| Английски оригинал | Перевод на български | |
|---|---|---|
| Ray Bradbury | | Рей Бредбъри Деница Минчева 21.04.18 в 23:12 | |
| The Garbage Collector | | Боклукчията Деница Минчева 21.04.18 в 23:12 | |
This is how his work was: He got up at five in the cold dark morning and washed his face with warm water if the heater was working and cold water if the heater was not working. He shaved carefully, talking out to his wife in the kitchen, who was fixing ham and eggs or pancakes or whatever it was that morning. By six o'clock he was driving on his way to work alone, and parking his car in the big yard where all the other men parked their cars as the sun was coming up. The colors of the sky that time of morning were orange and blue violet and sometimes very red and sometimes yellow or a clear color like water on white rock. Some mornings he could see his breath on the air and some mornings he could not. But as the sun was still rising he knocked his fist on the side of the green truck, and his driver, smiling and saying hello, would climb in the other side of the truck and they would drive out into the great city and go down all the streets until they came to the place where they started work. Sometimes, on the way, they stopped for black coffee and then went on, the warmness in them. And they began the work which meant that he jumped off in front of each house and picked up the garbage cans and brought them back and took off their lids and knocked them against the bin edge, which made the orange peels and cantaloupe rinds and coffee grounds fall out and thump down and begin to fill the empty truck. There were always steak bones and the heads of fish and pieces of green onion and state celery. If the garbage was new it wasn't so bad, but if it was very old it was bad. He was not sure if he liked the job or not, but it was a job and he did it well, talking about it a lot at some times and sometimes not thinking of it in any way at all. Some days the job was wonderful, for you were out early and the air was cool and fresh until you had worked too long and the sun got hot and the garbage steamed early. But mostly it was a job significant enough to keep him busy and calm and looking at the houses and cut lawns he passed by and seeing how everybody lived. And once or twice a month he was surprised to find that he loved the job and that it was the finest job in the world. | Ето как минаваше работният му ден: ставаше още по тъмно, в пет часа сутринта, и измиваше лицето си с топла вода, ако бойлерът работеше и студена, ако не работеше. Бръснеше се внимателно и разменяше няколко думи с жена си, която в същото време приготвяше закуската в кухнята. До шест часа вече беше в колата на път за работа. Паркираше в големия двор, където паркираха и всички останали, тъкмо когато слънцето изгряваше. Цветът на сутрешното небе толкова рано беше оранжево и виолетово или червено, друг път жълто, а понякога беше ясно и прозрачно, като вода, течаща върху бяла скала. Някои сутрини бяха достатъчно студени, за да вижда дъха си, други не. Докато слънцето се изкачваше в небето, той тупваше с юмрук вратата на зеления боклукчийски камион и шофьорът, с когото работеше, му се усмихваше и го поздравяваше, а после се качваше на мястото си и двамата поемаха към града, за да започнат работа. Понякога по пътя спираха да си купят кафе, а после продължавах, изпълнени с неговата топлина. След това започваше истинската работа. Те спираха пред всяка къща и той скачаше от мястото си, хващаше боклукчийските кофи и ги влачеше обратно до камиона, където махаше капаците им и ги тръсваше о ръба на ремаркето, за да изсипе обелките от портокали и корите от пъпеш, и утайката от кафе и прочее. От кофите падаха също оглозгани кокали, рибешки глави, парченца зелен лук и целина. Ако боклукът беше наскоро изхвърлен, не беше толкова зле, но ако беше престоял, никак не беше приятно. Не беше сигурен дали си харесва работата или не, но със сигурност я вършеше добре. Понякога се случваше да говори за работата си, друг път не се и сещаше за нея. Някои дни бяха чудесни, защото имаше възможност да излезе навън, докато утрото още беше хладно и свежо, но после часовете се проточваха, слънцето припичаше и боклукът почваше да гние много бързо. Но като цяло работата беше достатъчно съществена, за да ангажира вниманието му и да му позволява спокойно да съзерцава къщите и окосените морави, покрай които минаваха и да наблюдава как живееха хората. А един или два пъти в месеца с изненада откриваше, че искрено си обича работата и това всъщност е най-добрата работа на света. Деница Минчева 21.04.18 в 23:12 | |
It went on just that way for many years. And then suddenly the job changed for him. It changed in a single day. Later he often wondered how a job could change so much in such a few short hours. | Това продължи години наред. А после внезапно работата му се промени. Промени се в един-единствен ден. По-късно често се чудеше как е възможно нечия работа да се промени толкова много само за няколко часа. Деница Минчева 21.04.18 в 23:13 | |
He walked into the apartment and did not see his wife or hear her voice, but she was there, and he walked to a chair and let her stand away from him, watching him as he touched the chair and sat down in it without saying a word. He sat there for a long time. | Той влезе в апартамента и не видя жена си, нито я чу, но знаеше, че тя е там и го наблюдава, докато той пристъпва към стола и докосва облегалката му, и сяда без да отрони и дума. Той остана седнал дълго време. Деница Минчева 21.04.18 в 23:13 | |
"What's wrong?" At last her voice came through to him. She must have said it three or four times. | Накрая гласът й достигна до него, но й се наложи да повтори въпроса си няколко пъти. Деница Минчева 21.04.18 в 23:13 | |
"Wrong?" He looked at this woman and yes, it was his wife all right, it was someone he knew, and this was their apartment with the tall ceilings and the worn carpeting. | Той я погледна и, да, това беше жена му, която той познаваше толкова добре, а това беше техният апартамент с високите тавани и износените мокети. Деница Минчева 21.04.18 в 23:14 | |
"Something happened at work today," he said. | — Нещо се случи на работа днес — отвърна й. Деница Минчева 21.04.18 в 23:14 | |
She waited for him. | Тя го изчака да продължи. Деница Минчева 21.04.18 в 23:14 | |
"On my garbage truck, something happened." His tongue moved dryly on his lips and his eyes shut over his seeing until there was all blackness and no light of any sort and it was like standing alone in a room when you got out of bed in the middle of a dark night. "I think I'm going to quit my job. Try to understand." | — Нещо се случи с боклукчийския камион — езикът му се стрелна по пресъхналите устни, а клепачите му се затвориха и скриха очите му, така че всичко, което виждаше, беше мрак, без никаква светлина, както когато човек се събуди съвсем сам в тъмна стая през нощта. — Мисля, че ще напусна работа. Моля те, не се сърди. Деница Минчева 21.04.18 в 23:15 | |
"Understand!" she cried. | — Да не се сърдя?! — възкликна тя. Деница Минчева 21.04.18 в 23:15 | |
"It can't be helped. This is all the strangest damned thing that ever happened to me in my life." He opened his eyes and sat there, his hands feeling cold when he rubbed his thumb and forefingers together. "The thing that happened was strange." | — Няма как иначе. Това е най-странното нещо, което се е случвало в живота ми — той отвори очи и остана на място, потривайки пръстите на ръцете си, които му се струваха ужасно студени. — Толкова странно нещо се случи. Деница Минчева 21.04.18 в 23:15 | |
"Well, don't just sit there?" | — Добре де, няма ли да ми кажеш? Деница Минчева 21.04.18 в 23:15 | |
He took part of a newspaper from the pocket of his leather jacket. "This is today's paper," he said. "December 10, 1951. Los Angeles Times. Civil Defense Bulletin. It says they're buying radios for our garbage trucks." | Той извади изрезка от вестник от джоба на коженото си яке. Деница Минчева 21.04.18 в 23:16 | |
"Well, what's so bad about a little music?" | — Добре де, какво толкова ще ви навреди малко музика? Деница Минчева 21.04.18 в 23:16 | |
"No music. You don't understand. No music." | — Няма да има музика, не разбираш. Никаква музика. Деница Минчева 21.04.18 в 23:16 | |
He opened his rough hand and drew with one clean fingernail, slowly, trying to put everything there where he could see it and she could see it. "In this article the mayor says they'll put sending and receiving apparatus on every garbage truck in town." He squinted at his hand. "After the atom bombs hit our city, those radios will talk to us. And then our garbage trucks will go pick up the bodies." | Той започна да прокарва нокътя на единия си показалец по отворената длан на другата ръка, сякаш се опиваше да изобрази там всичко, така че да се вижда съвсем ясно. Деница Минчева 21.04.18 в 23:16 | |
"Well, that seems practical. When -" | — Ами, това звучи практично. Кога... Деница Минчева 21.04.18 в 23:16 | |
"The garbage trucks," he said, "go out and pick up all the bodies." | — Боклукчийски камиони — повтори той, — ще отидат да събират телата на мъртвите. Деница Минчева 21.04.18 в 23:17 | |
"You can't just leave bodies around, can you? You've got to take them and -" His wife shut her mouth very slowly. She blinked, one time only, and she did this very slowly also. He watched that one slow blink of her eyes. Then, with a turn of her body, as if someone else had turned it for her, she walked to a chair, paused, thought how to do it, and sat down, very straight and stiff. She said nothing. | — Естествено, няма да оставят телата пръснати навсякъде. Ще трябва да ги приберат и... — жена му млъкна, без да си довърши мисълта. Устните й се затвориха бавно. Клепачите й примигаха, също тъй бавно. Той наблюдаваше това единствено бавно движение на очите й. След това тя се извърна сковано, сякаш някой друг движеше тялото й вместо нея, отиде до един стол, остана до него за миг, сякаш трябваше да се сети как да го използва, и после седна, с напълно изправен, вдървен гръб. Не каза нищо повече. Деница Минчева 21.04.18 в 23:17 | |
He listened to his wrist watch ticking, but with only a small part of his attention. | Той чуваше тик-такането на ръчния си часовник, но това ангажираше само малко част от вниманието му. Деница Минчева 21.04.18 в 23:18 | |
At last she laughed. "They were joking!" | Накрая тя се изсмя. Деница Минчева 21.04.18 в 23:18 | |
He shook his head. He felt his head moving from left to right and from right to left, as slowly as everything else had happened. "No. They put a receiver on my truck today. They said, at the alert, if you're working, dump your garbage anywhere. When we radio you, get in there and haul out the dead." | Той поклати глава. Усещаше как главата му се движи също тъй бавно, както всичко друго около него в момента. Деница Минчева 21.04.18 в 23:18 | |
Some water in the kitchen boiled over loudly. She let it boil for five seconds and then held the arm of the chair with one hand and got up and found the door and went out. The boiling sound stopped. She stood in the door and then walked back to where he still sat, not moving, his head in one position only. | Откъм кухнята се чу шум от вряща вода. Тя остави водата да ври няколко минути, после хвана подлакътника на стола с една ръка, за да си помогне да се изправи, отиде до вратата и излезе от стаята. Звукът от вряща вода изчезна. Тя отново се появи в рамката на вратата и се върна при него. Той все още седеше на мястото си, без да помръдва. Деница Минчева 21.04.18 в 23:19 | |
"It's all blueprinted out. They have squads, sergeants, captains, corporals, everything," he said. "We even know where to bring the bodies." | — Всичко е планирано. Разделили са хората на отряди, избрали са сержанти, капитани, ефрейтори, всичко. Казаха ни даже къде да караме телата. Деница Минчева 21.04.18 в 23:19 | |
"So you've been thinking about it all day," she said. | — Значи мислиш за това вече цял ден? Деница Минчева 21.04.18 в 23:19 | |
"All day since this morning. I thought: Maybe now I don't want to be a garbage collector any more. It used to be Tom and me had fun with a kind of game. You got to do that. Garbage is bad. But if you work at it you can make a game. Tom and me did that. We watched people's garbage. We saw what kind they had. Steak bones in rich houses, lettuce and orange peel in poor ones. Sure it's silly, but a guy's got to make his work as good as he can and worth while or why in hell do it? And you're your own boss, in a way, on a truck. You get out early in the morning and it's an outdoor job, anyway; you see the sun come up and you see the town get up, and that's not bad at all. But now, today, all of a sudden it's not the kind of job for me any more." | — Цял ден от сутринта. Мисля, че вече не искам да бъда боклукчия. Преди двамата с Том намирахме начин да се забавляваме, като играехме един вид игра. Човек има нужда от нещо такова. Боклукът е гаден, но ако се опиташ, можеш да го обърнеш на игра. Двамата с Том си я измислихме. Опитвахме се да познаем по боклука, що за хора го бяха изхвърлили. Оглозгани кокали в боклука на богатите къщи, салата и портокалови обелки в бедните. Глупава игра, вярно, но човек трябва да се опитва да извлича най-доброто от работата си, иначе защо изобщо да се занимава с нея? А и докато сме навън с камиона, в известен смисъл сами сме си началници. Вярно, ставаме рано, но така можем да излезем рано навън и да гледаме как слънцето изгрява, което не е никак лошо. Но днес, сега, тази работа изведнъж вече не ми се струва подходяща за мене. Деница Минчева 21.04.18 в 23:20 | |
His wife started to talk swiftly. She named a lot of things and she talked about a lot more, but before she got very far he cut gently across her talking. "I know, I know, the kids and school, our car, I know," he said. "And bills and money and credit. But what about that farm Dad left us? Why can't we move there, away from cities? I know a little about farming. We could stock up, hole in, have enough to live on for months if anything happened." | — Знам, знам, децата и училището, и колата, знам. Сметките и парите, и кредитните карти. Но какво ще кажеш, за фермата, дето ни я остави татко? Защо не се преместим там, далеч от града? Аз знам това-онова за земеделската работа. Можем да съберем провизии и запаси, за да изкараме месеци наред, ако нещо се случи. Деница Минчева 21.04.18 в 23:21 | |
She said nothing. | Тя не отговори. Деница Минчева 21.04.18 в 23:21 | |
"Sure, all of our friends are here in town," he went on reasonably. "And movies and shows and the kids' friends, and..." | — Вярно, всичките ни приятели са тук в града — продължи той да разсъждава. — И приятелите на децата са тук, и кината и театрите... Деница Минчева 21.04.18 в 23:21 | |
She took a deep breath. "Can't we think it over a few more days?" | Тя си пое дъх дълбоко. Деница Минчева 21.04.18 в 23:21 | |
"I don't know. I'm afraid of that. I'm afraid if I think it over, about my truck and my new work, I'll get used to it. And, oh Christ, it just doesn't seem right a man, a human being, should ever let himself get used to any idea like that." | — Не знам, страх ме е. Страх ме е, че ако се замисля за камиона и за новата си работа, може да свикна с идеята. И, боже мой, Исусе, не ми се струва правилно човек някога изобщо да свиква с подобна идея. Деница Минчева 21.04.18 в 23:21 | |
She shook her head slovly, looking at the windows, the gray walls, the dark pictures on the walls. She tightened her hands. She started to open her mouth. | Тя бавно поклати глава, а погледът й пробяга по прозорците, по сивите стени, по тъмните картини на стените. Тя стисна ръце и понечи да каже нещо. Деница Минчева 21.04.18 в 23:22 | |
"I'll think tonight," he said. "I'll stay up a while. By morning I'll know what to do." | — Мисля тази нощ да остана буден — изпревари я той. — До сутринта вече ще знам какво да правя. Деница Минчева 21.04.18 в 23:22 | |
"Be careful with the children. It wouldn't be good, their knowing all this." | — Внимавай с децата. Няма смисъл да им казваме всичко това. Деница Минчева 21.04.18 в 23:22 | |
"I'll be careful." | — Ще внимавам. Деница Минчева 21.04.18 в 23:22 | |
"Let's not talk any more, then. I'll finish dinner!" She jumped up and put her hands to her face and then looked at her hands and at the sunlight in the windows. "Why, the kids'll be home any minute." | — Да не говорим повече по въпроса. Ще довърша вечерята — тя скочи на крака, сложи ръце на лицето си, после ги огледа в светлината на слънцето, нахлуваща през прозорците. — Ами че децата ще се приберат всеки момент. Деница Минчева 21.04.18 в 23:22 | |
"I'm not very hungry." | — Аз не съм много гладен. Деница Минчева 21.04.18 в 23:22 | |
"You got to eat, you just got to keep on going." She hurried off, leaving him alone in the middle of a room where not a breeze stirred the curtains, and only the gray ceiling hung over him with a lonely bulb unlit in it, like an old moon in a sky. He was quiet. He massaged his face with both hands. He got up and stood alone in the dining-room door and walked forward and felt himself sit down and remain seated in a dining-room chair. He saw his hands spread on the white tablecloth, open and empty. | — Трябва да се храниш, трябва да се държиш, сякаш всичко е наред. Деница Минчева 21.04.18 в 23:23 | |
"All afternoon," he said, "I've thought." | — Цял следобед — промълви той. — Цял следобед размишлявам. Деница Минчева 21.04.18 в 23:23 | |
She moved through the kitchen, rattling silverware, crashing pans against the silence that was everywhere. | Тя се движеше из кухнята и тракането на съдове и прибори беше единственото, което нарушаваше повсеместната тишина. Деница Минчева 21.04.18 в 23:24 | |
"Wondering," he said, "if you put the bodies in the trucks lengthwise or endwise, with the heads on the right, or the feet on the right. Men and women together, or separated? Children in one truck, or mixed with men and women? Dogs in special trucks, or just let them lay? Wondering how many bodies one garbage truck can hold. And wondering if you stack them on top of each other and finally knowing you must just have to. I can't figure it. I can't work it out. I try. but there's no guessing, no guessing at all how many you could stack in one single truck." | — Цял следобед се чудя — продължи той, — дали трябва да се товарят телата в камионите надлъжно или напречно, дали главите трябва да са обърнати надясно или наляво? Дали мъжете и жените трябва да се товарят заедно или отделно? Дали за децата ще трябва отделен камион или ще ги товарим с възрастните? Ами кучетата? Дали те ще са отделно или при хората? Цял следобед се опитвам да предположа колко тела ще се хванат в един камион и дали ще е удачно да ги товарим на редове един върху друг, докато накрая трябваше да си призная, че просто няма как иначе. Не мога да го измисля, не мога да предположа. Опитвам се, но няма начин. Няма откъде да знам колко тела ще се съберат в един камион. Деница Минчева 21.04.18 в 23:24 | |
He sat thinking of how it was late in the day at his work. with the truck full and the canvas pulled over the great bulk. of garbage so the bulk shaped the canvas in an uneven mound. And how it was if you suddenly pulled the canvas back and looked in. And for a few seconds you saw the white things like macaroni or noodles, only the white things were alive and boiling up, millions of them. And when the white things felt the hot sun on them they simmered down and burrowed and were gone in the lettuce and the old ground beef and the coffee grounds and the heads of white fish. After ten seconds of sunlight the white things that looked like noodles or macaroni were gone and the great bulk of garbage silent and not moving, and you drew the canvas over the bulk and looked at how the canvas folded unevenly over the hidden collection, and underneath you knew it was dark again, and things beginning to move as they must always move when things get dark again. | Той седеше и си мислеше за края на обичайния си работен ден, когато ремаркето беше пълно с боклук и покрито с платнището, а камарата отдолу придаваше на платнището неравна форма. И как, ако внезапно човек дръпнеше платнището, можеше да види отдолу онези бели неща като макарони или спагети, само че живи и подвижни, милиони на брой. И как когато белите неща усетеха слънцето, те се завираха надълбоко в боклука под марулите и смляното месо, и кафето, и рибешките глави. За десет секунди белите, подобни на макарони, неща изчезваха и боклукът оставаше отново неподвижен и човек можеше да дръпне платнището и да види как то се просва неравномерно върху камарата, а отдолу отново беше тъмно и нещата отново започваха да се движат и измъкват, както винаги, когато ги обгърнеше мрак. Деница Минчева 21.04.18 в 23:25 | |
He was still sitting there in the empty room when the front door of the apartment burst wide. His son and daughter rushed in, laughing, and saw him sitting there, and stopped. | Той все още седеше сам в трапезарията, когато входната врата се отвори и синът и дъщеря му се втурнаха в апартамента, смеейки се, но когато го видяха, се спряха. Деница Минчева 21.04.18 в 23:26 | |
Their mother ran to the kitchen door, held to the edge of it quickly, and stared at her family. They saw her face and they heard her voice: | Майка им се появи на кухненската врата и огледа семейството си. Те всички я видяха и я чуха да им казва: Деница Минчева 21.04.18 в 23:26 | |
"Sit down, children, sit down!" She lifted one hand and pushed it toward them. "You're just in time." | — Сядайте, деца, сядайте! — тя вдигна една ръка в жест към тях. — Тъкмо навреме идвате. Деница Минчева 21.04.18 в 23:26 |