Глава двадесет и трета
Когато се свестявам, е тъмно и съм много объркан. Не е объркването, което идва от това да се отдадеш прекалено свободно на хубавия ейл на Гурд и да се осовеш на пода с мисълта кой ден е днес. Друг вид объркване, което ме кара да се чудя кой съм и как се казвам.
Изправям се и се оглеждам тъпо около себе си. Аз съм в голяма стая. Има маси, столове, недовършени питиета и много карти, разпръснати наоколо. Аз съм единственият човек в стаята. В огнището има огън, който едва гори. Все още е объркващо. Изобщо не мога да го осмисля. Усещам, че гърлото ми е много сухо. Навсякъде има напитки, но ме тегли към бутилка на масата, където са картите. Вдигам я и хвърлям поглед към етикета. Тъмет ейл „Патриарх”.
Странно име за бира. Вдигам я на устните си и я изпивам цялата.
И тогава те се връщат като светкавица. Ейлът „Патриарх” възстановява спомените ми. Аз съм Траксас, частен детектив, в момента участвам в игра на карти с Хорм Мъртвешки и разни други. С изключение на Хорм и всички останали вече ги няма наоколо. Последното нещо, което си спомням, е Диизиз Невидимата, която хвърли заклинание. Предполагам, че е било някакво мощно заклинание на объркване. Достатъчно мощтно, за да ме нокаутира, въпреки талисманът ми за защита от заклинания. Чудя се дали е повлияло и на всички останали. От начина, по който всички са се разотишли, мисля че да. Основно, защото масата с карти все още е отрупана с пари. Хората в Тюрай наистина трябва да бъдат много объркани, за да оставят парите да лежат на публично място.
Моите карти все още са на масата. Преглеждам ги: седмица, осмица, епископ и кралица, всички черни. Преобръщам картите на Хорм Мъртвешки: четири царя. По-добра ръка от моята. Той щеше да спечели. Разбира се, технически играта все още не е приключила. Никога не сме стигали до обявяване на ръцете си. Но той вече не е на масата, докато аз все още съм тук, което ме прави победител. Траксас, най-бързата колесница на масата с карти. Хвърлям картите на куп, след това загребвам всички пари в чантата си.
Минавам покрай бара и в стаите отзад. Стаята на Гурд е празна. Никакви следи от него или Танроуз. Проверявам складовите помещения. Също празни. Бързам на горе. Имам чувството, че има нещо нередно, но не мога категорично да кажа какво. Офисът ми е празен, както и спалнята ми. От вън идва голяма врява. Бързам към стаята на Макри. Тя лежи на пода, обляна в пот, едва осъзната. Лузитания е до нея, в безсъзнание. Коленача до тях. Макри отваря очи.
- Объркана ли си?- питам аз.
- В сравнение с теб - не - казва Макри. - Какво стана?
- Диизиз. Вражи магьосник. Хвърли мощно заклинание долу.
- Чух взрив - шепне Макри. - Заварих Лузитания да се скита в коридора. Въвлякох я тук.
- Видя ли някой друг?
Макри поклаща глава.
Врявата от вън се засилва.
- Какво става?
- Мисля че градът току що е превзет от орките.
- Какво?
Макри се опитва да седне, но не успява. Тя е много слаба и усилието да завлече Лузитания в стаята си е отнело последното ѝ енергия. Казвам ѝ да изчака, докато проверя какво става навън. Вървя по коридора и влизам в малкия долап където стои стълбата, водеща към покрива. Това е неудобно изкачване, не и единственото, което съм правил наскоро. Докато се боря да издрапам на покрива шумовете отвън вече са оглушителни. Хората крещят от паника и объркване. Гледам на север. Драконите се носят над града, а дим и пламъци се извиват над Двореца. Лорд Резаз Касапинът е превзел града и гражданите бягат, което е най-доброто, на което са способни. Мъча се обратно по стълбата, след което се отправям към кабинета си. Обличам вълшебното си топло наметало, вземам меча си, светещия си жезъл и гримоара с магиите. Слагам бутилка с кли на игумена в чантата ми, заедно с нея и голямо параче от дивеча, който ми изпрати Лузитания. Това е тежък товар, макар и не толкова много колкото може да бъде напускайки града, в който съм живял през целия си живот.
Сега трябва да отведа себе си, Макри и Лузитания в безопасност. Загрижен съм за Гурд, но той не е наоколо и няма начин да го намеря. Възможно е Танроуз да го отвела на някъде. Също е възможно той просто да се е скитал и да е бил убит от орките.
Обратно в стаята на Макри. Питам я дали може да стои права. Тя поклаща глава.
- Орките са правзели града, трябва да се измъкнем.
Макри се мръщи.
- Орки? В града? Трябва да се бием!
Опитва се да се надигне, но не успява.
Аз я вдигам.
- Сабите ми - казва Макри.
Взимам мечовете ѝ и любимата ѝ брадва и се отправяме надолу към задната част на сградата. За щастие талигата все още е в конюшнята. Явно никой в кърчмата не е бил достатъчно на себе си, за да я вземе. Хвърлям Макри в талигата и бягам обратно горе. Не знам колко време имам. Орките ще помитат града. Ако съпротивата се срине напълно, няма да им отнеме много време, за да стигнат до Дванадесет морета. Вдигам Лузитания и я занасям долу. Хвърлям я в талигата, след което се захващам да впрегна коня.
Когато излизам на улица Квинтесенция, ме посреща сцена на ужасна паника. Хората тичат навсякъде и крещят, че орките са тук и всички ще бъдем заклани. Доста е вероятно. Но съм срещал орки много пъти и още не съм заклан, така че и сега няма да настоявам. Подкарвам коня напред през тълпата, всички са се насочили на юг към пристанището в отчаяни усилия да избягат от нашествениците.
Въобще и не ми хрумава да остана и да се бия. С дракони надвиснали над двореца и армията на лорд Резаз вътре в града, ние вече сме загубили. Нямам намерение да губя живота си в тъмна улица в Дванадесет морета без причина. Пришпорвам коня.
Макри изплува от унеса си.
- Какво се случва?
- Напускаме Тюрай!
- Защо?
- Изглежда, като добър момент за ново начало.
Макри отваря уста да протестира, но ѝ липсва сила и тя потъва обратно в безсъзнание. Напредъка ни се прекъсва, когато в талигата бива подгъната от тълпата и просто спираме. Оглеждам се с нетърпение за някаква възможност за бягство, но няма къде да отида. Ако орките пристигнат сега, брой ни загинали. Нито Макри, нито Лузитания са в състояние да бъдат от полза.
В този момент един дракон прелита над главата ми, а рота от тежко въоръжени орки се придвижва към улица „Куинтесенс“, подкарвайки тълпата, която бяга от ужас. Настъпва страшна паника докато хората се хвърлят през прозорците в къщи или се катеря по стените, правейки всичко възможно, за да избягат.
За момент се замислям просто да взима меча си и да се изправя срещу орките. Мога да убия трима с меча си и още четири или пет със заклинание, преди да умра. Това не е много лошо.
Забелязвам, че алеята вдясно ми изглежда позната. Веднъж се спуснах в канализацията под тази алея. Там има капак на шахтата. Взимам Лузитания в едната ръка, Макри в другата и ги издърпвам над ритлата на талигата. За щастие нито една от тях не е едра жена или никога не бих успял да го направя.
Когато стигам до капака на шахтата, орките са на не повече от петдесет крачки. Отварям капака на шахтата, пускам Макри и Лузитания в нея, спускам се вътре и дръпна капака над главата си. След това слизам по стълбата възможно най-бързо, защото ако нивото на водата в канализацията е високо, Макри и Лузитания вече ще са се удавили.
Водата е дълбока няколко стъпки. Макри се мъчи да се изправи, но Лузитания плува с лице надолу.
Моля се, всъщност да не съм убил предводителя на магьосниците на Тюрай. Измъквам я от водата.
- Какво правиш? - програква Макри, малко по-жива, след като беше изхвърлена в канализацията.
- Бягаме. Орките са точно над главата ни. Можеш ли да вървиш?
Макри кимва след което пада.
- А стига де - казвам, вдигайки я на крака. - Можеш ли да вървиш?
- Силена съм - казва Макри и отново пада. За миг ми се иска просто да остана и да се бия с орките, но стискам зъби и започвам да влача Макри и Лузитания през канализацията. Трудна работа е, но поне знам накъде отивам. Бил съм тук и преди. Веднъж бях преследван през тази канализация от Гликсий Драконоубиеца, проклето да е името му. Чудя се дали той има нещо общо с появата на Диизис във Възмездяващата секира. Не бих се изненадал от това.
Моят светещ жезъл осветява пътя, но напредваме болезнено бавено. Последният път, когато бях тук, не трябваше да се тревожа само Гликсий. Срещнах и алигатор. По дяволите тези канализации. И по дяволите Макри и Лузитания, че са твърде болни, за да ходят. Ако срещнем алигатор, ще го нахраня с тях и ще избягам.
След време изглеждащо като часове Лузитания промърморва и започва да идва на себе си.
- Какво се случва?
- Ударена си от заклинание за объркване и орките са превзели града. Бягаме през канализацията.
- Трябва да се бием - вика Лузитания.
- Късно е да се биеш.
- Не можем проста да избягаме!
- Спомняш ли си някакви заклинания?
Лузитания ме гледа както крава.
- Заклинания?
- Разни неща с които правиш магия.
Магьосницата изглежда озадачена.
- О, да. Заклинания. Не, изглежда не помня никакви.
- Тогава ще е по-добре да продължим да се движим. Не сме далеч от изхода на брега. Ако имаме късмет, ще бъдем достатъчно далеч от орките. Не очаквам, че тази вечер ще претърсват бреговата ивица.
Сега, когато Лузитания отново е в съзнание, вървенето е малко по-лесно. Надигам Макри на рамо. Макар да изглежда в безсъзнание, тя държи чантата си, съдържаща двете ѝ саби, както и брадвата ѝ. Поне тя не напуска града с празни ръце.
Когато стигаме до изхода на брега плажът е осветен от експлозии. Някои магьосници на пристанището оказват съпротива и последните кораби напускат пристана, натъпкан с бежанци. Хората, които не са успели да стигнат до кораб се стичат по скалите към плажа, бягайки през зимната нощ във всички посоки. Огън и дим се издигат над града въпреки, че не изглежда да е изцяло запален. Предполагам, че орките няма да изгорят Турай, все пак те искат да го ползват като база, за да съберат сили през зимата.
Ние сме твърде далеч от пристанището, за да достигнем до някой от корабите. Не виждам друго вариянт, освен да започнем да ходим.
- Не е добре - пъшка Лузитания. - Твърде съм слаба.
Продължаващите симптоми на болестта, последвани от заклинанието на Диизиз, взеха цялата сила на магьосницата.
Макри се разбужда и се пуска от рамото ми.
- Там има празна лодка - казва тя.
Не виждам никаква лодка. Нито пък Лузитания.
- Мога да я видя - казва Макри. - Имам елфически очи.
Макри ме гледа.
- Разболях се - казва тя и звучи доста нещастно.
- Ще се оправиш. Лузитания, можеш ли да докараш лодката?
Лузитания поклаща глава.
- Не си спомням никакви заклинания.
Измъквам от чантата си стария, остарял гримоар. Повечето магии в него никога не бих могъл да използвам, а няколкото, които мога, не са добри при сегашните обстоятелствата. Може би главата на Гилдията на магьосниците може да измъкне нещо от него. Тикам книгата към нея. Лузинания го гледа безнадеждно.
- Не мога да го прочета.
Избухвам от раздразнение.
- Би ли могла поне да положиш усилия? Току-що те извлякох от възмездяващата секира до плажа през канализацията. Най-малкото, което можеш да направиш, е да запомните обикновено заклинание. Ето.
Изваждам малко тазис от чантата си. Все още е свеж и зелен. Очите на Лсветват светват и тя си свива пръчица от него с неочаквана сръчност. Без дори да се замисли за това, тя промърморява дума, предизвикваща края на пръчката да припламне и вдишва дълбоко.
- Ама разбира се - казва тя. - Аз съм магьосник. Правя магии. Нека да видя тази книга.
Господарката на небето прелиства страниците, докато осветявам книгата със светещия си жезъл, опитвайки се да не бъде много ярко от страх да не привлека нежелано внимание.
Никой не е казал, че на някой дракон изведнъж няма да му хрумне да потренира техниката си за бълване на огън върху нещастните оцелели, които се тълпят по плажа.
Лузитания затваря книгата и изрича няколко думи - заклинание за пренасяне.
- Лодката идва.
- Чудесно. Както и дракона.
Драконът, пляскайки с крилете си, се появява над градските стени, политайки по пътя към нас. Издърпаната лодка вече се вижда. Това е малка риболовна лодка с едно платно. Отново повдетгам Макри на рамото си и тичам през водата към нея, хвърлям я през борда след което се изкачвам и сам.
Лузитания не може да стигне до ръба и трябва да я вмъкна. Драконът се приближава зловещо.
- Използвай магия - крещя аз. - Разкарай ни от тук.
Лузитания щраква с пръсти и ние започваме да навлизаме навътре в морето. Драконът обръща глава към нас, но не ни следва. Драконите не желаят да летят над вода.
Лузитания лежи на палубата.
- Още тазис - мърмори тя. - Искам още тазис.
Подавам на магьосницата, кесията си с тазис. Тя си свива още една пръчица.
- Когато възвърна силите си - казва тя мрачно. - Ще се върна и ще преследвам тези орки по целия път чак до планините.
Поглеждам към брега. Може би ще се върна с нея, и ще помогна да преследва орките. Или може би просто ще продължа докато достигана най-отдалечената точка на запад, за да проверя дали някой там няма нужда от детектив. Начинът, по който чувствам Тюрай напоследък, не предполага това да е чак такъв лош вариант.
С болестта, заклинанието на Диезис и тазиса, най-силната магьосница на запад отново е извън строя. Тя заспива, докато се отдалечаваме от брега. Занасям Лузитания и Макри в малката каюта, покривайки ги с наметалата си, и се връщам на палубата гледайки към Тюрай. Пламъци и кула от дим се издига над двореца, а драконите все още се носят от небето. Оставям лодката да се носи по течението и се питам дали някога отново ще видя града.
КРАЙ
Внимание! Този превод, възможно, още не е готов.
Неговият статут: в процес на превод
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/5/35
Преводачи: Вилорп
Готово: