Петнадесета глава
С пукването на зората се отпускам на пода, с гръб към бара, напълно изтощен.
- Това беше една от най-лошите нощи в живота ми.
- Казах ти, че не е толкова лесно да се сервира бира - казва Макри.
Тя отпива глътка от чаша с кли и потръпва. Клито е има огнен дух в най-добрия случай, а това на Гурд не е от най-качественото.
- Защо пия тези неща?
- То има съживяващи свойства - отговарям и наливам и за себе си. Винаги съм харесвал тъмния златен цвят на духа. Затопля мъжа, преди дори да удари гърлото.
- Как се случи това? - размишлявам на глас.
- Какво?
- Всичко. Един ден бях чирак на магьосника, а на следващия ден бях наемник, а след това бях следовател в двореца и сега сервирам напитки на наемници. Не можеш да кажеш, че съм се издагнал.
Макри свива рамене.
- Сервира напитки, защото всички останали се разболяха. Колкото до останалите, кой знае? Във всеки случай, искаш ли да се издигнеш?
- Искам да се измъкна от Дванадесет морета.
- Това може да се случи скоро.
Отпивам още малко кли и после го промивам с бира.
- Вярно. Ако орките прехвърлят морската стената, вероятно ще трябва да се поразмърдам.
- Няма да мръдна и йота! - заявява Макри. - Избягахме предишния път и няма да бягам отново!
Макри не избяга наистина. Тя помогна на някои изключително важни магьосници да се върнат в града, след като войските ни бяха победени. Ако не бяхме спасили Лузитания, щяхме да имаме още по-малко надежда за оцеляване, отколкото сега. Макри не го вижда точно по този начин.
- Ще посрещна смъртта си тук!
Не споря с това. Тя няма да бъде единствената, която ще посрещне смъртта си, макар и само защото няма да има къде да бяга. Поглеждам към нея.
- Защо искаш да намериш златото на Танроуз?
- За да си плащам за университета. В случай, че има университет.
Макри изглежда оклюмала. Няма нищо против да умре в битка, но е ѝ неприятно, че цялата ѝ упорита работа в училището на гилдйте ще бъде изгубена. Не толкова отдавна тя влезе в кръчмата с вдигнати ръцете, празнувайки триумфа си в изпитите. Бе завършила годината, като първенец.
- Само ако можехме да намерим Океанската буря - казвам аз, - градът ще има много по-голям шанс да оцелее. Гилдията на магьосниците все ще може да задържи орките.
- Имаш ли представа къде е? - пита Макри.
- Нямам никаква идея. В края на краищата който и да я е взел е силен и умен. Досега не е открита и най-малка следа.
Изправям се на крака.
- Време е да поработя.
- Какво? Къде ще ходиш?
- На пристанището. Ще се оглеждам за китове, злато и Океанската буря.
Макри скача на крака.
- И аз идвам.
Свивам рамене.
- Бива.
- Може да разделя златото ако го намерим.
- Ще го обмисля.
- Имам много идеи за това какво може да означава „под кита“.
Повдигам вежди.
- Наистина?
- Не - признава Макри. - Всъщност никакви. Но може да измисля нещо. Ако го открием, ще мога да платя за университета. А ако открием и Океанската буря, можем да спасим и града.
- Звучи ми съвсем просто. Ще бъдем герои.
Спалнята ми все още е пълна с магьосници. Изолирали са се там от часове. Влизам в кабинета си, взимам и двете си самозагряващи наметала, и подавам едното на Макри. Бързаме по външните стъпала, след това вървим по улица Квинтесенция, която е студена и пуста. Маслените лампи по ъглите хвърлят слаба светлина, едва стигаща, за да се движим. Изричам малко заклинание, за да активирам светещия си жезъл.
Преминаваме през нощен пост на градската стража. Гледат ни доста подозрително, преди да ни определят, като жители на Дванадесет морета. Тръгват си, с мечове поклащащи се на хълбоците им, марширувайки небрежно. Не за първи път ми се струва, че нашата градска стража не е най-внушителната група хора. Или поне не достатъчно, за да всее ужас в сърцата на мародерстващите орки. Кралят има добри войници, а в града има и опитни наемници. Но в по-голямата си част, нашите защитници са слабо обучена паплач. Имаше времена, когато всеки мъж в Турай, независимо от професията му, бе преминал през достатъчно военно обучение, за да грабне оръжие на момента. Всеки можеше да се бие като истински войник. Това вече не е така. В онези дни в града нямаше такова неравенство. Сега в двореца има невероятни богатства и ужасна бедност в гетата. Между хората и краля, а нашият сенат е станал безсилен и корумпиран. Парите, престъпността, корупцията и наркотиците съсипаха бойния ни дух.
- Кога е играта на карти?
- Нощес.
- Значи наистина си тръгнал да разследващ по нощите в последния отчаян опит да събереш пари за играта? Вместо да се съсредоточиш върху спасяването на града?
- Умът ти е остър, като елфско ухо, Макри.
Макри свива рамене.
- Това си е облекчение. Представата, че те избива на героизъм, беше доста тревожна.
Вървим чак до пристанището. В края на градската стена има кула за наблюдение, с наблюдателен пост и един фар на върха. От стените висят големи вериги, покриващи входа на пристанището. Мога да усетя магията, която е обвита около веригите, укрепвайки ги срещу нападение. Тъй като Цизерий засили южната защита на града, цялата област смърди на магия.
- Китовете никога на плуват наоколо - казва Макри.
- Знам.
- Само че понякога биват изхвърлени мъртви на брега. Можеш ли да си спомниш кога се е случивало това?
- Спомням си, че видях трупа на кит, когато бях малък, но беше много преди Битката за Бездиханния дракон. Не мисля, че е заровен накъде на брега.
- Може би дядото на Танроуз е заровил златото на плажа? - предполага Макри.
- Тя каза в пристанището. Плажът е доста далеч от пристанището.
- Може да се е объркала?
- Защо някой би заровил златото си под гниещия труп на кит? Едва ли най-удобното място.
Взираме се в морето.
- Ами ако попитаме делфините? - предлага Макри.
- И теб ли те втресе?
- Не - казва рязко Макри. - Защо питаш това?
- Защото обикновено не правиш безумни предложения. Добре де, правиш. Но те обикновено не са свързани с делфините.
- Делфините може да знаят нещо за местен инцидент с кит.
- Започваш да звучиш като Глухарче.
Макри се усмихва.
- Може би. Но искам тези пари. Искам да отида в университета. Както и да е, делфините веднъж ни дадоха лечебен камък. Спасиха ми живота.
Вярно е. Направиха го. И ми платиха щедро. Няколко ценни стари монети, които смених за тежка кесия гурани. Това беше добра сделка, макар и не такава, за която някога след това съм говорел. не ми се ще кореняци от Дванадесет морета да знаят, че приемам плащания от делфини. Все още не съм убеден, че могат да говорят, макар че Глухарче твърди, че може да общува с тях.
Макри изважда пръчица тазис. Тя внимателно я обгражда с ръцете си, докато пали една кибритена клечка, пазейки от внезапен порив на вятъра. Кибритените клечки са скъпи. Много внимава да не ги изгуби. Ако бях читав магьосник, щях да мога да запаля пръчица тазис без тяхна помощ. Но аз не съм и не мога. Изваждам своя пръчица и я запалвам от тази на Макри.
- Можеше да ми дадеш от тазиса който ти даде Лузитания - казва Макри обвиняващо.
- Не ти ли дава и лично на теб? За това, че си ѝ телохранител?
- Не. Защо да го прави? Тя не иска телохранителя ѝ да се разхожда друсан. И може би, би ми позволил да изпробвам и тази специална бира. Какво ти става та си толкова докачлив за всичко?
Замислям се за обяснение.
- По навик, предполагам. Знаеш какво е в Дванадесет морета. Пълно е с пиявици.
По това време стигнахме до една от малките порти в стената. Тя води до скалите извън пристанището. От там можете да се разходите до плажа. По време на национална криза е наказуемо портиера да пусне някой, но дежурният е дългогодишен жител на Дванадесет морета, човек, когото познавам през целия си живот. Слагам му малка монета и той ни пуска през портата. Хвърля ни похотлив поглед, докато минаваме, вероятно си въобразява, че ще се забавлявам с момиче.
- Не е особено успокояващо, че малък подкуп ни изкарва през портата - казва Макри, докато се качваме над скалите.
- Предполагам, че ще иска повече на орките. Сигурна ли си, че Глухарче ще бъде тук?
Макри кима.
- Тя винаги отива при делфините, когато е разстроена.
Макри изглежда притеснена.
- Мислиш ли, че трябва да се извиним, задето я разплакахме?
- Не знам.
- Ти ще го направиш - казва Макри. - Не мога да се извинявам. Никога не става добре.
Чувствам как умората и тазиса ме обземат, докато се качваме над черните скали. Макри подрипва от скала на скала, но аз не съм толкова пъргав, колкото бях, и трябва да внимавам да не се накисна в някой от ледените гьолчета. Най-накрая стигаме до ръба на плажа.
- Не мога да повярвам, че ще говоря с делфините - мърморя. - Отново.
Делфините от заливът са популярни в Тюрай. Смятат ги за късметлийски. Не мисля, че са ми донесли късмет. Предполагам, че поне не са ми навредили. Може би, ако го потупам някой по главата, бих могъл да спечеля на карти.
- Ето я - казва Макри.
Вглеждам се в тъмнината. Не виждам нищо. Елфическите очи на Макри са далеч по-добри за виждане в тъмното, отколкото моите. Вървим още доста, преди най-накрая да разпозная очертанията на млада жена, която стои точно до ръба на водата. Тя се обръща, когато ни чува да приближаваме. Повдигам жезъла си, осветявайки лицето на глухарчето. Изглежда, че тя все още плаче. Веднага се сконфузвам. Макри коварно отстъпва назад, оставяйки ме да се оправям.
- Здравей Глухарче. Приятна ли е раздумката с ъъъ... делфините?
Глухарче не реагира. Просто стои там и изглежда като тъжена като ньоджанска курва, или може би по-лошо.
- Чудим се дали можеш да ни помогнеш.
Глухарче остава мълчалива. Започвам да се чувствам разочарован. Няма нужда да прави от мухата слон. Не е като Макри да я е ударила с брадвата си или нещо подобно, и Бог знае, че никой не може да я обвини.
- Съжалявам, че те разплакахме, но сама знаеш, че това беше само малък спор. Трябва да очакваш такива неща една кръчма. Особено в Дванадесет морета.
- Ако смяташ, че е лошо във Възмездяващата секира е зле, трябва да някой път да посетиш Русалката. Там почти през цялото време има извадено оръжие. Хората са убивани ежедневно. Хайде, не е било нарочно. Помисли, не може да очакваш от Макри и мен да обмисляме всяко едно нещо, което казваме, само и само да не те разстроим. По дяволите, какво очакваш от нас? Не можем да ходим наоколо и да пишем поезия за делфините през цялото време. Някои от нас трябва да работят. Искам да кажа, че не си в ред, Глухарче.
Поспирам се.
- Добро извинение - казва Макри. - Едно от най-добрите.
Глухарче изтрива сълзите от очите си.
- Не плачех заради вашия спор. делфините просто ми казаха, че орките вече са тук.
Макри и аз изваждаме мечовете си едновременно, озъртайки се, готови за битка. Не се вижда никой.
- Къде са?
- Във Възмездяващата секира.
С Макри се споглеждаме.
- Ние точно от там идваме. Нямаше орки наоколо.
- Нападнали ли са, след като сме тръгнали? - пита Макри.
Глухарче поклаща главата си.
- Били са там от дни.
- От дни?
- Да.
Прибирам меча си.
- Без никой да забележи?
Глухарче кима.
- Но как делфините знаят всичко това?
- Те могат да го усетят - казва Глухарче. - Заради драконовата линия тръгваща нагоре от пещерата им към Възмездяващата секира.
- Но ние живеем там - протестирам аз. - Бихме забелязали.
Глухарче отново клати глава.
- Делфините знаят.
Не мога да скрия пренебрежително си сумтене. Чувствам нещо като зараждащо се главоболие, което не е необичайно, когато говоря с глухарче.
- Може би просто са усетили Макри - казвам аз.
- Хей! - обажда се Макри. - Аз не съм орк.
- Ти си една четвърт Орк. Вероятно е достатъчно, за да объркаш делфин от голямо разстояние.
- Не става въпрос за Макри - казва Глухарче. - Делфините я харесват.
Отново изсумтявам пренебрежително.
- Те биха.
- Какво трябва да означава това? - пак се засяга Макри.
- Това означава, че е странен начинът, по който разни неземни същества се отнасят към теб. Все още не съм забравил начина, по който феите от Приказното езеро се стекоха около теб.
- Аха! - извиква Макри. - Знаех, че все още си ядосан. Не можеш да го преживееш, защото теб те пренебрегнаха.
- Човек от моята репутация не зависи от отношението на куп делфини и феи.
- Кентаврите също ме харесаха - казва Макри.
- Кентаврите харесват всичко с цици.
- Дриадите също бяха приятелски настроени.
- Дриадите имат всеизвестна слаба преценка. И ще спреш ли да се хвалиш с това, колко много нечовешки същества са те харесали? Това не е нещо, с което да се гордееш.
- Завиждаш ми още от пристигането ми в Турай - казва Макри разгорещено. - Винаги критикуваш. Откакто станах телохранител на Лузитания все ме укоряваш, само защото ми се удава да подучуя това-онова, а на теб не. Не е моя вината, че са те изхвърлили от двореца, задето си бил пиян през цялото време.
- Какво? Ти ли ме поучаваш? Наистина ли стоя на плажа, и слушам лекция от жена с остри уши?
Забелязвам как ръката на Макри се плъзва към меча ѝ.
- Престанете да се карате! - виква Глухарче. - Защо винаги се карате?
Поклащам глава.
- Войната. Орките пред стените. Това кара всички да луднат. Освен теб де.
Глухарче въздъхва.
- Истина е. Тези дни Тюрай е тъжно място. А сега орките са във Възмездяващата секира. Мислиш ли, че затова всички са болни?
- Кой знае? Ще го проверим, когато се върнем. Междувременно, можеш ли да попиташ делфините, ако знаят нещо за местните китове?
Глухарче изглежда озадачена. Обяснявам ѝ естеството на нашата задача.
- Наистина ли се нуждаете от четиринадесет хиляди гурана? - пита тя. - Ще ви направят ли щастливи?
- Планираме да ги раздадем на бедните - казвам аз.
- Ой. Добре. В такъв случай...
Глухарче се връща при водата и прави някои странни шумове. Много странни шумове. Щях да бъда още по-обезпокоен, ако не я бях чувал да прави това и преди. Въпреки това - пак ми е странно. Тя издава някакъв свирещ, щракащ звук, после се взира в океана и чака отговор. За първи път забелязвам, че в косата си има парче изсушена морски водорасли, една толкова странна украса, че не мога дори да попитам за това.
Глухаркаче си хортува с делфините за известно време. После се обръща към Макри.
- Те са доволни, че си по-добре.
После поглежда мен.
- Те мислят, че пиеш твърде много.
- О да бе, това си идва от теб. Как, по дяволите, делфините ще знаят колко пия?
Глухарче се обръща към океана. Аз съм огорчен. Отказвам да вярвам, че делфините твърдят, че пия твърде много. Глухарче просто вмъква неща от себе си.
След много повече кикотене и свистене, тя вдига ръката си и маха за довиждане.
- Казах им, че няма да позволим на орките да превземат град - казва тя.
- А нещо за китовете?
Глухарче поклаща глава. Водораслите в косите ѝ изглеждат добре захванати и остават на място.
- Не знаеха какво може да означава, че съкровището е заровено под кит.
- Отлично - казвам аз. - Тази вечер си струваше неприятностите. Дълга разходка по един студен плаж, само за да бъда обиден от стадо делфини.
Отправям се обратно към скалите, следван от Макри.
- Може би не трябва да го приемаш като обида - казва тя. - Може би просто са загрижени за здравето ти.
Не съм успокоен.
- Проклети риби. По-добре да се тревожат за собственото си здраве. Ще се стовяря отгоре им като зла прокоба, ако продължават да разпространяват слухове за мен.
Изваждам малката сребърна бутилка с кии, която винаги нося, и отпивам. Влизаме отново в града през малката порта.
- Бъди нащрек за нещо, което прилича на кит - казвам аз, докато минаваме през пристанището.
- Вече съм търсила навсякъде - казва Макри. - Няма нищо.
Когато минаваме през големите складове за зърно, глас ни нарежда да спрем. Оказва се капитан Рали.
- Капитане. Нощен патрул?
Той поклаща глава.
- Тогава какво правиш тук?
Имам усещането, че Рали прекарва всеки свободен момент, да се притиска до Мулфи, макар че няма да изляза на пред и да му го кажа.
- Просто се оглеждам - казва капитанът. Той понижава гласа си. - Бихте ли казали, че има нещо в наоколо, което може да бъде описано като кит?
Гледам го строго.
- Пиян ли си, капитане? Няма китове по тези места.
- Ами може да не е истински кит - казва Рали. - Може би нещо друго, което може да се опише като такъв?
Капитанът поглежда Макри.
- Имаш ли някакви идеи? Хрумват ли ти някакви стари елфически думи?
Макри поклаща глава.
- Те рядко споменават за китовете. Почти никога. Всъщност е доста странно колко малко са препратките към китовете в елфическата поезия.
Капитан Рали я гледа подозрително.
- Изучавала ли си темата?
- Естествено че не! Траксас, изучавала ли съм някога китове или свързани с китовете теми?
- Не и до колкото ми е известно.
- А ти какво правиш тук по това време на нощта? - пита капитанът.
- Просто се разхождам - казва Макри. - Няма нищо общо с китовете. Китовете дори не бяха включени в разговора ни. Докато не ги спомена. Но дори и тогава не съм си помисляла нищо за китове.
Чевръсто пожелавам на капитана лека нощ и издърпвам Макри.
- По дяволите, Макри, упражняваш ли се да си толкова калпава лъжкиня?
- Как така, калпава лъжкиня? Мислех, че съм много убедителна.
Поклащам възмутено глава. Проклетата камериерка на майка на Танроуз. Очевидно е, че се е раздрънкала пред всички. Скоро целият град ще бъде тук, търсейки злато.
Внимание! Този превод, възможно, още не е готов.
Неговият статут: в процес на превод
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/5/27
Преводачи: Вилорп
Готово: