Prologue
York, 1847.
- I'm afraid - said the little girl sitting on the bed - Grandfather, can you stay with me?
Aloysius Starkweather made an impatient noise in the back of his throat as he drew a chair closer to the bedside and seated himself. The impatient noise was only part in earnest. It pleased him that his granddaughter was so trusting of him, that often he was the only one who could calm her. His gruff demeanor had never bothered her, despite her delicate nature.
- There's nothing to be afraid of, Adele - he said. - You'll see.
She looked at him with large eyes. Normally the ceremony of first runing would have been held in one of the grander spaces of the York Institute, but because of Adele's fragile nerves and health, it had been agreed that it could occur in the safety of her bedroom. She was sitting at the edge of her bed, her back very straight. Her ceremonial dress was red, with a red ribbon holding back her fine, fair hair. Her eyes were huge in her thin face, her arms narrow. Everything about her was as fragile as a china cup.
- The Silent Brothers - she said. - What will they do to me?
- Give me your arm - he said, and she held out her right arm trustingly. He turned it over, seeing the pale blue tracery of veins below the skin - They will use their steles-you know what a stele is-to draw a Mark upon you. Usually they start with the Voyance rune, which you will know from your studies, but in your case they will begin with Strength.
- Because I am not very strong.
- To build your constitution.
- Like beef broth. - Adele wrinkled her nose.
He laughed. - Hopefully not so unpleasant. You will feel a little sting, so you must be brave and not cry out, because Shadowhunters do not cry out in pain. Then the sting will be gone, and you will feel so much stronger and better. And that will be the end of the ceremony, and we will go downstairs and there will be iced cakes to celebrate.
#1 | — Страх ме е — каза момиченцето, приседнало на леглото. — Дядо, ще останеш ли с мен?
Алойзиъс Старкуедър издаде нетърпелив звук, докато си придърпваше стол до леглото и сядаше. В действителност нетърпението му беше малко престорено. Приятно му бе, че неговата внучка му имаше такова доверие и често само той бе в състояние да я успокои. Грубоватото му държание никога не я беше смущавало, въпреки деликатната й природа.
— Няма от какво да се страхуваш, Адел — каза той. — Ще видиш.
Тя го погледна с широко отворени очи. Всъщност церемонията по
полагането на първата руна би трябвало да се състои в просторния
Институт, ала заради крехкото здраве на Адел беше решено да се проведе
в безопасността на нейната спалня. Тя седеше на ръба на леглото си с
изпънат гръб. Беше облечена в червена церемониална рокля, алена
панделка придържаше фината й руса коса. Очите й изглеждаха огромни
насред слабичкото й лице, ръцете й бяха съвсем тънички. Всичко у нея
беше крехко като порцеланова чаша.
— Какво ще ми направят Мълчаливите братя? — попита тя.
— Дай ми ръката си — рече Алойзиъс в отговор и тя доверчиво му
протегна дясната си ръка. Той я завъртя и видя бледосинята плетеница на
вените под кожата й. — Ще използват стилитата си — знаеш какво е стили
— за да нарисуват един Знак върху теб. Обикновено започват с руната с
отвореното око, която вече познаваш от обучението си, но в твоя случай
ще започнат с руна за сила.
— Защото аз не съм много силна.
— За да укрепи организма ти.
— Като говежди бульон. — Адел сбърчи нос.
Той се засмя.
— Да се надяваме, че няма да е чак толкова неприятно. Ще усетиш
леко убождане, така че трябва да бъдеш смела и да не извикаш. Ловците
на сенки не викат от болка. След това убождането ще премине, а ти ще се
почувстваш много по-добре и много по-силна. С това церемонията ще
приключи и всички ще слезем долу, където ще ни очакват торти с глазура,
за да празнуваме.
Крисито2004 28.01.19 в 17:21 | |
