Единадесета глава
Ханама, третата по старшинство в Гилдията на убийците, лежи на дивана ми. Гледам я с отвръщение и за петдесети път днес обмислям варианта да я изхвърля. Който и да е измислил табуто относно грижата за болен гост в дома ти никога не е трябвало да се примирява с това. Все още не съм сигурен, дали таза забрана важи и за нея. Ако тя изведнъж скочи и бастише някого няма да се изненадам и грам.
Сядам зад бюрото си и отварям книга за морската история на Тюрай, която съм взел от стаята на Макри без да я питам. В днешно време стаята й е претъпкана от книги и двитъци. Това са скъпи неща, недостъпни с бюджета й, но тя е успяла някак да заблуди Самантиас и неговите приятели, та да решат, че тя е ценен студент и да й заемат повечето от тях.
Разглеждайки книгата съм разочарован от дребнавия и постен стил на текста. Историкът успява да покаже някой епични битки като бах и тъпите стечения на обстоятелства и освен това непрекъснато цитира дати и източници на информация, като че ли някой настина го е еня за тях. Прелиствам набързо до глава за битката при островът Бездиханния дракон, с надеждата да попадна на нещо, което да ми помогне, за да открия заровеното злато на майката на Танроуз. Вече съм напълно обеден, че няма нищо в околностите на пристанището, което може да се нарече кит, н кой знае, може би моряците използват „кит” за нещо друго.
Имам маслена лампа на бюрото и моят светещ жезъл е пуснат на пълна мощност, но въпреки това не ми е лесно да чета безкрайни страници с досадни факти. Разбирам защо не съм чел исторически книги преди. Те са ужасно скучни. Съвсем скоро почвам да мразя всички действащи лица и се надявам че ще умрат до края на главата.
Някой чука на вратата. Преди още да отговоря Макри нахлува. Правя й забележка.
– Какво? - роптае тя. - Нали почуках.
– Трябваше да изчакаш да ти отговоря.
– Ти никога не си доволен, нали? Може би трябва да ти пращам съобщение, че ще идвам.
Макри хвърля око на книгата на бюрото и изглежда изненадана.
– Ти четеш?
– Да.
– Защо?
– Просто разширявам знанията си.
Макри изглежда скептична.
– Нямаш знания, които да разширяваш. Какво е това?
Тя повдига корицата, за да види заглавието.
– Това е моя книга. Взел си я от стаята ми?
– Разбира се, че я взех от стаята ти. Защо, трябва ли ти?
Макри признава, че не и трябва в момента, но е недоволна, че съм я взел. Оставам с впечатление, че ми няма доверие.
– Това е само книга. Какво може да стане?
– Много неща. Може да я залееш с бира. Кой може да забрави инцидента в библиотеката?
Бутвам халбата си далеч от книгата.
– Абсурд. И защо мрънкаш всъщност? Трябва да си доволна, че събирам малко знания.
Макри изглежда се съмнява.
– Ти си замислил нещо. Кажи ми какво!
– Нищо не съм замислил. Не може ли човек да почете книга без разни хора да му досаждат? Какво искаше впрочем?
– Време е за отварите – казва Макри и докато го казва в стаята влиза Глухарче с купички билково лекарство, от които се вдига пара.
– Как е Чааракси? - питам надявайки се че я е сполетяло чудотворно изцеление.
– Не е съвсем зле – казва Глухарче. - Не изглежда да е толкова сериозно колкото при останалите. Искаше да стане и сама да раздаде отворите, но й казах, че мога да се справя.
Струва ми се, че лечителката ще съжали за това, когато Глухарче убие всичките й пациенти, но си премълчавам. Глухарче ще ми даде пари. Трябва да съм учтив с нея поне няколко дни.
Глухарче не носи обувки. Гледката как тя минава през стаята ми с боси крака ме кара да се чувствам неудобно. Босите женски крака не са точно табу в Тюрай, но пък са рядка гледка. Що се отнася до венеца от цветя на главата й, това е откровено обидно. Придържа главата на Ханама и излива лекарството в устата й. Ханама е частично в съзнание част от течността се стича по брадичката й. Това не е приятна гледка. Макри поставя ръка на челото на Ханама.
– Все още има треска – казва тя.
– Има ли шанс да умре скоро? - питам аз без да се отказвам напълно то надеждата.
Глухарче и Макри отиват в спалнята за да обслужат и Лузитания. Плисвам малко вода на лицето си и поглеждам към малкия шкаф зад бюрото където е скрит подарака ми от Лузитания. Бих могъл да си отворя един еил „Патриарх” точно сега, но няма да рискувам да го извадя докато Макри и Глухарче наоколо. Не планирам да го споделям с никого.
Глухарче и Макри се връщат. Глухарче седи и ме гледа.
– Не ме оставяй да те задържам – казвам, като намеквам да се разкара.
– Глухарче има нещо да ти казва – съобщава ми Макри. В погледа й има лек блясък, който ме прави подозрителен. Тя винаги се забавлява, когато брътвежите на Глухарче започват да ме вбесяват.
– Зает съм.
– Това е много важна – казва Глухарче. - Става въпрос за Драконовата линия.
– За кое?
– Драконовата линия.
Намръщтвам се.
– Няма такова нещо.
– Има. Една от тях минава право от пещерата на делфините през Възмездяващата секира и стига до двореца.
Разклащам глава. Драконовите линии би трябвало да са мистични силови линии покриващи цялата земя. Евтините шерлатани, които понякога се появяват в града са склони да говорят много за тях, преди да бъдат изгонени от Магьосническата гилдия. Те обещават на наивниците, че ще решат проблемите си, ако ходят по драконовите линии или танцуват върху тях, или извършват каквито и да е мистични ритуали да са им хрумнали този ден. Това е глупост. Те не съществуват. Само хора като Глухарче, които говорят с делфините и се занимават с астрология, вярват в тях. Истинските магьосници знаят, че те не са истински.
– Те са истински – заявява Глухарче и дори изглежда изненадана, че мога да се съмнявам в това – Защо мислиш, че делфините обичат пещерата?
– Може да си падат нещо пещерняци.
– Заради драконовата линия е – настоява Глухарче. - Нейната енергия ги привлича там, за лечение и духовно израстване.
Барабаня с пръсти по бюрото си. Значи стигнахме и до духовното израстване на делфините, аз съм толкова далеч от странния и фантастичен свят обитаван от Глухарче, колкото мога да се отдалеча.
– Това е много интересно, Глухарче, но...
– Наистина смятам че това е важно, особено като Океанската буря все още е в неизвестност.
Спирам се. Глухарче е затънало толкова много в света в който живее, че съм изненадан, че въобще е чувала за Океанската буря.
– За какво говориш?
– Не виждаш ли? - казва Глухарче. - Ако орките открият Океанската буря те ще я използват върху драконовата линия. И тя допълнително ще я подсили.
– Какво?
– Те ще я използват за да пуснат голяма буря точно от пещерата на делфините над градските стени и през Възмездяващата секира.
Глухарче изглежда притеснена.
– Много съм притеснена за делфините.
Забелязвам че устата ми е зяпнала. Затварям я.
– Както виждаш, това е сериозен проблем – включва се Макри с безизразно лице.
Удрям с юмрукът си по бюрото. Старото черно дърво потреперва под удара.
– Никога не съм чувал по-глупост в живота си! Драконова линия която идва от пещерата на делфините към Възмездяващата секира? Ти напълно ли изперка? Не, не ми отговаряй. От една страна, драконовите линии не съществуват, а от друга ако съществуваха не мислиш ли че трябваше да се притесняваме за хората в града, а не за делфините?
– Хората могат сами да се погрижат за себе си – казва Глухарче. - Ние трябва да помогнем на делфините.
На път съм да хвана Глухарче и да я изхвърля от кабинета си, когато се сещам, че трябва да бъда учтив с нея. Физическата саморазправа може да я откаже да ме финансира. С мъка се овладявам.
– Глухарче. Наистина не мисля, че делфините са в опасност. Ако пристигне оркската флота, те вероятно ще са достатъчно умни, за да отплуват. Освен това орките няма да открият Океанската буря. Аз я търся, а също и други хора. Ще я открием преди орките.
– Наистина ли? - пита тя.
– Да.
– Добре тогава – казва тя и събира купчиките от билковите отвари. - Ще отида да успокоя делфините. Заминава си, очевидно доволна, че правя нещо, за да помогна.
Макри си зима прачица тазис от бюрото ми и я запалва. Мразя я.
– Поощри ли я за това?
– Определено не.
– Винаги ти е забавно, когато Глухарче се гмурне в темата за делфините.
– Само когато се гмурва в твоя посока. Ако е към мен просто си тръгвам.
Макри изглежда замислена.
– Драконовите линии наистина ли не съществуват?
– Да. Те са само за шарлатани и гадатели.
– Никога не съм имала много вземане даване с оркските магьосници докато бях в робските ями. Но си спомням, че споменаваха за драконовите линии.
Същи си паля тазисна пръчица. Сещам се за висококачествения тазис от Лузитания, който съм скрил. Макри ще му се зарадва. Ще му зе зарадва твърде много. Не го изваждам.
– Те не съществуват.
Макри свива рамена.
– Както кажеш.
Време е да изоставям учението и да хващам улицата. Взимам най-доброто си магическо наметало и промърморвам думите, за да го активирам. То се загрява веднага и започвам да го пълня пръчици тазис и малка манерка с кли във вътрешните джобове, достатъчно, за да изкарам цял ден в разследване. Тананикам си някаква мелодия, без да забелязвам, докато Макри ме прекъсва.
– Люби ме през зимата.
– Какво?
– Тази мелодия, която си тананикаш. Това е онази, която Мулифи пееше. „Люби ме през зимата”.
– Добра мелодия.
Макри не е подобрила мнението си за изпълнението на Мулифи.
– Тя е ужасна певица. Нищо чудно, че трябва да си съблича дрехите. И мелодията е „добра” защото е открадната от стара елфска балада.
– Какво?
– Баладата за обречения елфски морски капитан.
– Никога не съм я чувал преди.
– Е,не е съвсем сигурно – признава Макри. - Той се появява в елфическата пиеса на Ариарт-Ар-Мит. Пък той некога не е бил сред известните, дори сред елфите. Съмнявам се че негова пиеса е изпълнявана в последните четиристотин години или дори повече.
– Макри, не те ли тревожи това, че започваш да знаеш за древната елфска култура дори повече от самите елфи?
– Харесва ми да знам такива неща. Но не ти ли се струва странно, че Мулифи пееше нещо на базата на тази мелодия? Това е много мгляво.
– По скоро е съвпадение. Колко мелодии може да съществуват? Всички почват да ти звучат еднакво след време.
– Не, наистна – подема Макри. - Има четеринадесет основни групи.
Знам разликите и мога да ти ги изброя.
– Спести ми лекцията за всяка от музикалните форми известни на запад. Чакат ме няколко разследвания.
Макри иска да дойде с мен. Откакто споменех, че Сарина Безпощадната може да е замесена, тя си търси повод за реванш. За съжаление на Макри, тя трябва да работи цял ден.
– Ако я срешна, ще я убия от твое име.
Ханама се върти на дивана и стене. Макри изглежда загрижена. Дръпвам за последно от фасът си тазис и слизам надолу. Обмислях какво да правя и планирам да се напълня с топла яхния преди да тръгна да скитосвам. Гурд е на бара заедно с Глухарче. Изглеждат ми замислени.
– Какво е станало?
– Танроуз се разболя.
Гледам ги ужасен.
– Не може да е истина!
Гурд кима нещастно. Тръшвам се на стола потънал в скръб.
– Няма ли край това? - промърморвам и махвам за питие. - Мамка му!
– Не мисля че е чак толкова зле... - започва Глухарче.
Махвам й да млъкне.
– Танроуз. Нещастие. Кой ще готви?
– Елсиор може да поеме – вметва Глухарче.
– Елсиор? Тя не може да забърка една читава яхния. С какво заслужихме тази съдба?
Размахвам въображаем юмрук към боговете. И преди са ми навирали мръсни партенки в лицето, но да ударят по най-добрия готвач в Дванайсет морета надхвърля всичко до момента.
– Не мисля, че мога да продължа повече.
Глухарче слага ръка на рамото ми.
– Трябва да си силен Траксас. Можем да го преодолеем.
– Не. Това е краят.
Поглеждам към Гурд.
– Ти си виновен. Трябваше да съобщиш за болестта веднага щом Кейби се разболя. Тогава кръчмата нямаше да прелива то болни и на Танроуз можеше да й се размине. Как можа да си толкова безотговорен?
– Говориш за жената са която съм сгоден – отвръща Гурд, повишавайки глас. - Ти настоя да не се съобщавам за болестта!
– Какво?
– Ти не искаше да съобщя за болестта, само и само да не се отмени играта на карти!
– Абсурд! Ти се безпокоеше твърде много за печалбите си. Ако мислеше по малко за пари и повече за благосъстоянието на близките си това нямаше да се случи!
– Танроуз е болна, а ти мислиш само за състоянието на стомаха си! - евва Гурд.
– Ако Танроуз умре горко ще съжаляваш, че я принуди да работи в такива опасни условия!
– Не съм я принуждавал да работи!
Гурд е бесен. Аз също. Той се надвесва над бара, а аз скачам от стола си готов за битка.
– Спрете това! - виква Глухарче. - Трябва да се срамувате от себе си.
Поглеждам Глухарче, после и Гурд.
– Ще проуча това – казвам тъврдо. - Опитайте се, да не се избиете докато ме няма.
С това напускам. Мисълта да изкарам дори няколко дни в Дванайсет морета без гозбите на Танроуз е достатъчна за да ме накара да се откажа от всичко. Трябва да обикаляш много повече из града, за да намериш добра храна, а и тя ще ти струва повече. Може да спечеля достатъчно на карти, за да си позволя добро похаване? Може дори да посетя онази гостилница в Тамлин в която ходех докато бях старши следовател в дрореца? Гозбите им си заслужаваха пътя. Поклащам глава. Скоро трябва да се заема с гражданския си дълг на охраната на града, в капана на студената стена, взирайки се нищото. Това все пак предоставя възможност да обиколиш града в търсене на прилична храна. Нищо чудно да опра до това и няма да мога да ям истинска яхния докато Танроуз не се възстанови.
Може да не е толкова дълго. Тя е яка жена. Двамата с Танроуз сме от добрата яка тюрайска порода. Не лъжем и не се жалваме за леки болежки. Спираме за малко да отморим, след което отново се хващаме за работа, за разлика от разтеклите се магьосници и убийци плъпнали във Възмездяващата секира.
Проклетисвам ги всичките и насочвам вниманието си отново към разследването. Идеята че странната рана на Боринбакс може да е направене от стрела на арбалет, която после да е извадена не ме води към нищо, но аз имам нюх за тези неща и той ми подсказва, че Сарина е замесена по някакъв начин с тази афера. Въобще няма да й мигне окото да убие всеки който й се изпречи на пътя и освен това не би имала никакви скрупули да продаде на орките жизненоважен магически артефакт. От опит знам че е изобретателен противник. Преди време бастиса Тас от Източната светкавица, могъщ магьосник имал неблагоразумието да се сдуши с нея.
Следващите два дни съм свободен от задължението за патролиране по стените, така че ще мога да отделя повече внимания на случая. Денят отново е мак и оставям наметалото си да се отвори докато минавам през Дванайсет морета. Срещам и няколко групи войници насочили се към пристанището. Цизерий се придържа към обещанието си да подсили защитата на морските стени. Няколко дрипави деца подтичвайт край тях и ги окуражават. Засичам даже Хармън Полуелфа, виден тюрайски магьосник, разговаря с някакъв занаятчия пред магазин за свещи. Странно е да видиш Хармън в Дванайсет морета. Бих се обзаложил, че търси Океанската буря. Сега след като всичко излезе наяве смисълът от разни тайни разследвания напълно се губи. Хармън определено не е единственият който претърсва града. Бих се изненадал, ако някой от тях я намери. Разследванията са специфично изкуство. Освен това, когато се спомене Хърман първата ви асоциация няма да се „умен”. Веднъж ме нарече малоумник, което само доказва, че е човек с лоша преценка. Стане ли дума за раследвания, всеки ще ви каже, че съм остър като елфско ухо.
Изведнъж ми минава мисълта че всичко това е загуба на време. Вероятно Океанската буря дори не съществува. Вероятно капитан Арекс е бил просто измамник, надявал се да измъкне няколко гурана от Магьосническата гилдия. И все пак, няма какво да правя освен да се оглеждам..
Вървя към южния край на „Луна”, където пресича Звездният булевард и се оглеждам за носилки. Нямам късмет. Трудно се намират на юг от реката и ми се налага да извървя целия път до Пашиш. Смятам да отскоча до Астрат Тройна луна. Астрат ми е стар приятел. Откакто бе уволнен от поста Магьосник на „Стадиум Супербиус”, Астрат е изпаднал до доста бедно състояние. Сега, когато орките отново навличат проблеми, той е върнат обратно в Магьосническата гилдия. Тюрай се нуждае от всичките си магьосници в момента, без значение честни или не. Ако Астрат се представи добре във войната ще се върне в „бизнеса” и ще може да покаже на всички колко струва наистина. Когато орките атакуваха той бе сред първите дошли на бойната поле и от тогава е толкова зает, че почти не съм го виждал.
Удрям кьоравото. Астрат си е в къщи и освен това ме кани да се присъединя към него на вечеря. Мастата му не е била толкова добре заредена от доста време.
– Как върви детективския бизнес?
– По-добре отколкото да гребеш на робска галера или почти. Как е при теб?
– Близо съм до това отново да стана пълноправен член на Магьосническата гилдия.
Астрат има гъста сива брада. Когато е в добро настроение тя му придава доброжелателен и дори весел вид.
– Хубаво е да се завърна – казва той.
Кимам. На Астрат му беше доста трудно с този позор. Презареждам се доволно голяма порция дивеч и половин бутилка вино, преди да премина към причината за моето посещение.
– Търся Океанската буря.
Магьосника не е изненадан.
– Всички я търсят.
– Можеш ли да ми споделиш нещо повече от общоизвестното?
Астрат позвънява за още вино. Забелязвам, че е наел още няколко слуги, сигурен знак, че нещата за него се оправят. Вероятно той е един от малкото хора в града, чийто живот се е подобрил заради войната.
– Няма кой знае какво за казване. Никой не знае много за нея. Дори да я открием се съмнявам, че в Тюрай има много хора които биха могли да я ползват. Лузитания, естествено. Може би и Кораний Мелницата.
– А какво ще кажеш за орките? Могат ли техните магьосници да я използват?
Астрат се замисля за момент.
– Не мисля че повечето от тях ще се справят. Поне не и в кратък срок. Подобен предмет иска време за да се свикне с него. Някой от най могъщите сред тях вероятно. Хром Мъртвешки, може би или Диизиз Невидимия. Обаче Диизиз, като че ли не е при Амраг.
– Наистина ли смяташ, че може да е достатъчно могъщ, за да предизвика буря, която да разруши морските стени?
– Напълно. Нашата собствена Тиха буря е изключително силен магически инструмент. Тя може да укроти ураган. Ако има някакъв неин еквивалент който предизвиква бури, то те наистина може да са достатъчно силни за да разбият стените. Имай в предвид, че орките вече имат много магьосници. И дори само Тихата буря да тушира ефекта от Океанската буря, то това ще им даде достатъчно време, да си пробият път със собствените си заклинания.
Астрат долива вино. От много време не съм го виждал толкова благоразположен.
– Ех какво престрелка с магии беше на бойното поле. Накара ме да се почувствам отново жив.
– Моята фаланга бе унищожена – му напомням.
Астрат признава това.
– Знам, много хора загинаха. Но Траксас, аз очаквах орките да преодолеят Тюрай през последните тридесет години. Никога не съм смятал, че ще ги удържаме вечно. Просто се радвам, че успях да се завърна в челните редици, за последната ни битка с тях.
– Звучиш все едно очакваш да е точно такава.
Астрат свива рамене.
– Нямам нищо против. Не е толкова лош начин да умреш.
– Прав си, не е. Но понякога имам чувството, че бих могъл да умра за нещо по-добро от Тюрай.
Питам Астрат дали не е дочул някоя военна новина чрез Магьосническата гилдия, която не е била пусната публично. Съобщава ми, че гилдията смята, че е открила големи оркски подкрепления идващи някъде на североизток от града.
– Вероятно идват от Сораз.
– Искаш да кажеш Резаз Касапинът?
Астрат кима.
Резаз Касапинът, Владетел на Сораз, предвождаше оркската армия която преди седемнадесет години почти завладя Тюрай. Той не беше с принц Амраг когато атакува изневиделица и никой не знае дали е положил клетва пред Амраг. Наскоро имаше взаимно изгодно сътрудничество между Тюрай и лорд Резаз, по икономически въпроси, но това не означава, че Касапинът няма да приеме радушно друга възможност да се отправи към Тюрай.
– Не знаем със сигурност. Цялата околност бъка с оркски заблуждаващи заклинания. Може да е Резаз или пък армията на самия Амраг.
– Предполагам, че армията на Амраг се е отправила на юг – казвам аз. - забелязали са флотата му по крайбрежието.
– Възможно е – съгласява се Астрат. - Макар да сме сигурни че кралица Дайриива от Южните Хълмове не се е присъединила към него и това прави отправянето му на юг по-малко вероятно. Истината обаче е, че идея си нямаме какво става.
Изпивам още един бокал вино и изваждам малка стрела от торбата си.
– Стрела за арбалет?
– Това изтреля Сарина Безпощадната преди време в Макри.
Астрат се нахилва.
– Как е Макри? Все още ли вълнува клиентите?
– Ако говориш за обикалянето й наоколо почти гола с постоянно намусено лице и ти копнееш точно за това, да - все още ги вълнува.
Добавям и малко парче плат, оцветено в тъмно от кръв.
– Това е част от туниката на мъж, за който смятам че е убит от Сарина. Тя е извадила стрелата от гърдите му, затова смятам че е докоснала и дрехата. Можеш ли да използваш тези две неща за да я откриеш?
Астрат надига стрелата и плата, по едно във всяка ръка сякаш ги претегля. Изучава ги няколко минути преди да отговори.
– Може би. Усещам остатъчна аура и върху двете. Спешно ли ти е?
Казвам му, че е.
– Може да се върнеш след около час, примерно?
– Това е дори по-спешно.
Астрат свива рамене. Правил съм му разни услуги преди и той знае, че не бих го притискал, ако не е необходимо. Той инкрустира един от слугите си да ми огажда по всякакъв начин, взима стрелата и парчето плат и отива в личният си кабинет в задната част на къщата. Преди да напусне стаята изважда една преполовена бутилка с вино. Довършвам дивечовата си порция, взимам последното парче от сребърния поднос в средата на масата и позвънявам на слугата.
– Има ли още еленско?
Слугата учтиво ме информира че няма повече. Поглеждам го подозрително.
– Нали чу, че Астрат каза да ми се дава каквото поискам?
– Съжалявам господине, това бяха последните ни запаси.
Достоверна история. Слугите без съмнение икономисват от каквото успеят и ако преценят, че ще се наложи да и изкарат зимата с намалени порциони без съмнение няма да са склонни да споделят с един трътлест детектив.
– Някакъв шанс за овкусени сладки картофи?
– Боя се, че вчера сервирахме последните.
Поглеждам го прав в очите но тя продължава гледа в една точка без да ми обръща внимание. В крайна сметка ще трябва да оцелея само с няоколо сладкиши и малката бутилка вино. Според прислугата — сега като се замисля една жестока жена — ми съобщава, че Астрат няма никаква бира в избата си.
Прислугата ме оставя сам с виното. Вдигам едина магическа книга от рафта и я разлиствам. Това си е стандартна разработка, нищо прекалено напреднало, което не значи, че не е пълен с много заклинания за които чувам за пръв път. Когато бях чирак имах достъп до това издание, но мога да се закълна, че никога преди не съм виждал повечето от те заклинания. Това е показателно колко внимание съм му обърнал.
Астрат се връща отново в стаята. За момент се замислям дали да не го попитам да ми каже мъжки дали наистина няма бира в избата си, но той изглежда развълнуван, и направо минава на въпроса:
– Каза, че тези неща са на Сарина?
– Баш.
– И тя е убиец?
– Такава е.
– Тогава незабавно се връщай във Възмездяващата секира – настоява Астрат.
– Защо?
– Защото се е насочила точно натам в момента.
– Сигурен ли си?
– Достатъчно сигурен.
Изправям се, довършвам бокала с вино и се загръщам с пелерината си възможно най-бързо.
– Дали може да се намерят носилки наоколо?
– Вземи файтонът ми – казва Астрат.
Изненадан съм.
– Имаш файтон?
– Раздават ги на всички магьосници по време на война – обяснява Астрат.
Впечатлен съм. Той наистина се е завърнал в елита.
Минути по-късно вече плющя с юздите, трополейки по тесните улички на Пашиш в посока Дванайсет морета. Завивам на „Луна” и Звездният булевърд и се насочвам на юг, пръскайки пешеходците по пътя си като пилци.
– Разкарайте се от пътя ми псета! - Крещя аз, тъй като възпитател с три деца не успяват да се изтеглят достатъчно бързо от пътя ми. Трещя нататък. В този момент главата на Тюрайската Магьосническата гилдия лежи болна в леглото ми и един от най-опасните убийци стъпвали някога в Тюрай се е насочил към Възмездяващата секира.
Внимание! Този превод, възможно, още не е готов.
Неговият статут: преводът се редактира
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/5/23
Преводачи: Вилорп
Готово: