Десета Глава
На улицата долу се мушвам в първата кръчма, поръчвам си бира и я гаврътвам на един дъх, после поемам към Възмездяващата секира. Вече има трима мъртви заради Океанската буря. Всеки път когато я доближа някой ме изпреварва. Чудя се кой друг може да е по следите й. Чудя се и за страната рана в гърдите на Боринбакс.
От морето на вълми се носи студена мъгла, което въобще не подобрява настроението ми. Нито пък мисълта, че стайте ми са окупирани от болни хора. Колко дълго Лузитания смята да ми лежи в леглото? Струва ми се, че започва да са подобрява. А що се отнася до Ханама, жената препитаваща се като убиец, човек би си помислил, че тя трябва да е достатъчно силна, за да отхвърли атаката болестта вместо да се срути безжизнена на прага на кабинета ми. Решавам да питам Гурд дали неможе да направи нещо за поразчистването на склада. Може просто да захвърля Ханама там да си се възстановява и да върви по дяволите какво казва Чааракси. Стига ми толкова нареждания от лечители.
Не съм по-близо до събиране на нужните ми пари за играта на карти. Нямам нито Океанска буря нито съм открил заровеното съкровище. Освен ако внезапно не ме сполети просветление за това което капитан Максийима предвид под „под китът” – съкровището ще си остане неоткрито. Мисълта че нямам достатъчно средства, за да се включа в играта на карти ме сдухва. Дали пък някой във Възмездяващата секира неможе да ми заеме нещичко? Примерно Глухарче. Тя получава заплата всяка седмица на за какво си харчи парите? Доколкото знам, единственото което прави е да седи на брега и да си говори с делфините. Тя може да има няколко гурана заделени настрана.
Довличам се до Възмездяващата секира а мъката е изписана на лицето ми. Пренебрегвам приятелските поздрави от няколко редовни клиенти и се отправям към бара, казвам на Глухарче бързичко да ми сипе един Весел съдружник. Присещам се, че ще я моля за пари затова й благодаря когато ми я оставя на бара. Макри излиза от задната стаичка понесла касетка кли, за да запълни запасите зад бара.
– Изгреждаш посърнал като ньоджанска курва – казва тя.
– Не думай. Имам много неща на главата. Глухарче, можеш ли да ми заемеш някакви пари?
Глухарче изглежда изненадана.
– Да нямаш някакви проблеми?
Набързо обмислям дали да не извъртя някаква лъжа, но просто не ми се занимава.
– Трябват ми за играта на карти.
– Добре – казва Глухарче.
Макри ни прекъсва - неизбежно.
– Ти си се побъркала Глухарче.
– Макри, млъкни. Колко можеш да ми дадеш?
Глухарче се земисля за малко.
– Петдесет гурана."
– Чудесно. Оценявам го.
– И повече няма да ги видиш обратно – подигравателно казва Макри.
– Но Траксас е чудесен играч на рак – казва Глухарче. - Не печелиш ли винаги?
– Правя го. И оценявам заема. Можеш да разчиташ на добра възвращаемост от парите си, Глухарче. Жалко, че повечето хора в тази кръчма не споделят твоята вяра в човека.
Питам Макри дали Лузитания показва някакви признаци на възстановяване.
– Не много. Взе още е зле.
Палакс и Кейби са малко по-добре, но все още не могат да напуснат стаята на Макри, което изобщо не й харесва. Освен това Макри се притеснява също да не се разболее. Чааракси прави редовни визитации на пациентите си. Според нея, болестта се разпространява и е възможно в града да пламне истинска епидемия. С орките пред стените, това са лоши новини. Няма да имаме достатъчно хора, с които да ги отблъснем.
– Чух хората на пазара да говорят, че орките щели да разрушат стините от към морето – казва Макри.
– Какво? Кой каза това?
– Просто разни хора по сергиите. Също чух, че орките имали някакво ново оръжие, което ще им позволи да нахлуят на пристанището.
Предполагам, че рано или късно щеше да се разчуе. С Градската стража, Магьосническата гилдия и кабинета на префекта – всички търсещи Океанската буря, даже късно е изтекло.
Забелязвам, че Макри ме гледа внимателно.
– Мислиш ли, че можеш да го откриеш?
– Не знам. Всички го търсят и все са на крачка пред мен. Освен това някой от тях не се притеснява да убива.
Макри се чуди защо някой, който търси Океанската буря е убил капитанът и Боринбакс. Признавам, че не знам.
– Може би само за да не се разбере кой е. Странно е, че никой не знае кои точно са замесени. Всички магьосници и стражи са нащрек, човек би си рекъл, че все са забелязали нещо.
Отново се замислям за страната рана на гърдите на Боринбакс. Не изглеждаше като да е направена от кама или меч.
– Изглеждаше като твоите гърди.
– Моля? - рязко пита Макри.
– Като твоите гърди, след като извадихме стрелата за арбалет от тях.
Макри изглежда заинтересована.
– Стрела за арбалет?
Една убийца - Сарина Безпощадната веднъж простреля Макри в гърдите с арбалет, едва не я уби. От тогава тя си мечтае за мъст.
– Чудя се дали Сарина е замесена. Тя е умна и си пада по арбалети. Може би след това е извадила стрелата от тялото, за да ме отдалечи от себе си. Освен това няма скрупули да убие всеки, който се е забъркал с нея.
– Ако отново се е появила насам, ще я убия – казва Макри, предвкусвайки перспективата за това.
Довършвам бирата си и искам нова. Нужна ми е някаква храна, особено след като бях принуден да спя на пода. Все още мога да усетя болежките в гърба. Хрумва ми, че след като Танроуз очевидно се е преместила при Гурд, стаята й е свободна.
– Разбира се – казвам, като шляпвам с длан по бара. - Отдавна трябваше да се сетя за това. Мога да се преместя в стаята на Танроуз докато болните, дяволите да ги вземат, седят в моята.
– Не мошеш – казва Глухарче.
– Че що? Танроуз няма да има против.
– Защото не е празна.
– Мислех че Танроуз вече...
Спирам се, не ми се ще да говоря за такива неща пред Глухарче.
– Спи с Гурд – довършва Макри, която няма капчица приличие.
– Така е. Но Чааракси сега е в стаята на Танроуз.
– Какво имаш в предвид?
– Тя се разболя.
С Макри зяпваме Глухарче.
– Глухарче, какви ги плещиш? Тя неможе да се разболее, тя е лечителка.
– Ми, направи го – отговаря Глухарче спокойно. - Този следобед. Докато правеше отвори просто се строполи. Затова трябваше да я сложим в стаята на Танроуз. После ще отида да вземе всички отвари за които тя ми даде рецепта. Всички ще трябва да работим усилено и да се грижим за хората след като и лечителката е болна.
Оставам безмълвен. Макри също не изглежда доволна то тази ситуация.
– Това изглежда зле – казва тя. - Освен това доста разклаща доверието ми в Чааракси.
– Моето също. Най-малкото което можеш да очакваш от лечител е той да не се разболява.
– Майната им на всички! Не можаха ли да се разболеят някъде другаде? - ругае Макри.
– Ти беше онази, заради която всички се мотаят наоколо.
– Не е вярно – отвърща Макри. - Освен за Лузитания. И може би Ханама. Не ми харесва това Траксас. Всички се разболяват. Дали не е замесена магия?
Макри изглежда доста разочарована от стечението на събитията. Необичайно е за нея да показва признаци на изнервяне при каквито и да било събития. Предполагам, че наистина не й харесва идеята да се разболее.
– Спокойно де. Ако я прихванеш, ще се излекуваш.
– Аз не приемам отвари от никой – контрира тя.
– Ние всички трябва да се обединим заедно – казва Глухарче.
– Майната им на всички! – ругае отново Макри.
Всички мисли за Зимна треска в следващият момент когато капитан Рали, заедно с четирима разтревожени стражи от Градската стража, нахлува в таверната. Удря с юмрук по масата, за да привлече вниманието и после заповядва на всички в помещението:
– Имаме донесения за орки в Дванайсет морета! Надолу от църквата. Всеки с меч да ме последва незабавно!
Настава масово вадена на оръжия. Виригакс и наемниците му скачат на крака, набързо взимат мечовете си и тръгват към вратата. Гурд се появява зад бара с брадва в ръка и тръгва след тях. Аз също тръгвам възможно най-бърза в тази посока. Ако орките някак си са проникнали в Дванайсет морета неохранявания град вероятно ще падне много по-рано отколкото някой е очаквал. Макри хуква нагоре да вземе оръжията си и е толкова бърза, че вече слиза по стъпалата от офиса ми към улицата преди аз още да съм стигнал до там. Бързаме след наемниците и капитанът към църквата. За жалост вятърът е спрял и мъглата която се появи по-рано вече обгръща Дванайсет морета в дебел бял сумрак. Капитанът и хората му вече са изчезнали от погледа ми, а онези които се опитват да го следват тромаво се блъскат по минувачите опитващи се да се приберат вкъщи през сумрака. Градските фенерджии вече са запалили факлите седящи по повечето улични ъгли, но светлината им едва си пробива път през мъглата, което прави почти невъзможно да разбереш накъде отиваш.
Дебелите зимни мъгли не са толкова необичайни за Тюрай, но не съм сигурен дали тази конкретно е естествена. Ако орките наистина аткуват, тогава изпращане на магическо одеяло от ледена мъгла, като прикритие, въобще няма да е лоша идея. Контролирането на времето с магия е изключително трудно, но всичко което научихме за оркските магьосници през последните години сочи към това, че те стават все по силни.
По времето когато най-сетни стигам близо до църквата вече не виждам никой, ключително Макри. Somewhere ahead of me I can hearНякъде пред мен чувам Виригакс ревейки на дружината си наемници да се строят и да напредват зад него. Не мога да чуя звън на оръжие, но има много викове идещи от всички посоки. Няколко души се блъскат в гърба ми втурнали се насам докато слухът, че има орки в града се разпространява. Внезапно, голямата камбана на пристанището започва да бие за тревога.
– Оркски кораби! - вика някой, но то мястото къде сме няма как да се види морето. Но викът е подет и скоро цялата зона около църквата се изпълва с хора лутащи се сляпо в мъглата, размахвайки оръжие и крещейки че орките идват. Не мога да видя на повече от един меч разстояние пред себе си и както са тръгнали нещата очаквам да ме нападне превъзбуден наемник преди да срещна какъвто и да е враг. Всъщност се натъквам на капитан Рали между църквата и пристанището. Той е загубил всичките си хора и се е попотил докато се е въртял из Дванайсет морета.
– Видя ли нещо? - излайва ми. Поклащам глава и той хуква надувайки свирка в опит да събере хората си. Това няма да му помогне в тази какафония. Камбани, свирки, викове и крясаципронизват въздуха от всички посоки. Тъй като не успявам да намеря орки около църквата, се насочвам към пристанището, готов да отблъсна нашествениците. Става бавно. Отказвам се да търча и внимателно подбирам пътя си. Познавам всеки инч от тези улици, но факлите почти не осветяват през мъглата и видимостта е близка до нула. Неизбежно, откривам че газя по просяци и изпаднали в коматоза дуа зависими, проснали се насред улицата, недосегаеми за нищо от случващото се. Непрекъснато съм блъскан от войници, стражари, наемници, и въобще не броя цивилните от Дванайсет морета грабнали какво оръжие са успели да намерят. Свивам зад ъгъла с изваден меч в ръка и почти обезглавявам погребална процесия, двама мъже с черни наметала с качулки и забулена жена, вървят бавно към града и почтително се покланят. Хвърлям бърз подозрителен поглед към скритите им мица — не очаквам орките да опитат да проникнат в града маскирани като погребална процесия, но кой ги знае какво би им хрумнало в наши дни, тези обаче са хора, не орки. Винаги мога да усетя близостта на орки. Един полезен талант останал ми от дните когато чиракувах като магьосник. Докато се опитвам да видя лицата им случайно настъпвам по пръстите един от тях, който надига качулката си ядосано.
– Гледай къде вървиш бе – врясва насреща ми.
– Вероятна оркско нападение – промърморвам някакво извинение и отново потъвам в мъглата.
Малко преди да стигна пристанището налитам на Макри. Тя държи новия си черен оркски меч в едната ръка и едноръчна бойна брадва в другата. Елфският й меч е запасан на гърба й.
– Видя ли някъде орките? - подвиква ми тя.
– Не. А ти?
Поклаща главата си.
– Няма следа от тях. Но пък се блъсках с повечето от хората в Дванайсет морета.
– Аз също.
За момент стоим мълчаливо докато хаосът продължава наоколо.
– От вкъщи до тук сме обиколили сравнително голяма площ – казва Макри. - Мислех че досега ще срещна поне някакви орки.
Изглежда разочарована.
– Мислиш ли, че ще се окаже фалшива тревога?
Кимам.
– На такава започва да ми прилича.
Голямата пристанищна камбана престава да звъни, макар че от далечината все още пристигат множество объркани викове. Макри потреперва. Тя изскочи от Възмездяващата секира само по нейната препаска от халки и сега, когато вълнението намалява тя осъзнава, че това не е най-подходящото облекло да се шляеш из ледената мъгла.
– Нуждая се от бира. Връщам се в секирата.
Макри се колебае. Тя обича да се бие и да убива орки. Разочарована е, че няма шанс за нито едно от двете.
– Може би се спотайват някъде?
Вече и други хора започват да напускат района, изплувайки по двама трима от мъглата и мърморейки помежду си как са били измъкнати от топлината на домовете си, за да се бият с врагове, които дори не са там.
– Съмнявам се. Орките не са толкова добри в криенето. Вече щяхме да сме ги намерили. Това си беше фалшива тревога.
Вървим по улицата през мъглата. Спирам, пак тръгвам и отново спирам.
– Какво не е наред? - пита Макри.
– Нищо – отговарям й, но докато вървим аз се привеждам към нея да й прошепна в ухото.
– Мисля, че някой ни следи.
Макри повдига въпросително вежда, но продължава да ходи внимавайки да не позволи на всеки който може да върви след нас да забележи, че сме го забелязали Прошепвай й отново:
– По добре да се разправим с това преди да сме стигнали до кръчмата. Не искам да видим никого до Лузитания.
Макри кимва. Мъглата е по-гъста от вяскога. Не мога да видя на повече от няколко стъпки пред лицето си, но съм напълно сигурен, че чувам меки стъпки зад нас. Докато минаваме покрай една пресечка Макри тихо изчезва в нея, докато аз продължавам напред.
Продължавам да говоря, все едно още е с мен.
– Права си, Макри. Бях истински герой на бойното поле миналия месец. Очаквам града да издигне статуя в моя чест. Този град отдавна търси добър човек който да го поведе. Не бих се изненадал, дори ако ме поканят в сената. Прост ще ме загърнат в тога и аз ще оправя нещата.
Ако преследвачат ни не е забелязал как Макри се скри в уличката сега трябва да е между двама ни. Обръщам се и тръгвам обратно.
– Макри? – казва някакъв глас, съвсем ясно от мъглата. Не мога да видя нищо. Забързвам се назад. Чувам Макри да казва.
– Маризаз!
Като чувам оркското име се затичвам, уплашен, че Макри се е натъкнала на нахлулите орки, но когато пристигам на място се озовавам лице в лице със самотен орк. Нисък, за оркските стандарти, но много широкоплещ. Държи по един меч във всяка ръка загърнат е с наметало с качулка което явно му е позволило да се промъкне по мъгливите улици незабелязано. Оркът ми хвърля един поглед когато пристигам.
– Кой е този?
– Мой приятел – отвръща му Макри.
– Сега имаш човешки приятели?
– Да.
Сега вече оркът ме гледа презрително. Явно не съм му направил добро впечатление. Изваждам мече си. Все едно това ще помогне.
– Носеха се слухове, че си се присъединила към хората – казва оркът, - но досега не вярвах в тях.
Говорят си на общия орски език, който и аз поназнайвам.
– Старо приятелче ли е? - питам Макри, която е окачила брадвата си и сега държи по меч във всяка ръка.
– Това е Маризаз, – отговаря ми тя. - Вторият по сила гладиатор от орската арена.
– Вече съм първия.
– Само защото аз напуснах.
– Мога да те убия достатъчно бързо – подмята Маризаз.
– Какво правиш тук? - пита го Макри.
– Тук съм, за да убия водача на вашите магове.
– Това няма да стане – казвам.
– Вече да съм я убил, ако не беше избягала от дома си.
Новината, че този оркски убиец вече е бил в имението на Лузитания определено ме притестнява. Предполагам, че не е влязъл в Тюрай и си е правил разходка из Тамлин без помощ от някъде.
– Как влезе в града? - питам.
– Лесно, както ще влезе и за Амраг съвсем скоро – ми отговаря той, което всъщност не ми е много полезно.
От начина по който се гледат Маризаз и Макри си вадя заключението, че никога не са били приятели на арената.
– Трябваше да си останеш гладиатор – казва Макри. - Убиването не ти е сила.
– Напротив, доста ме бива. А това да убия и теб ще е страхотен бонус.
– Ти май си забравил как се бия?
Маризаз се резсмива.
– Даваха ти лесни противници, защото беше жена.
Макри се навъсва. Рядко съм я виждал толкова оскърбена, а съм я обиждал много пъти. Тя обръща глава към мен.
– Траксас. Не се намесвай!
Навремето, когато Макри тренираше младия елф за да се бие на сторов Авула тя ми обясни за два различни метода за бой, които беше научила в гладиаторските ями. Единия, Пътят на Гаксин, изглежда се стоеше в това да си възможно най-агресивен и да опиташ да накълцаш опонента си на парчета независимо от цената. Другият, Пътят на Саразу, беше по съзерцателен. Нещо от рода на това че се идно цяло с водата и небето. Никога не съм го разбирал напълно. Изглежда ми като твърде сложен начин да мислиш за боя, макар че крайната ти цел е пак убиването на противника ти, а Макри винаги е била много добра в това, затова и не смятам да критикувам методите й. Докато се изправя срещу Маризаз, ми се струва че в нея има повече Саразу отколкото Гаксин. Тя не се нахвърля агресивно, всъщност никой от тях не предприема атака, само се обикалят един друг дебнейки разкритие. Накрая Макри спира и застава неподвижно, очите й са се впили в противника й, мечовете й се надигат без да е мръднала и мускулче. Маризаз прави същото. Макри раздалечава своите мечове близнаци, застава с рамо към противника и вдига единия от тях над главата си с връх насочен към него, а другия изпъва пред себе си, като леко пренася тежестта на задния си крак, плъзгайки другия напред. Това е странан поза за бой, до сега не съм виждал такава. Маризаз заема подобна поза и остава стабилно пред нея, като двеста годищен дъб.
За пръв път от много време, изпитвам тревода дали Макри е достатъчно умела. Не съм бил гладиатор, но съм се бил по целия свят, а на младини дори спечелиш шампионата по фектовка далечната Самсарина. Можеш да разпознаеш силния противник по начина, по който се движи. Бих казал, че Маризаз е много силен противник. А и така трябва да е, за да оцелее в орските гладиаторски ями. Той има голямо предимство в тегло и, като оглеждам позицията му, не виждам никакви пропуски в защита му. Много по-висок е от Макри и има по-голям обсег. Слагам ръката си върху меча, готов да помогна ако се наложи.
Те се оглеждат много дълго време. Прекалено дълго за да ми хареса. Не съм свикнал да се заглеждам по противниците си. Никога не съм виждал Макри да и е трябвало толкова дълго време въобще, за да се разправи с противник. Обикновено когато се сблъска с враг тя просто му налита и го убива.
Изведнъж Маризаз помръдна и атакува толкова бързо че е трудно да се каже какво точно стана. Той подскочи с едно гладко, но експлозивно движение, а двата му меча проблеснаха към Макри по бързо отколкото окото може да проследи. Макри, колкото и да е пъргава, дори не помръдна краката си. Нейния собствен меч се спусна надолу, чу си стържене на стомана в стомана и внезапен остър писък. Маризаз пада на земята все още държейки мечовете си, от раната на врата му блика кръв. Макри го наблюдава внимателно, а оръжията й се връщат в защитна позиция. Както ми се стори, тя отклони удара с черния си орксики меч след което преряза врата му със сребърното елфическо острие, макар че, ако трябва да съм честен, всичко стана толкова бързо, че не съм съвсем сигурен.
Маризаз издъхва бързо, кръвта му спира да блика от раната на врата. Макри гледа тялото му спокойно и накрая сваля гарда си.
– Поздравления – казвам аз.
Макри кима.
– Той беше добър боец. Трябваше да си остане у дома.
Издърпвам тялото в една уличка и и хъврлям върху него някалко разкъсани парчета платно.
– Ще изпратя съобщение на стражата, като стигнем в секирата.
Тръгваме си.
– Мразя орките – казва Макри.
Тя трепери.
– Дай ми наметалото си – казва тя.
– Моето наметало? Трябва си ми.
– Аз съм само по тези препаски.
– Трябваше да си облечеш нещо преди да излезеш. Мен не си ме виждала да гоня орки само по препаска.
– И благодаря на боговете за това. Замръзвам, дай ми наметалото си!
Макри ме псува на оркски.
– Ще спреш ли да ругаеш на оркски? Богове, с острите ти уши и оркския меч в ръка имаш късмет, че хората още не са те объркали с врага.
Макри продължава да ме ругае, използвайки някой доста неприлични доми на оркски, който вероятно никои уши извън оркските робски ями не са чували. Поклащам глава с свалям наметалото си, макар че не ми се нрави особено. Ледената мъгла бързо започва да попива в туниката ми.
Макри ми казва да пра да мрънкам.
– Немога да повярвам колко си безполезен понякога. Току що убих най смъртоносния орк мечоносец от тази страна на Гзак*, а ти се жалваш, че се е наложило да ми заемаш наметалото си. Всеки би си помислил, че искаш да си лепна проклетата болест. *Оркските земи
– Ако я прихванеш те изоставям. Няма да те доближа с тази гадна отвора в теб.
Макри спира и ме гледа много строго.
– Искаш да кажеш, че няма да се грижиш за мен?
– Ни'къв шанс. Не искам да имам общо с болни.
– Та аз ти спасих живота!
– Кога?
– Стотици пати.
– Добре де, помагала си ми понякога.
– Така ли? - настоява Макри.
Въздишам.
– Добре. Ако се разболееш, ще ти дам отвара.
– Така бива.
Правим още няколко крачки и Макри отново спира.
– Ще ми изтриеш ли челото?
– Ц.
– Какво значи, ц? За Лузитания го правиш.
– Тя е ръководител на Магьосническата гилдия.
– Така значи – подпалва Макри, като постепенно повишава глас. - Ще прекараш безкрайно много врем бършйки челото на някой важен, но става ли въпрос за мен, жената без която щеше да си мъртав и погребан много отдавна, ти просто ще ме изоставиш да умра в канавката?
Почвам да й се ядосвам.
– Как успя да намесиш канавките в това? Кой каза нещо, че ще заумираш в канавка?
– Е, очевидно е че да лежа в канавката или ти да се грижиш за мен ще е едно и също. Най-вероятно дори няма да ми дадеш отвара, а просто ще се напиеш и ще забравиш за мен. Не се безпокой за Макри, тя е орк с остри уши, може просто да прихване болестта и да умре, и на никой няма да му пука за това.
– Ще млъкнеш ли? Кога съм те оставял да умреш?
– Не можеш да ме изчакаш дори да умра. Вероятно с нетърпение очакваш това.
Спрях и огледах подозрително Макри. Да не би да я беше хванала треската?
– Добре ли си?
– Чудесно съм – заявява тя.
– За какво става дума?
Изглежда на Макри й е неудобно.
– А, нищо – промърморва.
– Страх те е да не се разболееш?
– Не ме е страх от нищо – твърди ми Макри.
– Знам че не те е страх от нищо. Но като изключим това страхувашщ ли се да не се разболееш?
– Мъничко – признава Макри. - Никога не съм боледувала. Мразя начина по който болните се потят, тресат и въртят. Не искам това да се случи и с мен.
Опитвам се, да й кажа нещо успокояващо, но това не е от неща в който съм добър.
– Вероятно няма да се разболееш. До сега не си се разболяла. А ако все пак се разболееш, обещавам да ти давам отварите.
Макри изглежда малко по-бодра.
– По добре ли си, или имаш и други проблеми?
– Ако ме караш да седя тук като замръзнало пиксли още малко, определено ще има и други проблеми.
Хващаме си пътя за вкъщи.
– До сега зимата беше странна – казва Макри замислено. - Орките побеждават Тюрай битка, всички се забиваме в града и хващаме тази болест, а сега просто чакаме орките да намерят нахлуят. Добави сега и орки убийци в града. Как се случи това?
Признавам, че не знам.
– Нашите магове би трябвало да разкриват всеки опит за оркски набег.
– Не трябва просто да чакаме да ни избият – казва Макри. - Трябва да направим нещо.
– Какво?
– Да заберем всеки достатъчно здрав и да атакуваме.
– Градът е твърде слаб.
На Макри не й се нрави да седи със скръстени ръце и просто да чака орките. Предпочита да събере всички в Тюрай, годни да носят оръжие, да излезе от града и да ги помете. Изтъквам, че дори незнаме къде са те, но Макри смята, че ще ги намери ако се наложи. Освен това не й пука с каква численост са. Не усмивам идеята й. Участвал съм в кампании спечелени от по малобройните сили, който предприемат бързи и решителни действия. Но генерал Помис, главнокомандващ на тюрайската войска е доста предпазлив човек. Твърде предпазлив, за да излезе и да се изправи срещу враг с неизвестна численост.
– Амраг няма толкова голяма войска – казва Макри. - Победи ни, защото ни изненада. Ние трябва да опитаме да направим същото.
– Не знаем какво става отвън. Може вече да се е сдобил с подкрепления.
– Това е още една причина да го атакуваме бързо – продължава Макри. - Ще се кача на бойна колесница и ще се насоча право към него. Отрежа ли главата на Амраг, армията му ще се разбяга.
– Ще го направим и всичко ще е наред щом пристигнат подкрепленията напролет.
Макри изпитва съмнения в това. По пазара се насели слухове, че западните сили щели да се укрепят на симниянската граница, изоставяйки Тюрай на съдбата му. Струва ми се вероятно.
– Добре де – казва Макри. - Просто ще си чакаме докато орките ни разбият. Аз никога няма да получа диплома от колежа. Никога няма да отида в университета. Никога няма да разбера как ще изглеждам с руса коса и никога няма да се видя с моя елф отново.
– Все още ли ти е мъка за тоя елф?
– Не.
Макри се въси. Тя имаше кратка романтична авантюра с един елф, когато посетихме южните острови. Продължава да е разочарована, че от тогава той не се е свързвал с нея.
– Късметлия си – казва тя.
– Късметлия? Защо?
– Нямаш никакви амбиции.
Истина е. Макар че винаги съм чествал, че един ден ще ми потръгне я на карти я на състезанията с колесници и ще познавам победителя всеки път.
Безрезултатното лутане из Дванайсет морета не се отразява благотворно на тюрайският морал. На следващия ден историята твърди, че орките са прехвърлили стените и после са успели да се измъкнат. Истината е, че единствено ние с Макри попаднахме на орки, а и той беше самотен убиец, а не инвазия. Докладвах на Лузитания, но тя все още е толкова болна, че не знам дали въобще ме е разбрала какво й казах. Изпратих вест на Цизерий описвайки му случилото се и писмо до капитан Рали. Капитанът вдигна тялото, преди някой друг да го е открил, като така предотврати инжектиране на допълнителната доза паника в града.
Гражданите и без това са в достатъчно лошо състояние опитвайки се да се справят с обсадата и болестите. Ни помага и изтичането на информацията за Океанската буря. Съвсем скоро цял Тюрай ще знае за съществуването на супер-оръжие, с което могат да се разбият морските защити на града и да позволи нахлуването на оркския флот, което никой не знае къде е. В „Прославена и достоверна хроника” даже има статия по въпроса, като съдържа въпроси отправени към сената. Заместник консулът Цизерий е принуден да обяснява на сенаторите, че държи нещата под контрол. Той пренасочва още войски на южните окрепления задено с магьосници за подсилване на защитата. Това носи риск кът като оголваме останалите части от града повече от необходимото, но все паки маме достатъчно магьосници в Тюрай, които да поддържат защитните заклинания. В отговор на някой остри питания от страна на сенатор Лодий, Цизерий го уверява, че Лузитания, Небесната господарка, е подставена под най-добрата защита. Понеже в момента Лузитания лежи болна във Възмездяващата секира, строго погледнато това не е съвсем истина.
Лузитания се възстановява изключително бавно. Понася болестта много зле. Сигурен съм, че аз я преодолях много по-бързо от ръководителката на Магьосническата гилдия. Разбира се, аз винаги съм бил силен. На младини даже ми викаха Траксас Волът. Бях известен с изключителната си сила. Попитайте някой и ще си припомни.
Внимание! Този превод, възможно, още не е готов.
Неговият статут: преводът се редактира
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/5/22
Преводачи: Вилорп
Готово: