повърхността на съзнанието му, облицовани с бели плочки коридори и излъскани подове, редици от подредени бели легла и внимателни, изрядни, бели сестри. Лъскавината на стерилната стомана и ослепителния блясък на лампите. Подредените ампули с лекарства, изящната перфектност на инжекционните разтвори, чудото на модерната хирургия.
- Джон.
Той се стресна, премига и усети внезапно сърцебиене, когато вдигна галва от бюрото си. Колинс стоеше пред него, с димяща кана в едната ръка и някакви дебели, напукани порцеланови чаши в другата.
- Чай?
- Благодаря. - Джон потърка очите си и се зачуди дали би трябвало да вземе още една таблетка бензедрин. Реши да не взема. Доставките намаляваха, а той беше вече стигнал твърде далеч. Отпи от горещата отвара, намръщи се на вкуса на билките и за малко изпита съжаление за изгубените удоволствия. - Как върви?
- Както обикновено. - Колинс вдигна рамене. Беше млад човек, двадесет години по-млад от Джон и все още притежаваше циничното безразличие на младостта към нещастието. - Прегледах няколко драскотини и заших няколко порязвания. Всичко, което мога да направя всъщност. - отпи от чая си. - Как е новото поколение?
- Задава се. - Джон се опита да не показва раздразнението си от лекомислието му. - Ако си приключил със случаите си, защо не започнеш с хроничните?
- Защо? - Колинс се втренчи в по-възрастния мъж. - Какво ще помогне това?
- Например ще освободи мен и Феншоу. Няма да споменавам за обикновената човещина. Ако не си чувал за нея досега, е малко късно вече.
- Аз съм реалист, Джон. Какво сме способни да направим за да помогнем на човек с лъчева болест? Единствената милост, която можем да му окажем е да му дадем лесен изход. Същото важи и за останалите хронични. Те просто ни губят времето.
- Разбирам. - Джон взря надолу в чашата си без да вижда тъмнокафявата, почти прозрачна течност, която беше в нея. - Карл?
- Защо настояваш да припишеш всичко, което казвам на влиянието на Карл? - Колинс постави чашата си прекалено грижливо.- Мога да мисля самостоятелно, Джон. Това, че вярвам, че Карл е прав в много от онова, което казва е просто съвпадение.
- Така ли?
- Да.
- Ти си лекар, Колинс. - каза тихо Джон. - Като такъв си дал определена клетва. Трябва ли да ти напомням за нея? Трябва ли да ти обръщам внимание на частта за "комфорта на умиращия"? Лекарят не е просто механик, Колинс, дългът му към човечеството е по-голям от това да поправя телата.. ако те могат да се поправят. Тези хора отвън са се обърнали към нас за помощ. Някои от тях са чакали два и повече дни за да ги прегледаме, някои от тях са изминали дълъг път. Искаш ли от мен да ги отхвърля? За такъв човек ли ме мислиш?
- Не съм казал това.
- Намекна го. Мислиш че съм мек, слаб.. в действителност ме смяташ за глупак. Мислиш така откакто отказах да се съглася с плана ти, да искаме от пациентите да ни носят храна и материали ако желаят да ги лекуваме. Милосърдието не е за продан, Колинс. Казах ти тогава, казвам ти и сега. Милосърдието е нещо, което се подарява.. или не е милосърдие.
- Милосърдието няма нищо общо.
- Точно за милосърдие става дума. Заради това сме избрали да станем лекари, не заради дебелите хонорари, които бихме могли да очакваме от работата си, а защото сме искали да направим нещо с което да помогнем на ближните си. Ако тогава си мислел другояче, не е трябвало да ставаш лекар. Лекарят е милосърден човек, не магистрален разбойник с пистолет.
- Не съм длъжен да слушам това. - Колинс се отдалечи от бюрото със зачервено от гняв лице. - Ти живееш в миналото, Джон и не искаш да го признаеш. Как бихме могли да излекуваме онези развалини отвън? Нямаме пеницилин, нямаме сулфонамиди, нямаме облъчващи лампи, нямаме специално оборудване. И най-важното от всичко - нямаме легла и персонал, нямаме сестри, нищо, което да ги излекува или да им помогне по някакъв начин. Всичко, коетото можем да направим е да ги убием, или да ги оставим да агонизират до края на дните си. Това ли е глупаво? Бих казал, че е доста разумно.
- И Карл казва същото, нали?
- Не замесвай Карл в това.
- Карл сам ще се замеси. - за пръв път откакто младият мъж бе влязъл в стаята Джон усети в него да се надига гняв. - Карл е един бъдещ деспот, диктатор, идеалист ако предпочиташ, но въпреки това опасен. Това е моята болница, Колинс. Запомни това. Аз я направих това, което е, установих се тук, подготвих стаите и намерих малкото лекарства и инструментис които разполагаме. Тогава теб те нямаше. Не знаеш какво ни струваше, на мен и на Сали да накараме това място да заработи. Мое е и докато съм тук, ще правиш това, което казвам. Никой, запомни това, никой който е потърсил помощ тук няма да бъде отпратен. Това е болница Дженерал мърси, не местната бакалия и ако не ти харесва, знаеш какво да направиш.
- Може и да го направя.
- Не се чувствам заплашен Колинс. Лош лекар е по-лошо от никакъв лекар. Заминавай ако искаш, но докато си тук, ще изпълняваш нарежданията ми.
-За момент те се взряха един в друг - по-стария мъж с отпуснато от умора лице, тяло прегърбено от изтощение, но в ясните му очи горяха пламъците на убеждението. Колинс се взираше също - твърд, безочлив, убеден в правотата си, почти презрителен към идеализма на другия мъж и все пак докато се взираха един в друг, младият беше този, който си призна поражението.
- Извинявай, Джон. Изглежда съм твърде уморен за да мисля трезво.
- Забрави за това. - с победата дойде изтощението и копнежът мир и тишина, далеч от сблъсъка на волите и бурята на емоциите. - Всички сме преуморени, но нещата може скоро да се подобрят. Щом акушерките се обучат и приходящите сестри се установят, би трябвало да можем да облекчим положението. Във всеки случай искам да започна с медицинското училища възможно най-скоро, колкото по-бързо обучим нови кадри, толкова по-доволен ще съм аз.
- А тези та,? - Колинс посочи с пръст към чакалнята. - Мислиш ли че ще намалеят?
- Трябва да им кажем истината.Само им губим времето и събуждаме лъжливи надежди, като им предлагаме нещо, което не можем да изпълним. - Джон се изчерви, като видя изражението в очите на колегата си. - Аз също мога да бъда реалист Колинс, но има голяма разлика между това да дадеш на един човек пистолет и да му кажеш да се гръмне и това а му помогнеш да приеме неизбежното с доброта и разбиране. Можем да им кажем истината, но няма нужда да сме жестоки.
- Би трябвало да имаме свещеник. - каза Колинс цинично. - те са били доста добри в тази област.
- Да, - съгласи се меко Джон. Посегна към въжето на звънеца. - Да се връщаме на работа.
* * *
Първият мъж беше жертва на собственото си невежество. Умираше и не знаеше защо, но Джон се досещаше че небрежно е игнорирал повсеместната заповед да не се влиза в заразената област. Поклати глава, когато свърши с изследванията.
- Можеш ли да ме излекуваш, докторе? - мъжът се приближи с трогателна вяра в силата на човека с престилката. - Лошо ми е и не мога да работя толкова, колкото преди.
- Съжалявам. - Джон се поколеба от откровената паника в очите на мъжа. - Трябва отсега нататък да я караш по-полека. Почивай си когато можеш, спи колкото искаш , яж много качествена храна и излизай на слънце. - той посегна към въжето на звънеца.
- Няма ли да ми дадете нещо?
- Нищо, което мога да ти дам няма ти свърши работа. Почивка и храна са всичко, което може да ти помогне. Съжалявам.
- Но...
- Съжалявам.
Заболя го като видя мъжа да си тръгва. Заболя го, че не е в състояние да го успокои с лъжливи думи, с безполезни инжекции, с бутилка оцветена вода. Нищо не можеше да предотврати смъртта на мъжа, но сега той лишен от илюзиите на вярата, ще проклина "лекарите", които са отказали да му помогнат. Бавно Джон дръпна звънеца за да повика следващият пациент.
Една майка влезе с вързоп на ръце, но не носеше бебе, а десет годишно момче с рядка коса, зяпнала уста и поклащащи се крайници. Не беше слабоумен, това щеше да е по-милостиво, за слабоумния в миналото щяха да се погрижат и щеше да е мъртъв заедно с останалите. Синът й беше парализиран, един от онези нещастници, които ментално бяха здрави, но трудноподвижни и бяха зависими от околните.
Джон нямаше какво да направи.
Нямаше лекарства, които да излекуват това състояние. Специализираните училища бяха изчезнали заедно с персонала им и всичко, което можеше да направи е да съчувства на майката и да изкаже съжалението си. Тя излезе носейки кръста си, а очите й бяха пълни с горчиво разочарование.
Ред беше на възрастен мъж, изкривен и осакатен от артрита, изнервен от болка и глад, който свадливо сравняваше настоящите условия със спомените си за уютни, топли болници с техните внимателни сестри и отзивчиви лекари и за безкрайните лечения, които правеха болестта му нещо с което да си запълва времето.
Последваха го мъж с жълтеница, жена с разширени вени издуващи се като лилави сливи по краката й, дете с мастоидит, друго с рахит, трето с гноясали сълзящи очи. Момче с гърбица и подута шия, мъж с диабет, жена с рак на гърдата, друга със смъкната матка, трета със затлъстяло сърце. Двама мъже с радиационни рани и един с гангрена на ръката. Момиче с млечнобели катаракти на очите и друго с родилна треска. Семейство болни от туберкулоза, последвани от мъж с възпален апендикс.
Джон можеше да направи нещо за жълтеницата, нищо за разширените вени, защото жената отказа операция. За мастоидита запази час за операционната зала, на майката на момчето с рахита каза да му дава много мляко и зелени зеленчуци, а за увредените очи поклати глава. Нищо за вродените заболявания, за диабета - нямаше инсулин, ракът беше твърде напреднал за операция, както и затлъстялото сърце. Нищо за радиационните рани, но ампутация за гангрената, Операция на катарактите, нямаше медикаменти за треската, нищо за туберкулозата. Мъжът с апендикса...
Болницата не беше оборудвана за спешни операции.
Стомахът на Джон се присви докато се взираше в отпусната фигура върху импровизираната операционна маса. Операцията беше изключително проста, стига да разполагаше с правилното оборудване и екип. Анестетикът, разрезът, конците и скобите, скалпелите, форцепсите, тампоните, блестящите светлини и бдителните медицински сестри. След това отстраняването на възпаления орган, прочистване, завързване, шиене и финална превръзка. Работа за по-малко от няколко часа, последвана от десетдневна хоспитализация. Проста като ваденето на зъб, издухването на нос или подрязването на врастнал нокът.
Но мъжът беше мъртъв.
Недостигът го бе убил. Недостиг на персонал, на лекарства, на оборудване и време. Най-вече недостиг на време причинен единствено от претъпканата чакалня, от абсолютната необходимост всеки един да бъде приет, времето пропиляно да се преглеждат пациенти с безнадеждни случаи. Заради това мъжа бе починал.
Млад мъж, фермер, израснал на нивите, който чрез своите умения и опит би могъл да отгледа храната, необходима за общността. Мъртъв, за да могат други да получат психологическото успокоение, че са споделили проблема си с лекар.
Джон бавно свали гумените ръкавици, закърпени и износени, смъкна маската, нищожна почит към почти забравените богове на хигиената, овеси престилката си на закачалката и се обърна към вратата.
Не искаше да види обвинението в очите на Колинс.
Втора глава
Карл Хамънд стоеше на ръба на нисък хълм и се взираше през военен бинокъл в малобройна колона колоездачи, движещи се бавно по обраслия път. Карл беше висок, с късо подстригана тъмна коса, широки рамене и яки крайници. Арогантност беше изписана по сериозното му лице, а устата му тънка и жестока, издаваше амбицията която го водеше. В Карл нямаше нищо меко, нищо нежно. Той беше реалист и през последните три години беше живял повече от всичките си предишни тридесет. Той свали бинокъла, когато последният от колоездачите изчезна зад завоя на пътя.
- Добре, Янсън. Изпрати другата колона
Сержантът му, нисък, набит мъж с белязано лице, козирува, изрева дрезгаво заповеди към чакаща група мъже и се обърна към Карл.
- Очаквате проблеми ли, сър?
- Не. Ако разузнаването ни е право, те ще се радват да ни видят, но не искам да поемам никакви рискове.
Карл се загледа за кратко през бинокъла си. - Това е колкото се може по-далеч на север, нали?
- Да, сър. Радиацията е опасна по-нататък.
Сержантът се поколеба.
- Сър?
- Какво има?
- Мога ли да кажа на мъжете, че се връщаме в Базата след тази операция? Стават малко неспокойни. Вече месец сме навън и те не обичат да се доближават твърде много до замърсените райони.
- Не ги обвинявам. Карл пъхна бинокъла в кожен калъф, затвори го и преметна зад себе си, после се изправи, ръката му почиваше върху приклада на машинния пистолет на хълбока му. - Те са работили добре и заслужават почивка. Можеш да им кажеш, че ще се отправим обратно, веднага щом прочистим този район.
- Да, сър. Благодаря, сър.
Карл се усмихна на благодарността в гласът на сержанта, после се намръщи, когато той трепна.
- Какво има?
- Това е раната на крака ми, сър. Изглежда не заздравява, а това че се налага да караме колело навсякъде, където ходим не е от полза.
- Не си ли ходил на лекар?
- Отидох един път, сър, но чакалнята беше пълна и не можех да чакам.
- Ще ти осигуря лечение, когато се върнем,- обеща Карл. - Не мога да оставя човекът, който е моя дясна ръка да бъде неработоспособен поради неглижиране. Аз ... - Той замлъкна, когато остро изсвирване отекна към тях. - Те осъществиха контакт!
Двамата мъже чакаха напрегнати и когато изсвирването прозвуча още три пъти, се отпуснаха.
- Приятели. Така и предполагах. - Карл се обърна към два подпряни един на друг велосипеда. - Хайде, Янсън, нека видим какво сме открили.
* * *
Това беше най-голямата находка до момента: над шестдесет души, двадесет от които жени, заедно със запаси от консерви и купища спасено оборудване. Водачът им беше свещеник, старец, който все още успяваше да изглежда достолепно в мръсните си дрехи от избелял черен плат, а лицето му сияеше от възбудена благодарност, докато тичаше към Карл.
- Слава на Бога за този ден, сине мой! Бях започнал да мисля, че сме сами.
Карл кимна, без да отговори на стареца, очите му бяха заети, докато мислено оценяваше събралата се група. Жените — добре, винаги е имало нужда от жени, ако не за друго, то за майки на ново поколение. Мъжете? Малко полезни попълнения, млади и здрави, или щяха да бъдат, след като се поналеят малко; добри работници за фермите и мелиоративните отряди. Старците — не толкова добре, но някои от тях биха могли да се окажат полезни дори само да цепят дърва и да разнасят товари.
Намръщи се когато забеляза момче с патерици.
Кой е този?
- Джими? - Свещеникът погледна състрадателно сакатия. - Една от нещастните жертви на човешката нечовечност към човека. Той беше попаднал в пожар, краката му бяха силно обгорени. Страхувам се, че никога повече няма да ходи без чужда помощ.“
- Разбирам - кимна Карл с мрачни очи. - Как е общото ви здравословно състояние?
- Толкова добро, колкото може да се очаква. Някои радиационни изгаряния — някои от по-младите мъже поеха сериозни рискове, за да съберат малкото неща, които имаме — и повечето от нас биха могли да се хранят повече, но благодарение на милостивия Бог, не сме страдали от чума.
- Добре. Карл погледна към залязващото слънце. - С ваше разрешение, сър, ще останем тук тази нощ. Можете ли да ни нахраните?
- С удоволствие.
- Тогава е решено, Янсън!
- Да, сър?
- Разстановай мъжете. Постави часови.
- Да, сър! - Сержантът козирува и Карл се обърна за да срещне объркания поглед на свещеника.
- Няма нужда от часови, синко. Освен нас в тази област няма жива душа
- Сигурен ли си в това?
- Напълно сигурен. Божията ръка се стовари върху грешниците и малцина бяха пощадени да Го славословят.
- Да, но как може да си сигурен?
- Ние търсихме, синко, и нощем палихме големи огньове, за да привлечем всеки, който може да се нуждае от помощ и подкрепа. Някои отговориха на сигнала. - Свещеникът сведе глава, сякаш в мълчалива молитва. - Бяха много малко.
- Няма мародери? Няма плячкосващи? Няма скитащи банди?
- Никакви, синко мой. Бог беше много добър към нас.
- Разбирам. Мога ли да приема тогава, че вашата група е сбора на всички живи същества в този район?
- Точно така.
Карл въздъхна. Наполовина очакваше отговора, но пак не му беше приятно да го чуе. Ако свещеникът беше прав — а нямаше причина да се съмнява в думите му — тогава цялото активно население в тази област на Англия беше по-малко от пет хиляди мъже, жени и деца.
Имаше и други, разбира се, трябваше да има и други, но разпръснатите ивици на замърсените зони възпрепятстваха всякакъв контакт, освен по въздух — а нямаше изправни летателни апарати. Бристол на север, Плимут на юг, Портсмут на изток, а още по-на изток, клокочещата яма на ада, в който беше се превърнал Лондон. Заразени бяха и Тонтън и Солсбъри, толкова лошо че градовете бяха унищожени, дори след като спряха да разпространяват радиация чрез вятъра. Щетите бяха нанесени при първоначалната ярост на радиоактивното лъчение.
Територията на Карл заемаше жалка по размер част от Англия.
* * *
Докато ядяха мазната яхния с миризма на пушек и с тежкият дъх на консервирано месо, Карл обсъди плановете за бъдещето със свещеника. Вече беше научил името на мъжа и докато разговаряха уважението към интелигентността му се увеличаваше правопропорционално с презрението му към това, което представляваше.
Карл никога не беше имал време за религия. Той не можеше да разбере пълното вътрешно вглъбяване, изисквано от ортодоксалните вярвания, и тъй като беше преди всичко индивидуалист, той инстинктивно се бунтуваше срещу всяко приписване на Божията воля в действията на хората
Отец Уендъл не беше такъв. Той беше човек с безусловна вяра в своя Бог и всеки ден благодареше с молитви, че е бил пощаден от това, което твърдо вярваше, че е Божието наказание за греховните дела на хората. И двамата мъже бяха интелигентни, но и никой от тях не можеше да се съгласи с гледната точка на другия.
Карл опита яхнията, сдъвка парче месо и погледна остро свещеника.
— Това месо е лошо.
Да, но се уверих, че напълно се е развалило, преди да го използвам. Няма опасност от птомаин. - Уендъл се усмихна. - Ако имаше, всички трябваше да сме мъртви отдавна.
- Откъде научи това? - Карл се взря с нараснало уважение към стареца. - Повечето хора биха избрали да ядат месо, което е леко развалено, вместо да чакат смъртоносните бактерии да умрат и станат безвредни. Малко хора знаят, че е безопасно да се да се яде гнила плът, е самоубийство да се яде месо, което е само наполовина развалено"
- Бях обучаван известно време в младостта си. Ранната ми амбиция беше да стана мисионер, но Бог реши, че ще Му служа по-добре у дома.
- Имал си медицинско обучение?
- Малко.
- Може би лекар? Имаме остра нужда от лекари.
- Не. Мога да превържа рана и да поставя инжекция. Знам малко за първа помощ, точките на натиск и така нататък, но нищо повече. - Уендъл се усмихна извинително. - Мога да помогна, но не съм специалист..
- Разбирам. - Карл прикри разочарованието си. - Намерихте ли лекарства по време на претърсванията си? Някакво медицинско оборудване от какъвто и да е вид?
- Малко. Известно количество комплекти за първа помощ, йод, бинтове и т.н. Страхувам се обаче, че повечето от болниците са унищожени, както и оборудването им с тях
И това, разбира се, беше отговорът. Болниците почти винаги бяха близо до големите градове — трябваше да бъдат, за да са ефективни и дори в малкото отдалечени болници рядко имаше нещо повече от запаси за спешна помощ. Невероятното комбиниране на транспорта, линейките, неизбежната тенденция към специализиране, всичко това допринесяше за уязвимостта на медицинските услуги. Градовете бяха потънали в радиоактивна пепел, както и болниците със запасите им от лекарства, обученият им персонал, библиотеките им, специализираните им знания и техники, всичко беше изчезнало заедно с тях.
И не беше възможно да се заместят.
Не и когато е необходима гигантска фабрика за производство на пеницилин. Не и когато са нужни умения и прецизни инструменти за производството на подкожни игли, форцепси, скалпели, скоби, игли, трепани и хиляда и един основни инструменти в ежедневната употреба в съвременните операционни зали. Инструментите можеха да бъдат заменени; почти всичко може да се превърне в скалпел, ако се спазват правилата за хигиена, но нямаше начин да се заменят лекарствата и анестетиците. Това бяха продукти на фармацевтичната индустрия, осигуряващи на лекарите постоянен поток от това, което им беше нужно. Медицинското обучение не включваше процедура за производство на етер от боклук, хлороформ от почва, сулфатни лекарства от ръждясало желязо. И това беше всичко, с което трябваше да работят — мръсотия, боклук и ръжда.
Не можеше да бъде направено.
Карл въздъхна, докато изпразваше купичката си и се намръщи на сбирщината която бе открил. Беше доволен да види, че собствените му хора стоят малко настрани от другите. Те вече се гордееха, че са различни от бездуховните мъже и жени е новото общество. Уендъл също бе забелязал това.
- Твоите хора ако мога да ги нарека така, изглежда страдат от гордост.
- Страдат? - Карл повдигна вежди, после се изсмя - Разбира се, забравих; беше един от седемте смъртни гряха, нали?
- Тя е, синко, не е била. Гордостта предшества падението, помниш ли? Светът беше горд, а къде е светът сега? Прах и пепел под нозете на Господ.
- Хората ми имат нещо за което да работят. - сопна се Карл. - Имат нация за възстановяване и никакво време за губене докато го правят.
- Похвално дело. - Уендъл се взря в събралите се мъже и жени, забеляза, че всички са приключили с яденето си, и вдигна ръце към притъмняващото небе. - Нека благодарим! — извика той със силен глас.
- Нека благодарим смирено на нашия Господ за безкрайната му милост, да ни даде в този ден хляба наш насъщен....
Карл седеше неподвижен по време на дългата и почти истерична молитва. Забеляза, че хората му също бяха седнали, с известно неудобство, но следваха примера му. Беше доволен да го види. Предполагаше, че Уендъл трябва да е малко луд. Вероятно адът, през който беше преминал, беше изкривил преценката му, дотолкова, че да загуби здравите си устои и да се превърне в нещо, на което ортодоксалните религии винаги са гледали с отвращение. Уендъл беше станал религиозен фанатик.
Фанатик или не, властта му над своето „стадо“, както той ги наричаше, беше огромна. Карл се взря в прехласнатите им лица и разбра каква е опасността. Насили се да се усмихне, когато Уендъл отново седна.
- Често ли се молите?
- Често. - пое треперливо дъх Уендъл. - Само чрез постоянна молитва можем да се надяваме да държим злото на разстояние."
- Кажи ми. - Карл се приведе леко към стареца. - Как сте обезпечили земеделието? Тези колиби, - той посочи към грубо скованите или направени от преплетени клони конуси, които представляваха "селото" - тези няма да изкарат вечно. Имате ли съставен план за строителство?
- Господ ще промисли.
- Той вече го е направил - сухо каза Карл. - Със сигурност не очаквате Той да пече тухли и да засажда културите, нали?
- Ние сме само сламки във вятъра. - свещеникът говореше като обезумял и по блясъка в очите му, Карл прецени, че все още е под влиянието на фанатичната истерия.- Ако сме достойни, Той ще промисли. Нима не ни дойдохте на помощ? Кои сме ние да се съмняваме в неотменните Божии дела?
- Моля те. - Карл се опита да прикрие раздразнението си. - Мога да уважавам религията ви, дори и да не я разбирам, но ти говориш като глупак. Религията няма нищо общо с необходимостта от възстановяване на нашата нация. Потта ще го направи, упоритият труд и постоянните усилия, а все още не съм видял къща, построена само с молитва, или посеви засети в резултат на думи. Какво правите, за да възстановите нещата, които сме загубили?
- Направихме каквото можахме. - Уендъл се успокои, като погледна по-младия мъж. - Претърсихме околностите за припаси и аз основах училище, за да обучавам децата. Ние оживяхме, за повече от това не мога да претендирам.
- Дори само това е постижение. - призна Карл. - Този район е разяден от радиация и е чудо, че изобщо сте оцелели. Ще видиш, че нещата са различни в Базата.
- Базата?
- Новата столица. Имаме училище, болница, читалище. Направих ковачница и можем да ковем желязо. Нашата почва е чиста от отрова и засаждаме растения. Имаме дори няколко животни. - Карл се усмихна, докато мислеше за плановете си. - Казвам ти, Уендъл, ние се възстановяваме ! Поколение, най-много две, и ще се създаде наново нация!"
- Сион! - Уендъл засия заразен от ентусиазма на Карл - Чудо беше, че ни намерихте. Имате ли църква?
- Не, - каза Карл отчетливо - Нямаме нито църква, нито свещеник - и не искаме да имаме. Можем и без суеверия.
- Грях! - Уендъл се отдръпна сякаш беше докоснал нажежен въглен. - Позорен грях!
- Грях? - Карл сви рамене. - Какво е "грях? Само нещо, което вие сте решили да наречете с това име. Отказвам да призная твоя „грях“. За мен има само едно престъпление и това е някой да откаже да направи всичко възможно, за да помогне за възстановяването на Англия. Безмилостен съм към такива хора. Но трябва ли да забраня новото поколение, защото нямаме свещеник, който да измърмори благословия? Трябва ли да смятаме децата си за прокълнати само защото са родени? Не бъди глупак, Уендъл. Сега нямаме време за игри или даване на кредит за неосъществими идеали.
- Опрощение, - каза диво свещеникът. - Мога да дам пълно опрощение.
- Няма да дадеш нищо, освен всичко, което притежаваш. - ъгълчетата на устните на Карл се извиха в мрачно задоволство. - Загубил си властта си, Уендъл. Не мога да приема спорна лоялност. Всяка мисъл, всяко действие, всяка минута трябва да ни приближава до възстановяването на нацията. Нямаме време за молитви, за почивка, за съзерцание на вечността. Тези хора, които наричаш свое стадо, ще бъдат погълнати от Базата. Всички, който ще бъдат от някаква полза, това е. И ти можеш да помагаш, ако решиш, но трябва да се закълнеш, че никога, по никакъв начин няма да се опитваш да разколебаваш сърцата на хората с твоята религия. Заклеваш ли се?
- Не мога! Това, което предлагате е грешно! Грешно! Грешно! Човек не може да живее само с хляб. Тези, които пълзят в мръсотията, ще се изцапат с калта. Човек се нуждае от Бог преди всичко друго. Без Бог сме като животни, с Него сме като ангели."
- Вашата вяра имаше две хиляди години, за да разгърне своята магия. - Карл посочи към осветения в синьо хоризонт. - Това Божие дело ли е? Ако е така, тогава можем и без вашата вяра. Планетата не може да понесе още една такава демонстрация на братска любов.
- Ти си по-запознат. - Уендъл се втренчи в Карл, а очите му бяха изгубили всякаква следа от предишната истерия. - Църквата ли изобрети бомбата? Дали свещениците и богомолците са разсипали градовете на прах? Не, не беше Църквата, тази, която го направи. Обвинявайте хората, които са имали гордост без вяра. Такива хора, като теб, които залагат на материалните неща, изпълнени са с арогантност и не биха се смирили или обърнали другата буза. По-добре е такива хора да са мъртви.
- Не отговори на въпроса ми. - сопна се Карл. - Ще направиш ли каквото казах?
— Не мога. Хората трябва да имат нещо, което да ги издигне над звяра. Свещеникът стисна импулсивно ръката на Карл. - Чуйте ме! Помислете за нова Англия, земя, населена с щастливи мъже и жени и усмихнати деца. Без жестокост, без арогантност, без гордост, без жажда за власт. Семейство от мъже и жени, братя и сестри в името на Бога. Забрави любовта си към материалното и вместо това пожелай много по-силните страни на духовното. Направи това, синко и...
- Не — прекъсна го нетърпеливо Карл. — Трябва да сме силни, не слаби. Да направя това, което казваш, би означавало да предизвикам хаос и анархия. Това не е начин да оцелееш
- Блажени кротките - напомни свещеникът, - защото те ще наследят земята.
- Престани! - Карл хвана свещеника за рамото. - Ние ще направим нещата по моя начин. Моят начин, разбираш ли? Ти остани тук, сакатият също, както и всички останали глупаци, които са твърде слаби, за да вървят и да работят. Янсън!
- Сър? - Сержантът пристъпи напред, а в погледът му се четеше нетърпението да действа.
- Загубихме достатъчно време. Сортирайте полезните от безполезните. Натоварете избраните с припаси, с всичко, което намерите - знаете кое да вземете. Елиминирайте всеки, който се опитва да ви попречи. Действай! - Карл втренчи поглед в ужасените очи на свещеника.
- Понякога за да си добър е необходимо да бъдеш жесток. Не желая злото на хората ти, но те трябва да забравят глупостите ти и да се подчиняват на мен вместо на теб и твоя Бог. В изолацията в която се намират в момента, не могат да помогнат нито на себе си, нито на другите, и аз няма да ги оставя да създават проблеми в бъдеще. Ние искаме да няма междуособни войни, които да забавят бъдещият прогрес.. Един народ! Един лидер! Една цел! Това е единственият начин да възстановим предишното си величие.
- Мислиш си, че си корав — каза Уендъл тихо. — Но не си. Лесно е да не поемеш отговорност, да крещиш, ругаеш и да робуваш на това, което с удоволствие наричаш свой „дълг“. Но това е начинът на страхливците. Изисква се смелост, за да приемеш недостатъците си и да ги признаеш. - Той погледна Карл. - Няма да вземеш момчето, защото знаеш, че то е част от теб, както всеки човек е част от друг, обединени чрез Господ. Сакатият е по-добър от теб, защото всички виждат кръста му.. Ти също носиш кръст, но не е този, който си мислиш.
- Философстване, - присмя се Карл. - Това ли е всичко, което можеш да направиш?
— Бих могъл да те прокълна, но няма да го направя. Вместо това ще те съжалявам, защото от всички мъже, които съм срещал, ти имаш най-голяма нужда от съжаление.
- Глупак! - Карл изблъска стареца докато ставаше. - Съжаление? Прокълни ме, ако искаш но запази съжалението си за онези, които се нуждаят от него. Нямам нужда от нищо, което можеш да ми дадеш.
- Сигурен ли си? - Уендъл вдигна поглед от мястото, където Карл го беше съборил. - Това е твоят час, синко. Утре може да е на друг. Можеш ли да поискаш милостиня, когато отказваш да я дадеш? Готов ли си да срещнеш своя Бог?"
Карл се изсмя, докато се отдалечаваше.
Глава Трета
Когато Карл влезе в болницата, чакалнята беше пълна както обикновено. Янсън закуцука след него, покритото му с белези лице беше изкривено от болката в ранения му крак. Един мъж се блъсна в него и той изруга.
- Ти! - Карл посочи към мъж седящ на една от пейките -. Ставай!
- Защо? - мъжът не помръдна. - Аз бях тук пръв.
- Ставай! - Карл пристъп, хвана мъжа за рамото и почти го повдигна от пейката после го запрати към центъра на помещението. - Седни, сержант. Ще задвижа нещата.
Сали го посрещна на вратата. Беше бяла, напрегната и както обикновено преуморена и изтощена - Какво искаш?
- Къде е Гибсън?
- Доктор Гибсън оперира в момента. Да запиша ли час?
- Можеш да направиш каквото по дяволите искаш, стига да получа малко внимание от вас, хора. Къде е Колинс?
- Оперира.
- Феншоу?
- Също.
- Опитваш се да ми остроумничиш ли? - Карл се сведе намръщено към бялото и лице. - Слушай. Сержантът ми е ранен и искам да бъде лекуван.
- Ако се регистрира на гишето, докторът ще го приеме възможно най-скоро.
- Искам да бъде лекуван сега. - избута я раздразнено той. - Колинс! Гибсън! Къде по дяволите сте всички?
- Какъв е проблемът? - Джон излезе от кабинета си едновременно с Колинс и двамата лекари се появиха при Сали и Карл в коридора. - Трябва ли да ти напомням, Карл, че това е болница? Запази виковете си за парада.
-— Какъв е проблемът, Карл? - Колинс пристъпи. - Как мога да помогна?
- Кракът на Янсън е ранен. На път сме вече повече от месец и го боли много. Искам да го лекуваш.
- Разбира се. Къде е той?
- Отвън.
- Доведи го. - Колинс погледна към Сали. - Е? Не ме ли чу? Доведи пациента.
- Само минутка, Сали. - Джон пристъпи и я хвана за ръката. - Янсън трябва да изчака. Отвън има други, които чакат вече от много време. Първо те трябва да минат.
- Трябва ли? - Карл пое дълбоко въздух. - Слушай. Имаме много работа за вършене и Янсън едва се държи на краката си. Бихте поели един спешен случай, нали? Е, считайте го за спешен случай.
- Той умира ли?
- Не.
- Има ли непосредствена опасност да умре от загуба на кръв?
- Дяволски добре знаеш, че не.
- Тогава кое е спешното състояние? - Джон поклати глава. - Съжалявам Карл, но твоят човек трябва да изчака реда си.
- Ти...- Карл стисна зъби от гняв. - Янсън е важен за мен и искам да бъде лекуван. Не мога да му намеря заместник за няколко дни, докато благоволиш да решиш да го прегледаш или не. Сега приемаш ли го или...
- Аз ще го приема. - каза Колинс припряно - доведи го в кабинета ми.
- Добре. Аз няма да забравя това Колинс. - Карл изгледа Джон - Няма да забравя нищо от това.
- Заплашваш ли ме Карл?
- Аз не заплашвам, Гибсън. Не ми трябва. Аз просто излагам фактите. - Той кимна към Колинс, докато Янсън закуцука в коридора. - Той ще се погрижи за вас, сержант. Присъединете се към мен в главната квартира, когато приключите.
- Да, сър
Мълчаливо младият лекар го поведе към кабинета си. Сали се втренчи след него, после в отдалечаващият се гръб на Карл.
- Искат да създават проблеми, Джон, нали знаеш?
- Знам го. - той не отбеляза факта, че бе използвала малкото му име. - Нека се опитат.
- Имаш ли план?
- Не, не съм много добър в правенето на планове, Сали, но накрая всичко ще се оправи. - Той й се усмихна; но когато видя фините капчици влага по челото й усмивката му помръкна и той се намръщи.-
- Сали! Болна ли си?
- Не. - тя се опита да прикрие болката си, опита се, но не успя. - Нищо ми няма. Ще се оправя.
- Позволи ми да те прегледам.
- Не, Джон, моля те, - Сали сведе поглед към ръцете си и се изчерви. - Ще ме прегледа доктор Феншоу
- Обещаваш ли?
- Да, Джон. Обещавам.
Той й се усмихна, нежно докосвайки жълтеникавата й буза с върховете на фините си ръце на хирург и за момент нещо от старата им близост се завърна. Частичка от миналото, когато тя сияеше с красотата, която само любовта може да предизвика, а двамата бяха избягали от реалността в един искрящ свят на илюзии.
Свят, който по-късно заблестя от яростта на експлодиращите атоми.
Взирайки се в нея, той изпита внезапна нежност, за миг изпита желание да я вземе в ръцете си и да я утеши. Почти го направи. Почти успя да прескочи бариерата, която бяха изградили между тях; но после се поколеба, тя се обърна и моментът отмина.
Той не видя сълзите й.
* * *
Феншоу беше пил, но не беше пиян. Той я погледна над ръба на спукана халба, преглътна блудкавата течност която съдържаше и си наля още от непречистената, домашно дестилирана спиртна напитка. Той беше едър, циничен, цапнат в устата мъж и поради преживявания, за които никога не говореше, изпитваше дълбоко отвращение към всичко човешко. Сега погледна Сали и я изчака да заговори.
- Доктор Гибсън каза, че трябва да те помоля да ме прегледаш.
- Какъв е проблема? Не може ли той да те прегледа?
- Не искам да ме преглежда той.
- Така ли? - Феншоу отпи от чашата си. - Защо не?
- Твърде зает е, а Карл пак създава грижи.
- Карл е самонадеяна малка свиня, която някой трябва да сложи на място. - Феншоу бутна чашата и се приведе над масата. - Чух скандала отвън и знам всичко за нашия малък Карл. Дай му пистолет да си играе, и той ще си помисли, че е хванал Господ за шлифера. Дай му да командва няколко глупака и ще си помисли, че той е Господ. - Той се изплю. — В собствените си очи.
- Той има голямо влияние. Повечето хора са доста склонни да му се подчиняват.
- Разбира се, че са. Те биха били твърде склонни да следват всеки, който мисли вместо тях. Точно като този кретени съсипаха света. - Той се оригна и посегна към бутилката. - Един ден ще укротя Карл завинаги.
- Как? Той е въоръжен, както и хората му.
- А оръжието е сила, а? Така ли? - Феншоу изсумтя. - Е, и аз имам сила. Той бръкна в едно чекмедже и се ухили, когато намери това, което търсеше. - Виждаш ли? Хубав, светъл и лъскав. Зареден и в шестте гнезда. - Той изтрезня, докато гледаше револвера. — Не мисля, че ще ми потрябват останалите пет.
- Моля, докторе. Махнете това нещо.
- Да. — Той пусна револвера обратно в чекмеджето. — Боравенето с оръжия може да бъде опасно. Те карат човек да мисли, че е Бог, с власт над живота и смъртта. Гадни неща, оръжия, но те си имат своето приложение. Той погледна жената. Е? Искаш ли да те прегледам или не?
- Просто кажете на доктор Гибсън, че сте ме прегледал. Може да се притесни, ако знае, че не сте.
- Така значи. С кого си мислиш, че се шегуваш, Сали? Напоследък може и да наблягам повече на бутилката, но все пак съм лекар и мога да разбера когато някой е болен. Ти си болна ментално и физически. Защо не искаш Джон да знае?
- Моля те. - Тя понечи да стане и се изви, когато той я хвана за ръцете. - Недей! Боли ме!
- Тогава сядай долу и слушай, тази глупост стигна твърде далеч. - Той изчака тя да седне. - Първо, психическите проблеми. Какво се случи, Сали? Измъкнахте се заедно и се събудихте с любовното ви гнездо в пламъци, а съпругата му превърната в овъглен труп. Това ли беше? - той кимна гледайки я. - Така мисля. Но не може да измиваш вината по този начин, Сали. Какво от това, че жена му е умряла, докато сте се забавлявали. Това лошо ли е? Ако той беше с нея, щеше също да е мъртъв.
- Недей! - примоли се тя. - То беше като възмездие.
- Вярваща ли си? - Феншоу сви рамене. - Това влошава положението, но Сали, вече всичко свърши. Ами Джон? Не му ли дължиш нещо и ти? По дяволите, момиче, човекът има нужда от теб. Защо не отстъпиш? Не виждаш ли, че е влюбен в теб? - Феншоу посочи към кушетката. - Съблечи се и нека да те прегледам.
* * *
Беше се досещала за резултата. Двадесет години в болница я бяха направили добре запозната с повечето телесни оплаквания и отдавна бе диагностицирала собствените си симптоми. Но дори и така беше шок да разбере истината. Феншоу беше изчерпателен. Беше изследвал и тествал, проверявал и проверявал отново, използвайки цялото си умение, сменяйки оборудването, което би направило прегледа лесен, и когато приключи и в двамата не бе останала капка съмнение.
- Лошо е, Сали. - Феншоу гледаше в ъгъла, докато тя се обличаше, и по тона на гласа му разбра, че е потресен. - Моето предположение е злокачествен тумор на яйчника. Ако имах рентгенова снимка, щях да съм сигурен, но дори и така, залагам живота си, че е вярно.
- Да. - тя закопча последното копче и пристъпи към него. - Мислех, че е това.
- Знаела си? - той се втренчи в нея, после подчинявайки се на някакъв див инстинкт за спасение, сграбчи бутилката и отпи от алкохола. - Джон?
- Той не знае, дори не предполага. Затова не бих му разрешила да ме преглежда.
- А защо не? По дяволите, Сали, можем да те оперираме, да ти спасим живота. Защо досега не си казала, че си болна?
- Бяхме твърде заети, имаше твърде много за вършене и нямаше достатъчно време за това. - Тя се изчерви под погледа му. - Не ме гледай така.
- Трябва да си била дяволски привлекателна преди три години — каза той бавно. — Джон също все още е хубавец. Защо позволи на това нещо в теб да изпие жизнеността ти? Не осъзнаваш ли, че сте пропилели последните три години от живота си?"
- Няма значение.
- Но защо не каза по-рано? Защо? Ти си медицинска сестра, Сали, а не глупаво момиче, страхуващо се от операция, която би му спасила живота.- Раздразнен той започна да се крачи по пода. - Защо? Защо?" Внезапно той спря и я посочи обвинително с пръст. - Сега знам! И двамата сте получили доза радиационно отравяне, нали? Няма как да не сте я получили – повечето от нас също и доколкото познавам теб и Джон, и двамата бихте направили каквото можете, за да помогнете . Нали така?
— Да, но го преодоляхме.
- Ти си мислиш, че си. Растежът на тумора, трябва да е бил предизвикан от радиацията. - той изсумтя раздразнено. - Възмездие! Разбира се! Ти си приела тумора като възмездие и си кътала в себе си информацията за него, наслаждавайки се на болката си и мисълта за приближаващата ти смърт като наказание и плащане за греха ти. Грях! Какво греховно има в това да се обичат двама души? Ти си глупачка Сали! Кръгла глупачка!
- Не е това - възрази тя. - Първоначално не беше възможно да има операция. Нямахме нито оборудване, нито нищо, а после... После сякаш нямаше значение. Джон беше толкова зает... аз...
— Пийни нещо. - Феншоу бутна чашата под носа й и й подаде носната си кърпичка. - Избърши тези очи и се дръж като голям човек. По дяволите, Сали, не съм виждал жена да плаче така от години. Значи не те е грижа да умреш, защото си мислила, че Джон те обвинява, че не е бил с жена си, когато е умряла. Глупости! Обзалагам се, сърцето му се е разкъсвало в очакване на знак от теб! На мъжете не им липсва това, което не искат, Сали, не и когато имат това, от което наистина се нуждаят.
- Така ли мислиш, Сам?
- Сигурен съм. Сега преглътни тази гадост и се вземи в ръце. Трябва да направим нещо по въпроса.
- Не.
- Какво имаш предвид с това "не"? Пак ли ще се държиш глупаво?
- Не е това. - Тя се усмихна, докато бършеше очите си. - Да изчакаме малко. Джон има достатъчно грижи заради Карл и Колинс и тяхното поведение. Нека да му спестим още едно притеснение.
— Нямаш много време, Сали — каза Феншоу сериозно. - Колкото по-бързо оперираме, толкова по-голям е шансът да те излекуваме. Забавянето само ще влоши нещата; а ти вече си чакала твърде дълго.
- Знам. Ще му кажа.
- Ако не му кажеш, ще го направя аз.
- Аз ще му кажа, Сам. Обещавам.
Той се взря в нея, оставяйки въображението си да облече изтощеното й тяло със здрава, гъвкава плът, да изпълни вдлъбнатините на бузите й, да изглади бръчките от умора и болка от твърде бледото й лице.. Въображението му лъсна косата й, добави блясък в очите й, оцвети устните й и я облече, както трябва да бъде облечена една жена. Той я гледаше втренчено, докато тя се изчерви, а после, след като видя каква е била някога и каква можеше да бъде отново, се върна към замъглената еуфория на бутилката.
Не чу, когато тя напусна стаята.
Глава четвърта
Джон беше сам в кабинета си, когато Карл дойде да го види. Той вдигна поглед, когато младият мъж влезе, и се намръщи когато забеляза фигурата на Янсън, застанал неотлъчно зад своя господар.
- Карл. Какво искаш?
- Искам да говоря с теб, Гибсън. Мисля, че ще е добре да извикаме и Колинс.
- И Янсън?
- Янсън може да почака отвън. Карл кимна с глава към сержанта си. - Извикай Колинс и изчакай.
- Да, сър.
Изчакаха мълчаливо, докато Колинс влезе, затваряйки тихо вратата след себе си, и от изражението на младия лекар Джон разбра, че присъствието на Карл не е загадка за него.
- Нека се оправим с това. - Карл посочи Колинс към един стол и погледна Джон. - Преди два дни имахме спор дали ще дадеш предимство на моят сержант или не. Тогава ти казах, че ще направя нещо по въпроса. Е, ето ме.
— Виждам.— меко каза Джон. — С въоръжена охрана?
Няма значение това. Това, което е важно е начинът, по който управляваш тази болница. Знам, че си свършил чудесна работа тук, Гибсън, и съм ти благодарен за това. Всички сме благодарни, но е време да бъдем реалисти. Предполагам, че знаеш какво имам предвид?
- Искаш да откажа лечение на всички хронични и нелечими случаи. Искаш да подбера онези, които ще имат полза от моето лечение. - Джон сви рамене. - Вече обсъдихме всичко това с твоя поддръжник и честно казано, вече ми писна. Отговорът все още е не.
- Отказваш да съдействаш?
— Ако така го наричаш, да.
- Разбирам. - Карл се сведе поглед към ботушите си. - Слушай, Гибсън, това, което ще ти кажа не са просто празни приказки, това е чистата истина. Знаеш, че обиколих тази област от край до край. Претърсих всеки квадратен ярд и събрах всичко, което би могло да бъде от полза. Не беше много трудна работа — районът не е толкова голям, но искам да кажа, че сме намерили всичко, което си струва да се намери в тази част на страната. Възможно е да има други, живеещи извън замърсените зони, най-вероятно има, но не можем да сме сигурни в това. Що се отнася до нас, този район е всичко, което е останало от Англия - и ние сме единственото население.
- Е и ?
- Така че не можем да похабяваме нищо. Не смеем да похабяваме нищо. За да оцелеем изобщо, трябва да бъдем безскрупулни, безмилостни, жестоки, корави, за да може нашите деца и техните деца да получат нещо, което да нарекат свое. Това, което правим сега, ще определи съдбата на нацията, Англия. Това, което правим сега, ще бъде наследство на нашите деца.
— Не е нужно да ме убеждаваш — каза студено Джон. — Предлагам да запазиш речите си за по-възприемчива публика.
- Добре. Искаш факти, ето ги. Не можем да храним старците. Не можем да се грижим за сакати и хронично болни. Не можем да намерим заместител на твоите лекарства и препарати. Ако някой човек е твърде тежко ранен, тогава трябва да умре. Ако човек страда от болест, той също трябва да умре. Не можем да си позволим милост, Гибсън, не и ако искаме да живеем и да се развиваме.
— Знам какво имаш предвид, Карл, и те предупреждавам, че не ми харесва.
- Харесваш или не, ще го направиш. Отсега нататък няма да се лекуват случаи, които не може да излекувате. Работниците и ключовите членове на общността ще имат приоритет при медицинско лечение. В това има смисъл, нали? Ако успееш да вдигнеш работника на крака, тогава той ще може да произведе повече храна, за да те изхрани. Докато се подчиняваш на законите на общността, ще бъдеш подкрепен във всичко, от което имаш нужда. Откажи и...
— И Колинс ще поеме болницата. - Джон се втренчи в младия лекар. — Така ли е, Колинс?
- Точно така, - сопна се Карл. - Е?
Джон не му обърна внимание. Той се втренчи в Колинс и когато заговори, в гласа му се долавяше подигравателно презрение. - Веднъж ти казах, Колинс, че не съм нито глупав, нито сляп. Кога ще започнеш да мислиш самостоятелно? Жаждата за власт ли те е заслепила за очевидното? Да предположим, че Карл постигне своето, тогава какво ? Избийте старците - и унищожете техният трудно придобит житейски опит. Откажете лечение на учените и мислителите - и създайте робска държава от послушни работници. Унищожете, чрез неглижиране, ако желаете, издънките на човешката раса, идеалистите, мечтателите, слабите тялом, но силните по сърце, бебетата със забавено развитие, жените и момчетата, които, макар и да не са способни да обработват земята, могат да носят в себе си семето на успешна мутация. Къде ще спрете, Колинс? И най-важното от всичко - кой ще прави подбора?
Кой ще решава кои да бъдат лекувани? Карл? Той ще избере безмозъчните мускули. Ти? Не можеш. Имаш твърде много знания. Знаеш, че петно върху кожата може да означава смърт, докато строшеният таз може да бъде излекуван .. Кой ще отсъжда? И какво ще е бъдещето? Елиминирай болнавите и няма да ти останат други освен малоумници. Малко от нас са градски хора, и само част са умни и образовани. Останалите? Селяни. В това няма нищо лошо, разбира се, но знаеш какво ще се случи при интензивно кръвосмешение. Ще се размножим, да, но в какво? А всичко това е маловажно на фона на първостепенния въпрос. Кой ще решава кой да живее и кой да умре ?
— Ще използваме здравия разум — изръмжа Карл. Краката на стола му тупнаха в пода, когато той рязко се изправи. — Стига приказки. Ще съдействаш ли или не?
— Аз... — Джон млъкна и втренчи поглед към вратата, която се отвори и затвори с трясък. Феншоу стоеше там, лицето му беше на червени петна петна, очите му бяха изцъклени, устните му бяха изкривени и покрити с пяна. Феншоу пиян до козирката и полуобезумял.
Феншоу с револвер.
* * *
Той изръмжа като животно, докато ги фиксираше с поглед, ръката му здраво стискаше оръжието, а кокалчето на пръста му, поставен на спусъка беше побеляло от притискането на извития метал.
- Чух ви. - каза той. - Тези стени са тънки и чух всяка проклета дума. Ти! - Револверът се насочи към Колинс. - Предаваш Джон, нали? Гледаш го как го как разбива сърцето си, за да можеш да хванеш за шлифера този... - Револверът се насочи към Карл. - Този самомнителен бъдещ диктатор.
— Свали оръжието! – избъбри Карл. - Свали го долу, казвам!
- Върви по дяволите! - Феншоу се ухили, докато се взираше в младия мъж. - Какво има, синко? Някой не прави това, което му се казва? Защо не хвърлите една хубава голяма бомба върху него? Нали знаеш - убийте жените и децата им, за да им дадете урок. Е? Защо не ?
— Той е полудял, — прошепна Колинс. — напълно, съвършено полудял.
— Чух те. - Феншоу изфуча към младия лекар. - Полудял ли съм? Е, може би съм, но не съм толкова луд, за да не видя какво се случва тук. Това е същата стара история, нали? Направете каквото казвам – иначе... . Живяхме по това правило твърде дълго, винаги сме живели според него и виж докъде ни докара. Но това няма да се случи отново, синко, и знаеш ли защо? Защото не ме интересува дали всички умират. Защото не пука ми дали ще умра. Защото ще те убия.
- Не! - Карл се отдръпна от заплашително насоченoto oръжие, лицето му силно пребледня. - Янсън! Помощ!
- Твоето войниче заспа — каза нежно Феншоу. — Ударих черепа му с приклада на Сали. Защо го наричам Сали? - Той се намръщи и поклати глава. - Няма значение, Сали е толкова добро име, колкото всяко друго. За какво говорех? Смърт. Това е то, смърт. Твоята смърт, кучи сине. Готов ли си?
- Не! - Карл се притисна към стената, опипвайки с ръка кобура си. - Не можеш! Не бива! Ти си лекар, трябва да спасяваш живот, а не да го отнемаш.
- Спасих твърде много животи в миналото, аз и тези като мен. Помниш ли, Джон? Помниш ли всички онези дебели държавници с техните язви и изтощени сърца, техните тумори и вонящи бъбреци? Държахме ги живи твърде дълго. Оставихме ги да играят с играчките си, когато трябваше да хранят червеите. Не, Карл, сине мой. Не отново.
- За Бога, спрете го! - Карл измъкна оръжието от кобура си. - Помощ!
— В корема, Карл — любезно каза Феншоу. — Точно във вонящите ти черва.
Стреляха едновременно, Карл натисна спусъка на автоматичния си пистолет и го задържа там, докато от дулото бликна олово. Феншоу стреля спокойно, отмерено, веднъж, два пъти, тежкият му револвер подскачаше в ръката му; а после бавно, с особено изражение на лицето се отпусна и падна.
В настъпилата тишината писъците на Карл звучаха стряскащо силно.
- Феншоу! - Джон изскочи напред, вглеждайки се в угасващите очи на умиращия. - Глупак!
— Не, Джон, не съм глупак и така или иначе исках да отида. Той се закашля, кръвта бликна между устните му. - Трябва да ти кажа нещо. Сали... - Той се изкашля отново и Джон се наведе по-ниско.
- Какво за Сали?
- Тя умира. Злокачествен тумор на яйчника. Трябва да я оперираш. Тя те обича, Джон. Обича те...
- Феншоу!
Но Феншоу беше мъртъв.
* * *
Колинс вдигна поглед от окървавената фигура на болничното легло, над което се беше навел, лицето му бе изкривено от тревога.
- Той е в лошо състояние, Джон. Ще трябва да го оперираме, ако искаме да спасим живота му.
- Увреждания?
- Единият куршум е разкъсал хълбока му, това не е много опасно, но другият е пробил стомаха и мисля, че е заседнал в бъбрека. Ако не започнем работа по него, той ще умре.
- Разбирам - Джон се взираше в полиците опасващи стаята и направи знак на Колинс да се присъедини към него. - Погледни тук.
- Къде? Какъв е проблема?
- Когато Карл изпразни автоматичния си пистолет, той не само уби Феншоу. Неговите заблудени куршуми разбиха повечето ни ампули с лекарства и, което е по-лошо, пробиха кутиите с етер. Това което е останало ще ни стигне само за една дълга операция.
- След като има достатъчно. - Колинс въздъхна облекчено - Операцията ще е за Карл, разбира се.
- Защо да се разбира? Колинс? Сали също има нужда от операция. Тя има тумор, който ще я убие, ако не го извадим от нея.
- Сали? - Колинс премигна и прехапа устните си. - Наистина ли?
- Да. Те ми призна, а и Феншоу ми каза точно преди да умре.
- Разбирам. - Колинс се втренчи в ръцете си. - Виж, Джон, харесвам Сали, знаеш, но това нещо е по-важно от личните харесвания или нехаресвания. Карл е необходим. Знам, че Сали също е необходима, но Карл е незаменим. Не преувеличавам, когато казвам това, Джон. От време на време в хода на историята се ражда естествен лидер и Карл е такъв човек. Той е достатъчно силен, за да бъде безмилостен, и той е единственият човек, който може да изправи Англия отново на крака. Ако Карл не оживее, Джон, няма да има надежда за нас. Няма друг човек в общността, който би могъл да заеме неговото място. Ако той умре, ще се върнем обратно към анархията и звяра.
- Какво се опитваш да кажеш, Колинс?
- Трябва да спасиш Карл. Трябва да го спасиш!
- А Сали?
- Бъди разумен, Джон. Сали е вече твърде стара за да ражда деца и дори само заради това отпада. Трябва да гледаме в бъдещето, Джон, не в миналото. Сали e изживяла своя живот, а Карл може да направи живота възможен за поколения напред. - Той пристъпи, протегнал ръце в ням призив. - Не мога да оперирам, Джон, нямам необходимите умения. Ти можеш. В твоите ръце е съдбата на Англия. Буквално. Спаси Карл и нацията може да се възстанови; остави го да умре и ние ще се върнем към дивачеството. Трябва ли да казвам ти какво да правиш?
* * *
По-късно, когато вече беше приключил с работата и бе измил ръцете си от петната под все още течащата мивка, му остана време за съжаление. Необичайно, но не изпитваше никакво. Работата беше свършена, бъдещето му решено и докато избърсваше ръцете си и вървеше към леглото, на което лежеше пациентът, го обзе трепетно предчувствие.
Усмихна се и получи отговор на усмивката си. Коленичи и ръце се обвиха около врата му, ръце, които притеглиха главата му към устни, които някога бяха меки и отново щяха да бъдат такива.
Не мислеше за Колинс, мъжът с отчаяните молби и безумните заплахи. Той беше взел решението си и докато целуваше жената която обича, го обзе необичайно спокойствие
В крайна сметка нямаше да бъде първият мъж, който е захвърлил целия свят, заради любовта на жена.
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/18/50
Преводачи: КатеринаК
Готово: