| Английски оригинал | Перевод на български | |
|---|---|---|
| Ray Bradbury | | Рей Бредбъри Деница Минчева 3.04.18 в 20:01 | |
| The Fruit at the Bottom of the Bowl | | Плодовете на дъното на купата Деница Минчева 3.04.18 в 20:01 | |
William Acton rose to his feet. The clock on the mantel ticked midnight. | Уилям Актън се изправи. Часовникът на полицата над камината удари полунощ. Деница Минчева 3.04.18 в 20:01 | |
He looked at his fingers and he looked at the large room around him and he looked at the man lying on the floor. William Acton, whose fingers had stroked typewriter keys and made love and fried ham and eggs for early breakfasts, had now accomplished a murder with those same ten whorled fingers. | Той огледа пръстите си, огледа обширното помещение и мъжа, който лежеше на пода. Уилям Актън, чиито пръсти бяха натискали машинописни клавиши и бяха правили любов, и бяха пържили яйца и шунка за закуска, сега, същите тези десет пръста бяха извършили убийство. Деница Минчева 3.04.18 в 20:01 | |
He had never thought of himself as a sculptor and yet, in this moment, looking down between his hands at the body upon the polished hardwood floor, he realised that by some sculptural clenching and remodelling and twisting of human clay he had taken hold of this man Donald Huxley and changed his physiognomy, the very frame of his body. | Той никога не се беше имал за скулптор, но сега, докато гледаше надолу измежду ръце си към тялото, проснато на лъснатия паркет, той осъзна, че чрез някакви типично скулптурни похвати на стискане, оформяне и извиване на човешката глина, той беше видоизменил напълно този човек, Доналд Хъксли, беше променил самия силует на тялото му. Деница Минчева 3.04.18 в 20:02 | |
With a twist of his fingers he had wiped away the exacting glitter of Huxley’s grey eyes; replaced it with a blind dullness of eye cold in socket. The lips, always pink and sensuous, were gaped to show the equine teeth, the yellow incisors, the nicotined canines, the gold-inlaid molars. The nose, pink also, was now mottled, pale, discoloured, as were the ears. Huxley’s hands, upon the floor, were open, pleading for the first time in their lives, instead of demanding. | С едно извиване на пръстите той беше заличил взискателния блясък в сивите очи на Хъксли и го беше заменил със студената безучастност на мъртвите очи. Устните, винаги досега розови и чувствени, сега зееха разтворени и разкриваха конски зъби, жълтеникави резци, потъмнели от никотин кучешки зъби, покритите със злато кътници. Носът, също досега розов, сега беше блед и безцветен, както и ушите. Ръцете не Хъксли, положени на пода, бяха разтворени и за първи път в живота му молеха, вместо да се разпореждат. Деница Минчева 3.04.18 в 20:03 | |
Yes, it was an artistic conception. On the whole, the change had done Huxley a share of good. Death made him a handsomer man to deal with. You could talk to him now and he’d have to listen. | Да, всичко сякаш беше замисъл на художник. Като цяло промяната изглежда беше положителна за Хъксли. Смъртта го беше превърнала в по-симпатичен събеседник. Сега, когато човек му говореше, той беше принуден да слуша. Деница Минчева 3.04.18 в 20:04 | |
William Acton looked at his own fingers. | Уилям Актън разглеждаше пръстите си. Деница Минчева 3.04.18 в 20:04 | |
It was done. He could not change it back. Had anyone heard? He listened. Outside, the normal late sounds of street traffic continued. There was no banging of the house door, no shoulder wrecking the portal into kindling, no voices demanding entrance. The murder, the sculpturing of clay from warmth to coldness was done, and nobody knew. | Станалото станало. Не можеше да го върне назад. Дали някой беше чул? Той се ослуша. Отвън се чуваха обичайните късни вечерни звуци на уличното движение. Никой не тропаше на вратата, никой не правеше опит да разбие портата, никакви извисени гласове, които да настояват да ги пусне вътре. Убийството, оформянето на топлата глина в студена скулптура, беше извършено и никой не подозираше. Деница Минчева 3.04.18 в 20:05 | |
Now what? The clock ticked midnight. His every impulse exploded him in a hysteria toward the door. Rush, get away, run, never come back, board a train, hail a taxi, get, go, run, walk, saunter, but get the blazes _out_ of here! | А сега какво? Часовникът беше отбелязал полунощ. Всеки инстинкт гръмогласно настояваше да се втурне незабавно към вратата. Да побърза, да се махне, да избяга, никога да не се връща, да се качи на влак, да спре такси, да тръгне, да замине, да върви, да се влачи, ако трябва, но да _изчезне_ от тук! Деница Минчева 3.04.18 в 20:05 | |
His hands hovered before his eyes, floating, turning. | Ръцете му се носеха като в безтегловност пред очите му и се въртяха насам-натам. Деница Минчева 3.04.18 в 20:06 | |
He twisted them in slow deliberation; they felt airy and feather-light. Why was he staring at them this way? he inquired of himself. Was there something in them of immense interest that he should pause now, after a successful throttling, and examine them whorl by whorl? | Той бавно ги въртеше. Усещаше ги леки и въздушни. Защо така се взираше в тях, запита се сам. Дали в тях имаше нещо толкова интригуващо, та сега, след успешното удушаване, той трябваше да спре и да огледа всеки пръст? Деница Минчева 3.04.18 в 20:07 | |
They were ordinary hands. Not thick, not thin, not long, not short, not hairy, not naked, not manicured and yet not dirty, not soft and yet not callused, not wrinkled and yet not smooth; not murdering hands at all – and yet not innocent. He seemed to find them miracles to look upon. | Бяха съвсем обикновени ръце. Нито дебели, нито тънки, нито дълги, нито къси, нито космати, нито съвсем лишени от косми, нито мръсни, нито с идеален маникюр, нито меки, нито загрубели, нито сбръчкани, нито гладки. По нищо не приличаха на ръце на убиец и все пак не бяха невинни. Той просто не можеше да откъсне очи от тях. Деница Минчева 3.04.18 в 20:07 | |
It was not the hands as hands he was interested in, nor the fingers as fingers. In the numb timelessness after an accomplished violence he found interest only in the _tips_ of his fingers. | Не го интересуваха самите ръце, нито пръстите. В приглушеното безвремие след извършения акт на насилие, той изглежда се интересуваше само от _върховете_ на пръстите си. Деница Минчева 3.04.18 в 20:07 | |
The clock ticked upon the mantel. | Часовникът продължаваше да тик-така. Деница Минчева 3.04.18 в 20:07 | |
He knelt by Huxley’s body, took a handkerchief from Huxley’s pocket, and began methodically to swab Huxley’s throat with it. He brushed and massaged the throat and wiped the face and the back of the neck with fierce energy. Then he stood up. | Той коленичи до тялото на Хъксли, извади кърпичка от джоба му и започна внимателно да я прокарва по гърлото му. След гърлото избърса също лицето и врата на Хъксли крайно енергично. След това се изправи. Деница Минчева 3.04.18 в 20:08 | |
He looked at the throat. He looked at the polished floor. He bent slowly and gave the floor a few dabs with the handkerchief, then he scowled and swabbed the floor; first, near the head of the corpse; secondly, near the arms. Then he polished the floor all around the body. He polished the floor one yard from the body on all sides. Then he polished the floor two yards from the body on all sides. Then he polished the floor three yards from the body in all directions. Then he – | Вгледа се в гърлото. Огледа лъснатия паркет. Наведе се бавно и бръсна пода с кърпичката няколко пъти. След това се намръщи и забърса пода — първо около главата на трупа, после около ръцете му. След това старателно избърса пода навсякъде около тялото на разстояние около метър. След това продължи и избърса пода на два метра от всички страни на тялото. Реши да продължи и да избърше пода на три метра от тялото. След това... Деница Минчева 3.04.18 в 20:10 | |
He stopped. | Той спря. Деница Минчева 3.04.18 в 20:10 | |
There was a moment when he saw the entire house, the mirrored halls, the carved doors, the splendid furniture; and, as clearly as if it were being repeated word for word, he heard Huxley talking and himself just the way they had talked only an hour ago. | За момент видя цялата къща, коридора с огледални стени, резбованите врати, великолепните мебели и съвсем ясно, сякаш някой го повтаряше дума по дума, чу разговора, който двамата с Хъксли бяха провели само преди около час. Деница Минчева 3.04.18 в 20:10 | |
Finger on Huxley’s doorbell. Huxley’s door opening. | Беше натиснал звънеца на Хъксли. Хъксли беше отворил. Деница Минчева 3.04.18 в 20:11 | |
“Oh!” Huxley shocked. “It’s _you_, Acton.” | — О! — стреснато беше възкликнал Хъксли. — _Ти_ ли си, Актън! Деница Минчева 3.04.18 в 20:12 | |
“Where’s my wife, Huxley?” | — Къде е жена ми, Хъксли? Деница Минчева 3.04.18 в 20:13 | |
“Do you think I’d tell you, really? Don’t stand out there, you idiot. If you want to talk business, come in. Through that door. There. Into the library.” | — Да не мислиш, че ще ти кажа? Не стой така отвън, идиот такъв. Ако искаш да говорим сериозно, влизай. Там, през онази врата, към библиотеката. Деница Минчева 3.04.18 в 20:13 | |
Acton had _touched_ the library door. | Актън беше _докоснал_ вратата на библиотеката. Деница Минчева 3.04.18 в 20:13 | |
“Drink?” | — Питие? Деница Минчева 3.04.18 в 20:14 | |
“I need one. I can’t believe Lily is gone, that she –” | — Добре ще ми дойде. Не мога да повярвам, че Лили си е тръгнала, че тя... Деница Минчева 3.04.18 в 20:14 | |
“There’s a bottle of burgundy, Acton. Mind fetching it from that cabinet?” | — Имам бутилка бургундско, Актън. Ще го извадиш ли от барчето? Деница Минчева 3.04.18 в 20:14 | |
Yes, fetch it. _Handle_ it. _Touch_ it. He did. | Да, той го беше извадил, _докоснал_, _държал_. Деница Минчева 3.04.18 в 20:15 | |
“Some interesting first editions there, Acton. _Feel_ this binding. Feel of it.” | — Тук имам някои интересни първи издания, Актън. _Пипни_ подвързията на тази книга. Какво усещане само. Деница Минчева 3.04.18 в 20:15 | |
“I didn’t come to see books, I –” | — Не съм дошъл да разглеждам книги, аз... Деница Минчева 3.04.18 в 20:15 | |
He had _touched_ the books and the library table and touched the burgundy bottle and burgundy glasses. | Беше _докоснал_ книгите и библиотечната маса, и бутилката вино, и чашите за вино. Деница Минчева 3.04.18 в 20:15 | |
Now, squatting on the floor beside Huxley’s cold body with the polishing handkerchief in his fingers, motionless, he stared at the house, the walls, the furniture about him, his eyes widening, his mouth dropping, stunned by what he realised and what he saw. He shut his eyes, dropped his head, crushed the handkerchief between his hands, wadding it, biting his lips with his teeth, pulling in on himself. | Сега, приклекнал неподвижно до студеното тяло на Хъксли с кърпичката в ръка, той настойчиво огледа къщата, стените, мебелите. Очите му се облещиха, устата му зяпна, обзе го изумление, когато осъзна истината. Стисна очи, главата му клюмна, той стисна кърпичката в ръце, замачка я и захапа устните си. Деница Минчева 3.04.18 в 20:16 | |
The fingerprints were everywhere, _everywhere_! | Отпечатъците от пръстите му бяха навсякъде, _навсякъде_! Деница Минчева 3.04.18 в 20:16 | |
“Mind getting the burgundy, Acton, eh? The burgundy bottle, eh? With your fingers, eh? I’m terribly tired. You understand?” | — Ще извадиш ли бургундското, Актън, а? Бутилката с бургундско, а? Със собствените си пръсти. Аз съм ужасно изморен, нали разбираш? Деница Минчева 3.04.18 в 20:16 | |
A pair of gloves. | Чифт ръкавици. Деница Минчева 3.04.18 в 20:17 | |
Before he did one more thing, before he polished another area, he must have a pair of gloves, or he might unintentionally, after cleaning a surface, redistribute his identity. | Преди да направеше каквото и да било друго, преди да избършеше някой друг участък от къщата, трябваше да се снабди с ръкавици или можеше да се окаже, че не толкова бърше, колкото оставя нови отпечатъци. Деница Минчева 3.04.18 в 20:17 | |
He put his hands in his pockets. He walked through the house to the hall umbrella stand, the hat-rack. Huxley’s overcoat. He pulled out the overcoat pockets. | Сложи ръце в джобовете си, излезе от стаята и прекоси коридора до стойката за чадъри и шапки. Палтото на Хъксли. Той провери джобовете му. Деница Минчева 3.04.18 в 20:18 | |
No gloves. | Нямаше ръкавици. Деница Минчева 3.04.18 в 20:18 | |
His hands in his pockets again, he walked upstairs, moving with a controlled swiftness, allowing himself nothing frantic, nothing wild. He had made the initial error of not wearing gloves (but, after all, he hadn’t _planned_ a murder, and his subconscious, which may have known of the crime before its commitment, had not even hinted he might need gloves before the night was finished), so now he had to sweat for his sin of omission. Somewhere in the house there must be at least one pair of gloves. He would have to hurry; there was every chance that someone might visit Huxley, even at this hour. Rich friends drinking themselves in and out the door, laughing, shouting, coming and going without so much as a hello-goodbye. He would have until six in the morning, at the outside, when Huxley’s friends were to pick Huxley up for the trip to the airport and Mexico City… | Отново с ръце в джобовете се качи на горния етаж, като се движеше бързо, но овладяно, без да си позволява никакви необуздани движения. Беше направил грешка, като не беше носил ръкавици поначало (но все пак не беше _планирал_ да извърши убийство, а подсъзнанието му, което може и да е знаело за предстоящото престъпление, преди той да го беше извършил, не му беше подсказало, че ще му трябват ръкавици тази нощ), така че сега щеше да си плати за този непростим пропуск. Някъде в тази къща трябваше да има поне един чифт ръкавици. Трябваше да побърза. Нищо чудно някой да беше решил да навести Хъксли, въпреки късния час. Разни приятели богаташи, които полу-пияни се вмъкваха и измъкваха от къщата, смееха се, викаха, идваха и си отиваха, без даже да поздравят или да се сбогуват. В най-добрия случай му оставаше време до шест часа сутринта, когато приятелите на Хъксли трябваше да дойдат да го вземат на път за летището, откъдето щяха да отпътуват за Мексико. Деница Минчева 3.04.18 в 20:24 | |
Acton hurried about upstairs opening drawers, using the handkerchief as blotter. He untidied seventy or eighty drawers in six rooms, left them with their tongues, so to speak, hanging out, ran on to new ones. He felt naked, unable to do anything until he found gloves. He might scour the entire house with the handkerchief, buffing every possible surface where fingerprints might lie, then accidentally bump a wall here or there, thus sealing his own fate with one microscopic, whorling symbol! It would be putting his stamp of approval on the murder, that’s what it would be! Like those waxen seals in the old days when they rattled papyrus, flourished ink, dusted all with sand to dry the ink, and pressed their signet rings in hot crimson tallow at the bottom. So it would be if he left one, mind you, one fingerprint upon the scene! His approval of the murder did not extend as far as affixing said seal. | Актън набързо се зае да прерови чекмеджетата на втория етаж, като си служеше с кърпичката. Той прехвърли съдържанието на седемдесет или осемдесет чекмеджета в шест стаи, остави ги, така да се каже, с изплезени езици и продължи към следващите. Усещаше се гол, неспособен да прави нищо друго, докато не намереше ръкавици. Можеше да мине цялата къща с кърпичката, да забърше всяка повърхност, върху която би могло да има отпечатъци, а после без да иска да пипне някоя стена и сам да реши съдбата си с най-дребния отпечатък на някой пръст! Все едно да подпечата собственото си престъпление. Като в старите времена, когато хората пишели върху папирус с мастило, наръсвали написаното с пясък, за да попие излишното мастило и запечатвали писмата с отпечатък на гербовия си пръстен в горещ червен восък. Съвсем същото би било, ако той оставеше даже един пръстов отпечатък наоколо. Той нямаше желание да засвидетелства личното си одобрение за това убийство. Деница Минчева 3.04.18 в 20:25 | |
More drawers! Be quiet, be curious, be careful, he told himself. | Още чекмеджета! Бъди тих, подробен и внимателен, каза си той. Деница Минчева 3.04.18 в 20:26 | |
At the bottom of the eighty-fifth drawer he found gloves. | На дъното на осемдесет и петото чекмедже намери ръкавици. Деница Минчева 3.04.18 в 20:26 | |
“Oh, my Lord, my Lord!” He slumped against the bureau, sighing. He tried the gloves on, held them up, proudly flexed them, buttoned them. They were soft, grey, thick, impregnable. He could do all sorts of tricks with hands now and leave no trace. He thumbed his nose in the bedroom mirror, sucking his teeth. | — Боже мой, боже мой! — отпусна се той над бюрото, въздъхвайки с облекчение. Сложи си ръкавиците, вдигна ръце, размърда пръсти одобрително, закопча ги. Те бяха меки, дебели, сиви и непромокаеми. Вече можеше да прави каквото си иска с ръцете си и нямаше да остави никаква следа. Той хвърли самодоволен поглед в огледалото и пое рязко дъх през зъби. Деница Минчева 3.04.18 в 20:27 | |
“NO!” cried Huxley. | — Не! — беше извикал Хъксли. Деница Минчева 3.04.18 в 20:27 | |
What a wicked plan it had been. | Колко коварен беше планът му. Деница Минчева 3.04.18 в 20:27 | |
Huxley had fallen to the floor, _purposely_! Oh, what a wickedly clever man! Down onto the hardwood floor had dropped Huxley, with Acton after him. They had rolled and tussled and clawed at the floor, printing and printing it with their frantic fingertips! Huxley had slipped away a few feet, Acton crawling after to lay hands on his neck and squeeze until the life came out like paste from a tube! | Хъксли беше паднал на пода _умишлено_! О, какъв хитър, коварен човек! Долу, на твърдия паркет се беше строполил Хъксли и беше повлякъл Актън след себе си. Бяха се търкаляли, боричкали и драскали по пода, като така целия го бяха изпъстрили с трескавите си отпечатъци. Хъксли се беше отскубнал и беше успял да се отдалечи малко, но Актън го беше последвал и го беше стиснал за гърлото, докато беше изцедил живота от тялото му като паста за зъби от тубичка! Деница Минчева 3.04.18 в 20:28 | |
Gloved, William Acton returned to the room and knelt down upon the floor and laboriously began the task of swabbing every wildly infested inch of it. Inch by inch, inch by inch, he polished and polished until he could almost see his intent, sweating face in it. Then he came to a table and polished the leg of it, on up its solid body and along the knobs and over the top. He came to a bowl of wax fruit and wiped them clean, leaving the fruit at the bottom unpolished. | С ръце в ръкавици Уилям Актън се върна в стаята на първия етаж, коленичи на пода и се зае усърдно да избърше всеки зацапан сантиметър. Малко по малко той търкаше и лъскаше, докато почти можеше да види отражението на потното си лице. Тогава стигна до масата и избърса единия й крак. Продължи нагоре по солидния й корпус, продължи по извивките и мина отгоре. Попадна на купа с изкуствени плодове и ги забърса, като остави само плодовете на дъното на купата неизбърсани. Деница Минчева 3.04.18 в 20:29 | |
“I’m _sure_ I didn’t touch _them_,” he said. | — _Сигурен_ съм, че _тях_ не съм ги пипал — заяви той. Деница Минчева 3.04.18 в 20:29 | |
After rubbing the table he came to a picture frame hung over it. | След като приключи с масата, видя картина в рамка, окачена над нея. Деница Минчева 3.04.18 в 20:29 | |
“I’m certain I didn’t touch _that_,” he said. | — _Сигурен_ съм, че и _това_ не съм докосвал — каза пак той. Деница Минчева 3.04.18 в 20:30 |