×Внимание! Този превод, възможно, още не е готов, затова модераторите са го маркирали със статут «преводът се редактира»

Готов превод Thraxas Under Siege / Траксас под обсада: Тринадесета глава

Тринадесета глава

Връщам се в офиса си, за да си вземе меча и презаредя една две магии. Натъпквам няколко пръчици тазис и манерка с кли в джоба си. Като се обръщам забелязвам, че Сарина Безпощадната се е втренчила в мен. Поглеждам я кръвнишки.

– Още ли не си се оправила?

Тя не ми отговаря. Сгушила се е в едно от моите одеала, като Ханама. Ханама поне полага усилия да изглежда невинна. Сарина просто си прилича на убиец.

– Отивам да намеря Океанската буря. Не се съмнявам, че си имала намерение да я продадеш на орките. Е, вече можеш да забравиш за нея.

– Вече щеше да е моя ако не се бях разболяла – прошепва тя.

– Не, нямаше.

– И преди съм те надцаквала.

– Ти го казваш. А сега лежиш тук, болна, на моя диван. Пробвай да надцакаш това.

– Дрънкаш глупости – пренебрежително отвръща Сарина.

– Дрънкам глупости значи? Ето ти още една тогава. Аз работя денонощно за моя град. А ти си паразит, който се храни от честните хора. И това ли е глупост?

Сарина бърше челото си. Тя понася доста тежко болестта обливайки се в пот.

– Няма разлика между нас – казва тя. – И в двама ни има празнина. Аз я запълвам с престъпления. Ти, с храна и бира.

Примигвам. Странни думи.

– Говориш несвързано, Сарина. Болестта те кара да го правиш. Когато оздравееш, ще си спомниш кой от двама ни е честният и порядъчен гражданин. А ти няма да останеш здрава дълго, след като Макри те подхване.

Сарина се подхилва.

– Ако беше умна досега да го е направила. Но поне нейния живот не е празен като твоя.

– Така ли?

– Така.

– Тя работи като барманка и губи времето си да слуша Самантиас лъже-философът.

– Не харесваш ли Самантиас? – пита Сарина.

– Въобще.

– Това показва какъв глупак си.

Тъй като не искам да продължавам разговора с жена, която очевидно бълнува, излизам през външната врата, слагам и заключваща магия и бързам надолу по стълбите към улица Квинтесенция. След като излизам на оживената улица изведнъж ме осенява, че всъщност не знам какво търся. Китове, може би, но вече доста прилежно проверих Дванайсет морета и мога да се закълна, че няма никой, който да се прокрадва в сенките. Що се отнася до Океанска буря, кой знае къде би могла да бъде? Доколкото можах да разбера, тя е изчезнала от къщата на Боринбакс преди Сарина да го убие. Ако пък не беше, Сарина щеше да я е отрила и нямаше да идва да ме притеснява.

Една рота войници де придвижва по пътя за да подсили защитата на пристанището. Всеки от мъжете е нарамил дълго копие и щит. В момента градът е залят от слухове, че орките ще разбият морската стена и районът непрекъснато се подсилва. Освен допълнителни войници Цизерий е назначил и повече магьосници в морската отбрана. Дори Келмет Оркоубиеца е долу и отговаря за част от стената. Келмет бе натирен от града заради престъпленията си, престъпления които аз разкрих, но е призован отново заради войната. Аз не съм против. Градът се нуждае от услугите на всеки, който може да използва магия.

Намирах се в тясната улица, където Макри и аз се срещнахме с Маризаз, наемният убиец на орките. Това беше наистина необичайна среща. Нещо, което наистина трябва да разгледам по-нататък. Иска ми се умът ми да не се занимава с набиране на пари и да се грижи за болните. Едва ли мога да бъда обвинен за в пренебрежение, когато става дума за разследване. Начинът, по който Възмездяващата секира се издуваше с болни сега, е достатъчен, за да оневини всеки. Още веднъж се замислям дали може над нея да е хвърлена някаква магия. Лузитания може да твърди, колкото си иска, че няма магия, но аз все още смятам, че е неестествено, както че ли никой не може да стъпи в кабинета ми, без да прихване болестта. Това противоречи на здравия разум.

Поглеждам надолу към мястото, където Макри уби Маризаз. Парченце с ярък цвят привлича окото ми, блестящо сред мътната замръзнала кал. Протягам се да го вдигна. Това е малък къс плат, едва няколко розови нишки. Необичайни. В Дванадесет морета няма такива розови тъкани. Това е скъп цвят. Боята трябва да се внася от далечния запад. Жените от по-горната класа могат да развяват богатството си, като носят розови дрехи, но никой не го прави в

Дванадесет морета. Чудя се как е дошъл тук. Доколкото си спомням, Маризаз не носеше розово. Слагам нишките в джоба си и се оглеждам още малко, без да намеря нищо друго. След това се връщам към Възмездяващата секира. Не постигнах никакъв напредък и аз останах без вдъхновение.

Капитан Рали седи на масата с Мулфи. Отказвам поканата му да се присъединя към тях. Капитанът е по-общителен тези дни, но аз не съм в настроение да се възхищавам на изтънчеността на неговата приятелка. Започвам да негодувам от начина, по който той седи тук и е доволен от себе си, докато аз съм на разследване по студените улици. Подпитвам дали има вероятност за читава храна и научавам, че Гурд е повикал готвач по спешност. Междувременно той и глухарче се опитват да произведат някаква яхния. Знаейки за кулинарните познания на Груд, не се надявам много, освен ако спешния готвач не се окаже жена с изключителни умения, което не е толкова вероятно.

Вече в наистина лошо настроение се качвам на горния етаж към стаята си, за да погледна една от книгите на Макри. За съжаление не е там. Поглеждам подозрително Ханама, но тя спи и не държи книгата. Загрижен съм. Ако някой открадне книгата на Макри, тя ще полудее и вероятно ще обвини мен, че не се грижа достатъчно за нея. Търся я из стаята си, но без успех. Най-накрая пъхам носа си през вратата в на спалнята, в случай, че Лузитания е там. Изненадан съм, че Макри седи на пода и чете въпросната книга. Тя вдига глава, докато влизам, и се премества неловко.

- Траксас. Приключи ли разследването?

- Просто се върнах, за да направя някой проучвания.

Поглеждам книгата.

- Някой проучвания по тази конкретно книга.

Протягам ръка да я взема.

- Не може - казва Макри.

- Какво искаш да кажеш с това „не може”? Трябва ми.

- На мен също.

- За какво?

- Колежът.

- Колежът е затворен.

- Трябва да подготвя семинар по военноморска история. За следващата година.

Гледам Макри.

- Макри, ти си ужасна лъжкиня. Нямаш никакъв семинар за подготвяне, каквото и да значи семинар. Ако имаше въобще нямаше да ми дадеш книгата.

Правя крачка към нея.

- Подай ми я!

Макри скача на крака.

- Назад - казва тя. - Имам нужда от тази книга.

- Проучваш китовете нали!? - красвам насреща ѝ.

- Китове ли? Говориш глупости. За какво да проучвам китовете?

- Защото се опитваш да докопаш златото на Танроуз! Как научи за него?

- Не знам за какво говориш - казва Макри, но не много убедително. Та наистина е ужасна лъжкиня. Изправена пред грандмастър на това изкуство като мен просто си губи времето.Въприки това тя не дава вид, че ще се откаже от книгата без борба. Отстъпвам крачка на зад и се изпъчвам до пълния си ръст.

- Можеше да се очаква това от теб. По цял ден съм навън, където си изкарвам хляба с честен труд и в момента, в който се прибера, ще те ме намушкаш с нож в гърба.

- Никой не те е пробол в гърба. И какво искаш да кажеш с това, че можеше да го очакваш от мен? - пита настоятелно Макри.

- Кръвта на орките. Никога не се доверявай на човек със заострени уши.

Макри присвива очи. Когато прави това, те имат странен, наклонен вид. Друг сигурен знак за нейната нечовешка същност.

- Трогната съм от твоите оркси обиди - казва тя.

„Чувствай се свободна да напуснеш града по всяко време” - ми се ще да ѝ отвърна. За няколко секунди се взираме ядосано.

- Как научи за историята с кита? - настоявам да разбера.

- Всеки знае за това - отсича Макри. - Гликсий Драконоубиеца беше тук, за да пита за китовете, докато ти беше навън.

- Гликсий? Той пък как е научил?

- Слугински клюки. Камериерката на майката на Танроуз е сестра на един от готвачите на Гликсий.

Слугите са известни с клюките си. Трябваше да предположа, че няма да остане тайна. По-добре да намеря това злато и то скоро. Ако не го направя, няма да разбера колко хора биха могли да започнат да се опитват да наръгат. Проклинам Гликсий. Този човек наистина е проклятието на моя живот. Той не само търси Океанската буря, но очевидно търси и скритото злато. Не е, като да е беден. Той определено не се нуждае от дял от 14 000 гурана, като мен. Мисълта за това ме кара да се ядосвам още повече. Успокоявам се малко, когато си спомням, че съвсем скоро ще имам възможност да взема част от парите му от масата за карти. За съжаление веднага си припомних, и че нямам достатъчно пари, за да седна на въпросната маса с тях и отново се ядосвам.

Излизам от стаята. По дяволите всички. Имам около трийсет и шест часа, преди най-богатите комарджии на Турай да се привъртят във Възмездяващата секира и нищо няма да ми попречи да намеря парите, които ми трябва да играя с тях. На вътрешната врата се почука. Аз го отварям, за да открия Тирини Змиеубийецата отвън. Зяпвам я. Тирини всъщност не ме намушкавала в гръб, но тя е сътрудник на Лузитания, а Макри е бодигардът на Лузитания, така че съм я раздразнен от асоциацията.

- Какво искаш? - сопвам се аз.

Тирини изглежда изненадана.

- Да защитавам Лузитания разбира се. За това съм тук, помниш ли?

Пускам я да влезе като мърморя през цялото време.

Тирини ме гледа с доза отвращение.

- Не ме кори. Тази кръчма е последното място на което бих избрала да прекарам времето си. Но някой от нас трябва да се жертват за доброто на града.

- Искат ми се няколко почивни дни.

- Настина - повдига вежда Тиринити. - Колко успокояващо. Човек се надява и че орките също ще отидат на почивка.

Тирини минава покрай мен и влиза в спалнята, за да провери Лузитания. Забелязвам, че е с друга чифт луксозни обувки с розова и златна бродерия. Носеше ли ги преди? Не мога да си спомня. Розовото изглежда доста подобно на конците, които имам в джоба ми. Тези, които взех оттам, където се срещнахме с Маризаз.

Вероятно е сама съвпадение. Много богати тюрайски жени имат бродерия на обувките си. Това е популярен начин да покажете богатството си. Но може би ще ги разгледам по-късно, за да видя дали има липсващи нишки. Не вярвам напълно на Тирини. Тя никога не се появава на бойното поле. Защото всеки знае, че може да е шпионин на орките. Лузитания ѝ вярва. Но Лузитания също използва Макри като бодигард, така че не е възможно човек напълно да се довери на преценката ѝ за всичко.

Някой чука на външната варта.

- Върви по дяволите - провиквам се аз.

Вратата се отваря. Хармън Полуелфа влиза в стаята. Той има дълга светла коса и елегантна зелена мантия с мотива на дъгата на Гилдията на магьосниците, избродиран около подгъва.

- Къде е срещата? - пита се той, твърде учтиво за човек, който просто пренебрегна защитното ми заклинание и влеза в офиса ми.

- Каква среща?

- Срещата на магьосниците.

- Каква среща на магьосниците?

Преди да мога да отговоря, Кораний Мелницата нахлува през вратата. Кораний е един от най-мощните магьосници на Тюрай и човек с известен с късия си фитил.

- Къде е срещата? - рязко пита той.

Започвам сериозно да се дразня.

- Няма никаква среща!

Кораний ме гледа.

- Спри да говориш глупости.

Отвън спира карета. Анумания Гръмовержата една от по младите магьоснички пристига в офиса ми.

- Закъснях ли за срещата? - пита тя. - Здравей Траксас.

Внимателно ѝ кимам. Преди два-два месеца се борихме заедно с Анумания, когато орките ни нападнаха извън стените. Беше първият ѝ път в битка и тя се справи добре, затова я поздравявам доста по-учтиво, но още веднъж изтъквам, че няма среща.

Вратата на спалнята ми се отваря. Тирини се подава от там.

- Всички, тук вътре - казва тя.

- Какво става? Организирахте си среща в моята стая, без да ми казвате?

Никой не ме слуша. Преди Хармън, Кораний и Анумания да изчезнат през вратата, Ланий Слънцелов, главен магьосник от Дворцова сигурност, бърза да влезе, следван от Мелий Честни, магьосник на местения „Стадиум Супербиус”.

- Има ли някакъв шанс за чаша вино? - пита Мелий.

Оставам безмълвен. Ако един куп магьосници си мислят, че могат просто да се появят и да започнат да искат вино от мен, са в голяма грешка. Тъкмо се каня им обърна яко внимание, когато самият Хасий Брилянтния влиза в стаята с трима служители, и започва да се оглежда. Смята се, че старият Хасий е на 112 години. Той много рядко напуска покоите си в Домът на справедливостта, но ето го тук, влиза в кръчма в Дванадесет морета, като най-естественото нещо на света.

Най-различни магьосници започват да се тълпят, някой могъщи, други не толкова, а има и напълно непознати. Пробивам си път до вратата на спалнята си и надничам над раменете им. Те е претапкана от толкова много дъгоцветни наметала, че дори не може да се опише. Магьосниците са навсякъде - на пода, на леглото - и всички се държат така все едно им е бащиния.Междувременно Макри седи спокойно до Лузитания. Което е достатъчно, за да изчерпа напълно търпението ми.

- Ще ми каже ли някой какво става? - виквам, достатъчно силно, за да спра тяхното бърборене. Всички се обръщат към мен.

- Среща на магьосниците - отвръща строго Кораний.

- Да, знам, че е среща на магьосниците. Но защо в моята спалня?

- Защото Лузитания е тук.

- И не може да бъде преместена.

- Съжалявам Траксас - казва Лузитания, която все още изглежда слаба, но е успяла да седне в леглото. На раменете ѝ е поставено наметало и има доста царствен вид.

- Не е ли тайна, че е тук? - питам аз.

- То си остава тайна - отвръща Кораний.

- Не е особена тайна, като изведнъж се изсипят тук всички магьосници на Тюрай.

- Ние сме магьосници - казва Корани. - Можем да прикрием следите си.

Каня се да повдигна още няколко възражения, когато внезапно се появи Гликсий Драконоубиеца.

- Съжалявам, за закъснението - изръмжава той, като минава покрай мен. - Започна ли вече срещата?

Оттеглям се възмутен. Личното ми пространство е завладяно от моите врагове и няма какво да се направи. Колкото и да искам да ги изхвърля на улицата, не мога. Най-слабият магьосник тук все още има повече сила от мен. Не мога да измисля дори добра реплика с която да си тръгна, затова и се отдръпвам.Направо кипя, не на последно място, защото Макри изглежда е добре дошла на срещата, докато аз очевидно не съм. Тръгвам надолу към бара. Имам нужда от бира, от много. И ми трябва бързо. Гурд зад бара е приветлива гледка.

Бира. Бързо! Стаите ми са плъпнали от магьосници.

Гурд ми налива бира. подава ми я със съчувствен поглед.

- Това е възмутително - казвам аз. - Човек вече дори не може да поседи в собствената си стая със себе си. Първо е нахлуват от болни, а сега са магьосници.

- Може пък магьосниците да се разболеят - казва Гурд

- Надявам се! Казвам ти, Гурд, този град ме разболява. Освен теб мразя всеки негов жител.

Гурд се усмихва, но усмивката му изчезва внезапно и той започва да изглежда замислен. Слага ръката си на челото си, после се взира в дланта си, която е покрита с пот.

- Тук горещо ли е? - пита тай.

- Преди да успея да му отговора, Гурд бавно се свлича на пода.

- И ти си болен - казвам аз и тъжно поклащам глава. - Сега вече не обичам никого.

- Грижи се за кръчмана - изхъхря Гурд

На сцената се появява Глухарче. Започва да циври, когато вижда Гурд да лежи на пода.

- О, боже мой, Гурд е болен. Помогни ми да го закарам в стаята му. Траксас? Какво правиш?

- Наливам си бира.

- Трябва да помогнем на Гурд!

- Ще. Но първо се нуждая от бира.

С това темпо скоро няма да остане никой. Гурд беше последният ми съюзник. Сега той и той си отиде сам съм срещу враждебния свят и към този момент враждебният свят изглежда печели.

Макри изведнъж се появява до мен.

- Не трябва ли да си с приятелчетата си магьосници?

- Те ме изхвърлиха - казва Макри. - Напълно съм оскърбена.

- Е, магьосниците винаги са потайни.

- Но аз съм телохранител на Лузитания.

Бедната Макри. Тя е заблудена, че това ѝ дава някакъв статут. Всъщност не е така. Тя признава, че е добра жена с меч, но бойните способности сами по себе си не печелят статут в този град.

- Помогни да вкараме Гурд в стаята му.

- Мраза всички тея болни хора навсякъде - казва Макри.

Внимание! Този превод, възможно, още не е готов.
Неговият статут: преводът се редактира

Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/5/25

Преводачи: Вилорп

Настройки

Готово:

100.00% КП = 1.0

Сваляне като текстов файл (.txt)
Връзка към тази страница
Съдържание на превода
Интерфейс на превода