Четвърта глава
Разполагам с две магически загряващи наметала. Първото не е много ефективно. Държи топло известно време, но после бързо започва да губи силата си. Направих го сам, но моите магически сили не са на висота в наши дни. Пелерината, която Лузитания Небесната господарка, направи за мен е много по-добра. Тя е вградила магия нуждаеща се само от една дума дневно от мен, за да бъде възобновена. Пелерината остава топла за дълго време. Виждал съм предостатъчно замръзнали войници, за да оценя услугата. Не че Лузитания, както посочих на Макри, не ми дължи още една две услуги колкото да е справеливо. Както всички други по време на дългата ми обиколка по стените изпадам размисли. Гледам замръзналите боклуци в подножието и в мен расте чувството недоволство. Аз се бих за този град. Живях, работих, плащах данъци. Решавах проблемите на богати и бедни. Следователският ми талан позволи на Лузитания да остане на работа и спаси заместник консул Цизерий от опозоряване. И къде се намирам? Две стаички над кръчма в бедняшките квартали с мижави изгледи за подобрение.
Вятърът става малко по-студен. Овивам се по-плътно с пелерината си. Под мен се простира скалистия бряг водещ към пристанището. Откакто повдигнах въпроса за капитан Рали и приятелката му не съм спрял да мисля за играта на карти в горната одая на Златнаят еднорог. Генерал Акарий и претора Капатий редовно играят там. Генералът има репутация на най-добрия комарджия в тюрайската армия и е много побогат. Половината тюрайски флот е построен от дървесина доставена от огромните му семейни имоти. Що се отнася до Капатий, той просто е най-богатия човек в Тюрай. Притежава собствена банка, а търговската му империя е плъпнала на запад. Ако можеш да седна с тия двамата на партия рак, щях да им покажа къде зимуват раците.
Имам една възможна връзка към играта им в театъра. Рейвений играе там. Рейвений е сенаторски син, който наминава и през Възмездяващата секира за да се включи в седмичния ни турнир. Залозите във Възмездяващата секира са много под тези на които Рейвений е свикнал в Еднорога, но младият мъж е толкова запален комарджия, че обича да играе навсякъде. Може пък да ме запознае с генерал Акарий. Поклащам глава. Безнадеждно е. Трябва да се заделят много пари преди въобще да ти позволят да седнеш да играеш. Повече от колкото мога да събера.
Моят спътник в обхода е Озакс, стар войник преквалифицирал се в майстор строител. Нещо привлича вниманието ми и го привиквам.
– Кораб?
Това е необичайна гледка. Корабите не плават по тези води през зимата, бурите са твърде силни. Въпреки че тази зима не е твърде тежка, вече имаше няколко бури достатъчно свирепи, за да потопят всеки военен или търговски кораб достатъчно глупав за да излезе в открито море. Наблюдаваме го докато той навлиза в пристанището.
– Търговски – мърмори Озакс. - Изглежда че едвам се държи на повърхността.
Мачтите му са потрошени и от тях висят разкъсани платна. Гази доста дълбоко във водата, макар да не личи от толкова далече, предполагам че в момента всички свободни ръце на борда изгребват вода със всичко възможно да се изгребва вода, всячески мъчейки се да се задържат още малко на повърхността. Виждам войници да бързат покрай пристанищните стени, готови да се справят с каквото им излезе насреща. При военно положение никой кораб не може да влезе в пристанището. То е защитено едновременно с вериги и магии, а управителят му няма да допусне никого докато не е сигурен, че това не е враг.
Наблюдаваме как потрошения кораб пълзи към входа на пристанището и спира когато носът му се опира в дебелите вериги преграждащи входа. Неопределени звуци на викове се понасят над водата. Вероятно всеки който е на борда крещи към защитниците да ги пропуснат вътре преди да са потънали, което изглежда ще се случи съвсем скоро. Корабът се накланя опасна пред входа на пристанището и затъва все повече във водата. Точно когато изглежда че вече е готов да се плазне под водата големите вериги се отдръпват. Дежурния магьосник премахва защитните заклинания и корабът продължава да пълзи към пристана. Където е по-безопасно.
Това е интересно събитие. Като любопитен човек ме привлича възможността да се поразходя натам, ако не бях обещал да се видя с Танроуз след смяната си. Налитам на Макри на път към Възмездяващата секира. Облечена е с мъжка туника и гамаши, а на главата си е нахлупила островърха зелена шапка. Безумните неща които си е взела от елфския остров Авула. Само елфските деца ги носят и изглежда абсурдно. Заедно с новия си златен пръстен на носа това е особено отблъскваща гледка. Разнообразните бродяги който посещават Възмездяващата секира винаги възхваляват начина по който Макри изпълва препаската си от метални халки навсякъде където е необходимо, но доколкото виждам те изпускат нещо. От една страна тя е твърде слаба в кръста, дори ако си от тези падащи си по хърбави, и от друга, красивото лице и фигура не компенсират многобройните й простотии. Боядисва ноктите на краката с в златисто като симниянска курва, носи на носа си халки като бежанец от оркски бордей, имай най дългата и несресваема коса в града, а от долу крие чифт заострени уши. Добави късия й фитил, глупашките интелектуални занимания, странната й пуританска черта и получаваш един доста непривлекателен пакет. Всеки който се забърка с Макри съвсем скоро ще съжали, че дори му е хрумнало.
– Какво си се разбързал Траксас?
– Нуждая се от бира.
– Откакто пристигнаха орките не си бил трезвен.
– Че кой ска да е трезвен, когато орките са пред стените? Последния път когато ни навестиха бях пиян три месеца. И пак се бих героично.
По улицата има хора, но при този кучи студ и надвисналата война не е много весело. Макри също не помага. Тя е необичайно мрачна. Дори гледката на гледката на нова партида мечове изложена на витрината на оръжейната не докарва усмивка на лицето й, а та е голям почитател на оръжията.
– Прави ли ти впечатление че зимата не е толкова тежка? - пита тя.
Кимвам. Студено е, но несравнимо спрямо миналата година.
– Не би ли казал, че е достатъчно топло за да се отвори Училището на гилдиите?
Макри има странна страст към образованието, това е още една от нейните простотии.
– Винаги затваря през зимата. Освен това, ти каза че са спрели уроците докато трае войната.
– Но можеха да го оставят отворено и така щяхме да успеем да вземем изпитите преди пролетта. Можеше цялата година за приключи преди орките да нападнат.
– Макри, ти сигурно си единствения човек, който иска да научи нещо ново в момента. Вероятно дори няма да има град напролет.
– Точно там е въпросът – разтревожено казва Макри. - Да предположим че училището изгори и всички регистри са унищожени. Аз съм отличничка на випуска за последните две години. Трябваше да завърша тази година с отличие и кой ще знае за това, ако не ми дадат дипломата?
Горкичката Макри. Ако някой друг се оплакваше от образователната система в тези времена щях да го скъсам от бъзик, но през последните две години бях осъзнал какво означава то за нея. Макри би преобърнала земята, небето и трите луни, за да завърши обучението с в Училището на гилдиите. Това е училище, където синовете на нишата прослойка могат да продължат образованието си, и където изпървом не искаха да я допуснат. Макри трябваше да се бори по целия път към училището, а и все още се бори, събирайки достатъчно пари за да си плаща лекциите и да търпи подигравки заради оркската си кръв. Постижението и е повече от колкото са постигали много други. Макри мечтае да влезе в Имперския университет на Тюрай. Това е небивал блян, но съм спрял да й се подигравам.
– Не се безпокой, ще задържим орките още малко. По дяволите, ние дори не знаем дали принц Амраг има някакви войски отвън.
Макри клати глава.
– Дори да спечелим войната това пак ще забави изпитите. Имам нужда от тази диплома за да кандидатствам в университета.
– Макри, имаш ли достатъчно пари, за да платиш за университета?
– Не.
– Имаш ли план как да заобиколиш клаузите в университетския правилник, забраняващи обучението на жени?
– Не.
– Имаш ли някакъв начин да се промъкнеш покрай другите им клаузи забраняващи приемането на който и да било с оркска кръв?
Макри цупи устни.
– Не – признава си тя.
– Каква е разликата? Дори да занесеш свитъка си до вратите на университета те пак няма да се отворят за теб.
– Се ще измисля нещо – казва Макри гледайки в лицето жестоката истина.
– Ще измислиш нещо? Какво?
– Не знам. Просто нещо.
– Заплашването с бойния ти топор няма да помогне. Да знаеш.
– Тогава ще се сетя за нещо друго.
– Може би – предполагам аз, - когато принц Амраг превзема града може да те направи професор.
Макри се обърна към мен с яростно изражение.
– Казах ти да не споменаваш за него!
– Аз съм следовател. Трудно ми е да не споменавам разни неща.
Макри ме убива с поглед, но отказва да продължим темата. След като научих че е полусестра на новия повелител на всички източни орки, със сигурност съм любопитен да разбера повече. Обаче, освен неясната информация че имат един и същ баща и различни майки и това че Амраг е избягал от оркските робски ями, оставяйки Макри на собствените си грижи, не съм научил нищо повече. Макри отказва да го обсъждаме и настоява да не го споменавам никога и пред нигоко. Не ми пречи да не споделям това. Това не е нещо, което бих желала да стане общоизвестно. Но не мога да се отърва от чувството, че трябва да кажа за това на Лузитания, Небесната господарка. По време на война, всяка информация за водача на противника би била полезна, а и Лузитания не би предала Макри.
Минаваме по няколко малки улички. На всяко кьоше седи по някой кайто продава дуа, или я ползва. Характерния мирис на горящата субстанция ни обгръща от всякъде. Неможе да изминем повече от няколко метра по тезните улички без до нас да се примъкне някой, който се опита да ни продаде. На третия или четвъртия път се отказвам да отговарям и просто ги подминавам.
– Тюрай отива по дяволите – измърворвам, докато прескачам проснатото на улицата тяло на някакъв наркоман. Много от тях са млади мъже, които трябва да изпълняват военния си дълг. - Ако нещата продължават така, градът няма да си струва спасяването.
Тръскам глава.
– Преди много време трябваше да напусна това място.
– Защо не го направи? - пита Макри.
– Защото не мога да се сетя за по-добро място.
Покрайнините на пристанището наистина са лошата част на града, още по лошо е обаче в останалата част на Дванайсет морета. Зъзнещи млади проститутки загърнати в протрити наметала се опитват да привлекат вниманието ни докато минаваме. Просяци безнадеждно протягат ръце, а няколко деца облечени твърде леко за това време, стоят пред отчаяни пред кръчмите чакайко родите ли те им да се появят. Нещата въобще не се подобряват когато забелязвам Гликсий Драконоубиеца да идва към нас. Той е едър мъж, широкоплещ и енергичен. Дори без дъгоцветното си наметало той се ясно се отличаваше от бедните нещастници около него.
Очите му се присвиват докато се приближават, моите също. Гликсий Драконоубиеца е мой стар враг. Той е могъщ магьосник, макар и да не е един от пазителите на града. Доскоро беше извън влияниет но Магьосническата гилдия, но поради настоящата криза отново бе приет лоното й. Това не променя факта че е престъпник. Може да е избегнал правосъдието и дори да е заблудил Магьосническата гилдия, но не и мен.
Като всеки добър магьосник, Гликсий е богат. Чудя се какво ли прави в бедняшката част на града. Нещо незаконно, без съмнение. Има си заклинание за защита от магии, но се приготвям за действие защото Гликсий е силен и може да премине и към физическа атака ако прецини така.
Гликсий спира точно пред мен.
– Евтиния детектив Траксас – казва той, изправяйки се пред мен. Гледам го в очите, но не си правя труда да му отговарям.
– Говорих с Рейвений, – продължава магьосникът. - Той ми каза че играете на рак всяка седмица в твоята малка евтина кръчмичка.
Изненадън съм. Немога да предположа защо това би заинтересовало Гликсий.
– Обикновено играя с генерал Акарий и претора Капатий в домът на сенатор Кевариус. Но Кевариус затвори вратите си за няколко дни. Жена му е прихванала Зимна треска.
Той ме гледа подигравателно.
– Предполагам че залозите привас са твърде малки, за да са интересни.
Не съм сигурен дали си врънка покана за нашата игра или просто търси повод да ме оскърби.
– Защо не се присъединиш към нас?
– Съмнявам се, че на масата ще има достатъчно пари, за да си струва отделеното време.
– Можеш да да заложиш колкото решиш. Ще се радвам да ти го прибера.
Гликсий ме оглежда за няколко мига. Струва ми се, че се усмихва, макар да е трудно да се определи. Той има квадратна челюст, характерни стоманени очи, и би отнело доста време, за да се различи нещо по лицето му.
– Никога не бих седнал на игра с по малко от петстотин гурана пред себе си.
– Петстотин гурана звучи добре – отвърнах му. - Може да си донесеш и повече. Ще е удоволствие за мен да ти покажа как се играе играта.
Гликсий се подсмихва, удостоява ме с най-малкото възможно кимване и се отдалечава.
Макри изглежда е озадачена.
– Какво беше това?
– Иска да играе на карти.
– Във Възмездяващата секира? Защо?
– Защото ме мрази – казвам. - Не може да надживее момента, когато го фраснах в лицето. Вероятно от тогава е търсил начин да си отмъсти. И сега си мисли, че може да ме унижи на масата за карти. Горкия мухльо. Аз съм най-бързата колесница опре ли до рак.
Макри се съмнява.
– Все още ми се струва начита, по който той изкача от нищото и заявява че иска да играе карти в секирата.
– Това е така, защото не разбираш колко много не ме харесва. В края на крайщата веднъж го обвиних в сериозно престъпление, кагато беше напълно невинен... за него.
– Това си го правил на повечето хора в града – контрира Макри.
– Вярно. Но вероятно все още го терзае.
Вървим по улица Квинтесенция.
– Ти нямаш нищо дори близко до петстотин гурана, нали? - пита Макри.
Признавам че е така. Най-много мога да дигна до четиридесет. Което може да се окаже проблем.
– Имаш ли нещо спестено? - я питам аз.
– Разбирасе че не – казва тя Макри, - кой го прави?
Лек снежец се сипе когато достигаме до Възмездяващата секира. Очавам биричка и местенце до огъня.
– Скоро ще се виждаш ли с Лузитания?
– Забрави – отрязва ме Макри. - Няма да й искам пари за теб.
– Не е нужно да искаш. Просто повдигни темата. Вероятно сама ще предложи.
Макри отказва и съм принуден да зарежа темата тъй като Танроуз ме чака когато влизаме в секирата. Бих искал да се поразмразя пред огромната бумняща камина доли, но тя няма много време преди са се върне към готвенето, затова се задоволявам само с бутилка бира която качвам горе в офиса си и се залавям да наклада камината. Стаята е студена затова оставям пелерината на гърба си докато се настанявам зад голямото бюро от тъмно дърво, което използвам за деловите си дела.
Танроуз сяда насреща ми. Тя определено не е хилава жена, но пък и не е толкова едра колкото може да се очаква предвид превъзходните и готварски умения. В момента Танроуз е един от най-жизнеродостните служители във Възмездяващата секира. Ако има някакви притеснения относно неминуемото оркско нашествие, то не ги издава с нищо. Откакто се събраха с Гурд, беше щастлива.
– Малко ми е странно да говоря професионално с теб Траксас.
Свивам рамчене.
– Става въпрос за майка ми.
– Как е тя? - Питам учтиво. Бях я срещал веднъж дваж. Преди да се премести в кръчмата Танроуз живееше с нея в Пашиш.
– Добре – казва Танроуз, - макар че паметта й не е толкова добра, като навремето.
Тя се колебае и притиска пръст в бюрото.
– Миналата седмица, тя ми каза, че баща й е заровил буре с четринадесет хиляди гурана и никога не я бил извадил.
Вдигам вежди.
– Четринадесет хиляди гурана?
– В злато.
– От къде са се взели парите?
– Той беше капитан на кораб, който нападнал симниянски конвой.
– Дядо ти е бил капитан във флота?
Танроуз кима. Изненадан съм. Обикновените моряци в Тюрай са от простолюдието, но за да си капитан на кораб значи имаш нещо зад гърба си. Ако дядото на Танроуз е бил капитан това означава семейството им е изпаднало от обществото. Танроуз е наясно с това.
– Той е бил в затвора и по-голяма част от имуществото е било конфискувано. Затова майка ми се озовала в Пашиш.
– За какво е лежал?
– Бил е обвинен в сената за спекулации по време на войната със симниянците. Трябвало е да предава цялата събрана плячка на краля, но се твърди, че е заделял и доволно количество за себе си.
– Което, според майкати, и е правил.
Танроуз кима.
– Имало спор колко пари е донесъл в къщи и колко му се дължали. Навремето, смятам, че не всички капитани са бил част от флотата. Някой кораби са били частни и се използвали по време на военни действия.
Кимам. Така си е. През изминалия век има редица известни мореплаватели били се на страната на Тюрай, но те не са били точно част от флотилията на града. Някой от тях са били повече или по-малко пирати преди войната между Симния и Лигата на градовете-държави. Когото войната започнала, Тюрай обявил амнистия за техните досегашни престъпления и ги включил във флотата. Не би било странно, ако се окаже , че някой от тези капитани е понатрупал повечко плячка и в последствие е възникнал спор с краля, кой всъщност има права над самата плячка.
– Това е странна история, Танроуз. Но не е толкова невероятна. Какво е станало с дядо ти?
– Умрял в затвора. Съвсем скоро след процеса, струва ми се.
– Защо майка ти не е споменавала за това преди?
Танроуз не е сигурна. Смята че майка й вероятно е искала да забрави тази позорна страница в семейната история вмисто да се измъчва отново.
– Но сега смята, че градът ще бъде превзет от орките. Затова желае златото да се намери.
– Кога точно се е случило това?
– След битката при остров Бездиханния дракон. Преди четринадесет и две години.
– А къде са заровени парите? - питам аз.
– Около пристанището.
– Това не е особено конкретно.
– Това е всичко, което можа да ми каже.
– Определено са станали доста промени около пристанището през последните четиридесет години. Въпреки това не се сещам за история споменаваща откриването на четиридесет хиляди гурана. Може би все още са там. Ако някога въобще са били там де.
Поглеждам Танроуз.
– Каза, че паметта на майка ти е лоша. Колко лоша точно?
Танроуз свива рамене.
– Не толкова лоша, като за осемдесет годишна жена. Мислиш ли че може да е истина?
Гася остатъка от пръчицата тазис.
– Може би. Първо трябва да говоря с нея.
Разбираме се да посетя майката на Танроуз утре. Танроуз хуква надолу, за да навакса с готвеното. Докато излиза, Макри се вмъква в офиса ми.
– Какво иска Танроуз?
– Лична бизнес поръчение.
– Какво точно?
– Лично.
Макри се намръщтва.
– Но аз искам да знам какво е.
– Много кофти. Траксас Дедектива, никога не разкирва детайли за личните разговори провеждани със собствените му клиенти. Сега хващай пътя, отивам долу за халба бира и сгряващ огън.
Внимание! Този превод, възможно, още не е готов.
Неговият статут: преводът се редактира
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/5/16
Преводачи: Вилорп
Готово: