Гъстата сиво-парцалена зимна мъгла отдели Салинската долина от небето и от останалия свят. Отвсякъде изглеждаше като планински капак и караше голямата долина да прилича на затворено гърне. Хората оряха трудно широкия равен земен под, а където ралото бе успяло да пробие оставяше бляскава като метал черна земя. В предпланинските ферми около Санинската река жълтите стърнишки полета изглеждаха сякаш се къпеха в ясната студена слънчева светлина, но през декември такава в самата долина нямаше. Дебелата върба, пламнала в остри и ярко-жълти листа, се търкаше в реката.
Беше време на тишина и чакане. Въздухът беше мек и студен. От югозапад духаше лек вятър, така че фермерите кротко се надяваха на скорошен дъжд; но мъглата и дъжда не вървяха ръка за ръка.
Отвъд реката и в подножието на ранчото на Хенри Алън имаше малко работа за вършене, тъй като сламата бе събрана и прибрана, а овошните градини бяха изорани, за да поемат дълбоко дъжда, когато дойдеше. Добитакът по склоновете ставаше все по-рошав.
Елиза Алън, работеща в градината си за цветя, погледна надолу през двора и видя съпруга си Хенри да разговаря с двама мъже в бизнес костюми. Тримата стояха до навеса на трактора, всеки от тях подпрял крак на едната страна на малкия Фордсън. Те пушеха цигари и оглеждаха машината, докато говореха.
Елиза ги погледа за момент, след което се върна към работата си. Тя беше на тридесет и пет. Лицето й беше слабо и отличително, а очите й бяха ярки като вода. Фигурата й изглеждаше тромава и тежка в градинарския костюм - мъжка черна шапка придърпана ниско върху очите й, гумени ботуши, щампована рокля почти изцяло покрита с голяма кадифена престилка с четири големи джоба за ножиците, лопатката и садилото, семената и ножа, с които тя работеше. Носеше и тежки кожени защитни ръкавици.
Тя режеше стеблата на миналогодишните хризантеми с чифт къси и мощни ножици. От време на време поглеждаше надолу към мъжете до навеса на трактора. Лицето й беше развълнувано, зряло и красиво; дори работата й с ножиците беше свръх-вълнуваща, свръх-мощна. Стеблата на хризантемите изглеждаха прекалено малки и крехки пред силата й.
С гърба на ръкавицата си тя отмести от очите си един облак от коса, като така по бузата й остана петно от пръст. Зад нея стоеше спретнатата бяла фермерска къща обгърната от гъсто-натрупани червени мушката достигащи до прозорците. Беше нагледно добре поддържана малка къщурка с добре излъскани прозорци и чиста изтривалка на прага.
Елиза хвърли още един поглед към навеса на трактора. Непознатите се качваха в техния Форд купе. Тя свали едната си ръкавица и протегна силните си пръсти към гората от млади хризантемови кълнове растящи около старите корени. Тя разтвори листата и погледна надолу сред гъсто растящите стволове. Нямаше листни въшки, нито мокрици, охлюви или гъсеници. Териерските й пръсти унищожаваха подобни напасти преди още да са се зародили.
Елиза се стресна от гласа на съпруга й. Той се беше приближил тихо и се облегна на телената ограда, която пазеше градината с цветята от добитък, кучета и кокошки.
- Отново си тук, - каза той. - Очаква те силна реколта.
Елиза изправи гърба си и отново си сложи градинарската ръкавица. - Да. Следващата година ще е силна. - в тонът и върху лицето й имаше известно самодоволство.
- Имаш дарба за тези неща, - забеляза Хенри. - Някои от миналогодишните ти жълти хризантеми бяха над десет инча. Иска ми се да поработваше в овошната градина, за да отгледаш и толкова големи ябълки.
Погледът й се изостри. - Може и така да направя. Все пак имам дарба. Майка ми я имаше. Можеше да пъхне какво ли не в земята и да го накара да расте. Казваше, че знае как да го направи благодарение на леките си ръце.
- Е, определено работи с цветята. - каза той.
- Хенри, кои бяха тези мъже, с които разговаряше?
- Ами точно това дойдох да ти кажа. Бяха от Западната Месна Компания. Продадох им тридесет броя тригодишни телета. Платиха ми почти колкото им исках.
- Добре, - каза тя. - Браво на теб.
- И си мислех, - продължи той, - Мислех си как е събота следобед, и че може да отидем до Салинас. Първо на вечеря в ресторант, след което на кино - да го отпразнуваме, имам предвид.
- Добре, - повтори тя. - О, да. Би било чудесно.
Тонът на Хенри стана шеговит. - Тази вечер има боксови мачове. Как ти се струва да отидем?
- О, не, - каза задъхано тя. - Не, няма да ми хареса.
- Просто те занасям, Елиза. Ще отидем на филм. Да видим. Сега е два. Ще отида да взема Скоти и ще приберем телетата от хълма. Ще ни отнеме около два часа. С теб ще отидем в града около пет и ще вечеряме в Хотел Коминос. Допада ли ти?
- Разбира се, че ми допада. Хубаво е да се храниш извън вкъщи.
- Добре тогава. Ще отида да подготвя няколко коня.
- Предполагам, че ще имам предостатъчно време да пресея някои от тези. - каза тя.
После чу как съпруга й вика Скоти при обора. Малко по-късно видя как двамата мъже яздят нагоре по бледо-жълтия склон в търсене на телетата.
Имаше едно малко квадратно пясъчно легло запазено за засаждане на хризантемите. Тя обръщаше отново и отново почвата с лопатката си, заглаждаше я и здраво я потупваше. След това изкопа десет паралелни рова готови за цветята. Връщайки се до хризантемовото легло тя отскубна малките оживени стебла, отряза с ножиците си листата на всяко от тях и ги натрупа на малка подредена камара.
Откъм пътя се чу скърцане на колела и тропане на копита. Елиза погледна. Селският път минаваше покрай гъстото корито на реката осеяно с върби и тополи, а откъм пътя се приближаваше едно любопитно изглеждащо превозно средство. Беше стара лятна каруца с объл платнен покрив наподобяващ преселническа шхуна. Дърпаше я един стар кафеникав кон и едно малко сиво-бяло магаре. Караше я един голям мъж с набола брада, който седеше между покривалото. Под каруцата, между задните колела, спокойно вървеше едно измършавяло и дългокрако куче мелез. Върху платното бяха несръчно и неграмотно изписани с боя думите: "Тенджери, тигани, ножове, нозици, куси за трева, Поправка." Предметите бяха подредени в два реда с триумфалното "Поправка" най-отдолу. Черната боя се беше стекла под малките остри точки под всяка буква.
Елиза, клечейки на земята, гледаше как странната разнебитена каруца минава. Но тя не подмина. Обърна по фермерският път срещу къщата, а изкривените стари колела скърцаха. Дългокракото куче изтича напред измежду колелата. Веднага двете фермерски овчарски кучета се спуснаха към него. След това и трите спряха. С прави махащи опашки и изправени крака те бавно обикаляха с посланическо достойнство и душеха изискано. Караваната отби до телената ограда на Елиза и спря. Сега новодошлото куче, чувствайки, че го превъзхождат числено, снижи опашката си и се прибра под каруцата с наежена козина и оголени зъби.
- Не ти трябва да закачаш това куче, когато е уплашено. - извика седящият в каруцата мъж.
- Виждам, че случаят е такъв. Колко често се плаши като цяло? - засмя се Елиза.
Мъжът улови смеха й и сърдечно му отвърна. - Понякога не се плаши със седмици, - отвърна той. След това слезе сковано стъпвайки върху колелото. Конят и магарето оклюмаха като повяхнали цветя.
Елиза забеляза, че мъжът беше много едър. Въпреки, че косата и брадата му сивееха, той не изглеждаше възрастен. Износеният му черен костюм беше измачкан и нацапан с грес. Смехът бе изчезнал от лицето и очите му в момента, в който шеговития му глас отекна. Очите му бяха тъмни и мътни - каквито стават очите на шофьорите на камьони и на моряците. Мазолестите му ръце, които бе облегнал на телената ограда, бяха напукани и всяка пукнатина се бе превърнала в черна линия. Той свали очуканата си шапка.
- Отклонявам се от обикновения си маршрут, госпожо, - каза той. - Този кален път пресича ли реката за да излезе на магистралата за Лос Анджелес?
Елиза се изправи и пъхна дебелите ножици в джоба на престилката си. - Ами да, там излиза, но заобикаля и тогава пресича реката. Не мисля, че помощниците ти ще успеят да минат през пясъка.
- Ще се изненадаш през какво могат да минат тея зверове. - отвърна той с известна грубоватост.
- Когато се уплашат ли? - попита тя.
Той се усмихна за секунда. - Да. Когато се уплашат.
- Е, - каза Елиза, - Мисля, че ще спестиш време ако се върнеш по пътя за Салинас и се качиш на магистралата от там.
Той дръпна телта с един от големите си пръсти и тя запя. - Не бързам, госпожо. Всяка година пътувам от Сиатъл до Сан Диего и обратно. Отнема цялото ми време. Около шест месеца в едната посока. Опитвам се да следвам хубавото време.
Елиза свали ръкавиците си и ги пъхна при ножиците в джоба на престилката си. Тя опипа периферията на мъжката си шапка в търсене на стърчасти косъмчета. - Звучи като добър начин на живот. - отвърна тя.
Той се подпря уверено върху оградата. - Може да сте видели надписа на каруцата. Поправям тигани, точа ножове и ножици. Имате ли някаква работа за мен?
- О, не, - отвърна бързо тя. - Нямам нищо такова. - погледът й се изостри съпротивително.
- Ножиците са най-трудни, - обясни той. - Повечето хора ги развалят като пробват да ги наточат, ама аз знам как се прави. Имам специален инструмент. Прилича на малък възел и е патентован. Ама гарантирано върши работа.
- Не. Ножиците ми още са остри.
- Добре тогава. Дай ми тиган. - продължи добросъвестно той, - изкривен или с дупка. Ще го направя като чисто нов, така че да не трябва да купуваш друг. Така ще спестиш пари.
- Не, - рязко отговори тя. - Казвам ти, нямам никаква работа за теб.
По лицето му се изписа преувеличена тъга. Гласът му придоби плачлив тон. - Днес не намерих никаква работа. Може би тази вечер ще мина без вечеря. Виждате ли, отклонявам се от обикновения си маршрут. Познавам хора по магистралата - от Сиатъл чак до Сан Диего. Те пазят нещата си, за да ги наточа, защото знаят, че го правя много добре и им спестявам пари.
- Съжалявам, - отвърна раздразнително Елиза. - Нямам никаква работа за теб.
Очите му се отлепиха от лицето й и претърсваха земята. Те блуждаеха наоколо, докато не се спряха на хризантемовото легло, където работеше тя. - Какви са тея растения, госпожо?
Раздразнението и съпротивата се изпариха от лицето на Елиза. - О, това са хризантеми, жълти и гигантски бели. Отглеждам ги всяка година, най-големите в района.
- Някакъв вид цвете с дълго стебло? Не изглеждат ли като цветен дим от набързо изпушена цигара? - попита той.
- Точно така. Колко хубав начин да ги опишеш.
- Миришат някак гадно, докато не свикнеш, - каза той.
Това е хубав горчив аромат, - отвърна тя, - Никак не е гаден.
Той рязко смени тона си. - На мен лично ми харесва.
- Тази година имах десет-инчови напълно цъфнали цветя. - каза тя.
Мъжът се облегна по-напред върху оградата. - Вижте. Познавам една дама нагоре по пътя ми, която има най-хубавата градина, която някога сте виждали. Има почти всеки вид цвете, но не и хризантеми. Последният път поправях едно нейно корито с медено дъно (трудна работа е, но я върша добре), когато тя ми каза, 'Ако някога се натъкнеш на няколко хубави хризантеми бих искала да се опиташ да ми донесеш няколко семена.' Точно така ми каза.
Очите на Елиза станаха тревожни и развълнувани. - Сигурно не е знаела много за хризантемите. Можеш да ги отгледаш от семе, но е много по-лесно да засадиш малки кълнове, като тези, които виждаш ето там.
- О, - възкликна той, - Тогава предполагам, че няма да мога да й занеса.
- Разбира се, че можеш, - извика Елиза. - Мога да сложа няколко във влажен пясък и ще можеш да ги носиш с теб. Ако ги поливаш ще пуснат корен в саксията. След това тя може да ги пресади.
- Със сигурност ще се зарадва на няколко, госпожо. Казвате, тези били хубави?
- Красиви, - каза тя. - О, толкова красиви. - очите й засияха. Тя свали очуканата шапка и отърси красивата си тъмна коса. - Ще ги сложа в саксия за цветя и ще можеш да ги вземеш направо с теб. Влез в двора.
Докато мъжът минаваше през закрепената с колове ограда, Елиза изтича развълнувано по граничещата със здравец пътека водеща до задната част на къщата. Тя се върна носейки голяма червена саксия. Ръкавиците бяха забравени. Тя коленичи на земята до леглото за разсаждане и изрови с пръсти пясъчната почва, като я прехвърли в новата саксия. След това взе малката купчинка кълнове, които беше подготвила. Със силните си пръсти тя ги притисна към пясъка и наби с кокалчета почвата около тях. Мъжът стоеше над нея. - Ще ти кажа какво да направиш, - каза тя, - Запомни го, за да можеш да го кажеш на дамата.
- Добре, ще се опитам да запомня.
- Така, гледай. Тези ще пуснат корен до около месец. След това тя трябва да ги засади на около един фут разстояние в хубава плодородна почва като тази, виждаш ли? Тя вдигна шепа тъмна пръст за да може той да види. - Растат бързо и високи. Сега запомни това. Кажи й да ги окастри през юли, на около осем инча от земята.
- Преди да цъфнат ли? - попита той.
- Да, преди да цъфнат. - лицето й беше развълнувано. - Те веднага ще пораснат наново. Към края на септември пъпките ще тръгнат.
Тя спря и изглеждаше озадачена. - Напъпването изисква най-много грижа. - каза тя колебливо. - Не знам как да го кажа. - тя погледна дълбоко в очите му, сякаш търсеше нещо. Устата й се отвори малко, но тя изглеждаше заслушана. - Ще се опитам да ти го кажа, - допълни тя. - чувал ли си за леки ръце?
- Не бих казал, че съм, госпожо.
- Ами, мога само да ти кажа какво е усещането. Това е, когато откъсваш пъпките, които не искаш. Всичко се случва във върха на пръстите ти. Гледаш как те работят. Правят го от само себе си. Можеш да го почувстваш. Те късат и късат пъпките. Никога не правят грешка. Те са част от растението. Виждаш ли? Пръстите ти и растението. Можеш да го почувстваш в ръката си. Те знаят. Никога не правят грешка. Можеш да го почувстваш. Когато се случва - нищо не може да се обърка. Виждаш ли го? Можеш ли да го разбереш?
Тя коленичеше на земята гледайки нагоре към него. Гърдите й пламенно се надигаха.
Очите на мъжа се притвориха. Той съзнателно погледна настрана. - Може би разбирам, - каза той. - Понякога през нощта в каруцата има-
Гласът на Елиза стана дрезгав. Тя го прекъсна. - Никога не съм живяла като теб, но знам какво имаш предвид. Когато вечерта е тъмна - ами, звездите са островръхи и е тихо. Издигаш се нагоре и нагоре. Всяка изострена звезда се слива с тялото ти. Такова е. Горещо и остро, и - прекрасно.
Клечейки там, ръката й се протегна към облечените му с мръсен черен панталон крака. Колебливите й пръсти почти докоснаха дрехата. Тогава ръката й се свлече на земята. Тя се сви ниско като галено пале.
- Хубаво е, точно както ти каза. Не е такова, само когато нямаш нищо за вечеря. - отвърна той.
Тогава тя се изправи силно, а лицето й бе засрамено. Тя му подаде саксията и внимателно я постави в ръцете му. - Ето. Сложи я в каруцата ти, на седалката, където ще можеш да я наблюдаваш. Може би ще успея да ти намеря някаква работа.
В задната част на къщата тя се поразрови в камарата с тенекии и намери две стари и очукани алуминиеви тенджери. После се върна с тях и му ги подаде. - Ето, може би ще можеш да поправиш тези.
Видът му се промени. Придоби професионализъм. - Мога да ги направя като нови. - в задната част на каруцата той намести една малка наковалня и изрови един малък машинен чук от една мазна кутия с инструменти. Елиза излезе през портата, за да го гледа, докато той очукваше вдлъбнатините на тенджерите. Устата му стана уверена и знаеща. В един по-труден етап от работата той засмуча долната си устна.
- В самата каруца ли спиш? - попита Елиза.
- В самата каруца, госпожо. В дъжд и в слънце - там съм сух като крава.
- Сигурно е хубаво, - каза тя. - Трябва да е много хубаво. Иска ми се жените да можеха да правят такива неща.
- Не е живот за една жена.
Горната й уста малко се повдигна разкривайки зъбите й. - Как знаеш? Как разбра? - попита тя.
- Не знам, госпожо. - възрази той. - Разбира се, че не знам. Ето вашите тенджери, готови са.
- Колко струва?
- О, петдесет цента ще са достатъчни. Поддържам ниски цени и върша добра работа. Така задържам всички тези доволни клиенти нагоре и надолу по магистралата.
Елиза му донесе от къщата петдесет-центова монета и я пусна в ръката му. - Ще се изненадаш, но някой ден може да имаш конкуренция. Аз също мога да точа ножици. Мога и да очуквам вдлъбнатините на малки тенджери. Мога да ти покажа на какво е способна една жена.
Той върна чука си обратно в кутията с инструменти и прибра малката наковалня. - Би бил един самотен живот за една жена, госпожо. Както и страшен заради животни промъкващи се под каруцата по цяла нощ. Той се качи на напречната дъска на каруцата облягайки се с ръка на задницата на бялото магаре. Намести се на седлото и хвана поводите. - Искрено ви благодаря, госпожо, - каза той. - Ще направя както ми казахте; ще се върна обратно и ще хвана пътя за Салинас.
- Не забравяй, - извика тя, - да поддържаш пясъка мокър ако се забавиш.
- Пясък ли, госпожо? ... Пясък? А, разбира се. Имате предвид този на хризантемите. Със сигурност ще го направя. - той изцъка с език. Зверовете се облегнаха удобно на хомотите си. Кучето мелез закрачи между задните колела. Каруцата зави и се провлачи през входния път обратно покрай реката, откъдето беше дошла
Елиза стоеше пред телената й ограда гледайки как каруцата напредва бавно. Рамената й бяха изправени, главата й отпусната назад, очите й полу-затворени, така че гледката бегло достигаше до тях. Устните й се мърдаха мълчаливо образувайки думите "Довиждане-довиждане." - Това е светла посока. Там има светлина. - прошепна тогава тя. Звукът от шепота й я стресна. Тя се съвзе и се огледа наоколо, да не би някой да я е подслушвал. Само кучетата я бяха чули. Те, спящи в прахта, повдигнаха глави към нея, опънаха брадички и отново се наместиха за сън. Елиза се обърна и влезе тичешком в къщата.
В кухнята тя се протегна зад готварската печка и напипа резервоара с вода. Беше пълен с гореща вода от обедното готвене. Тя съблече напръстените си дрехи в банята и ги захвърли в ъгъла. След това затърка с малко парче пемза краката и бедрата си, слабините, гърдите и ръцете си, докато кожата й не стана издраскана и червена. Когато се подсуши тя застана пред огледалото в спалнята и огледа тялото си. Глътна корема си и изпъчи гърди. Обърна се и погледна през рамо назад.
Малко след това започна бавно да се облича. Облече най-новото си бельо, най-хубавите си чорапи и роклята, която символизираше красотата й. Внимателно си оправи косата, очерта с молив веждите си и начерви устните си.
Преди да стане готова тя чу лекото тракане на копита и виковете на Хенри, и неговия помощник, докато вкарваха червените телета отвъд оградата. Чу портата да се затваря и се подготви за пристигането на Хенри.
Чуха се стъпките му по верандата. Той влезе в къщата викайки - Елиза, къде си?
- В стаята ми, обличам се. Не съм готова. Има гореща вода за да се изкъпеш. Побързай. Става късно.
Когато тя чу плискането му във ваната Елиза постави тъмния му костюм на леглото, както и една риза, чорапи, и една вратовръзка до него. Тя постави полираните му обувки на пода до леглото. После излезе на верандата и седна изтупано и сковано. Погледна към речния път, където ивицата от върби беше все още жълта със замръзнали листа, така че под високата сива мъгла изглеждаха като разредено съзвездие от слънца. Това беше единственият цвят в сивия следобед. Тя дълго стоя неподвижно. Очите й рядко мигаха.
Хенри дойде почуквайки на вратата и докато влизаше вкарваше вратовръзката си в сакото. Елиза се скова, а лицето й се напрегна. Хенри бързо се спря и я погледна. - Така, така, Елиза. Изглеждаш толкова добре!
- Добре? Мислиш, че изглеждам добре? Какво имаш предвид под 'добре'?
- Не знам. Имам предвид, че изглеждаш различна, силна и щастлива. - продължи импулсивно Хенри.
- Аз съм силна? Да, силна. Какво имаш предвид под 'силна'?
Той погледна озадачено. - Играеш на някаква игра ли? - каза безпомощно той. - Нещо като игра е. Изглеждаш достатъчно силна, че да счупиш парче плаващ лед с коляно и достатъчно щастлива, че да го изядеш сякаш е диня.
За момент тя изгуби суровостта си. - Хенри! Не говори така! Не осъзнаваш какво каза. - тя се съвзе отново. - Силна съм, - похвали се тя. - Никога преди не знаех колко съм силна.
Хенри погледна надолу към сайвана за трактора, и когато погледът му се върна на нея той беше дошъл на себе си. - Ще изкарам колата. Можеш да си облечеш палтото, докато я запаля.
Елиза влезе в къщата. Тя го чу да кара до портата и да спира оставяйки двигателя включен. Отне й доста време да си облече палтото и да си сложи шапката. Придърпваше тук, натискаше там. Когато Хенри изключи двигателя тя се мушна в палтото си и излезе.
Малкото кабрио подскачаше по мръсния речен път, вдигайки птиците и карайки зайците да се крият в храстите. Два жерава прелетяха тежко над върбената ивица и се приземиха в речното корито.
По пътя в далечината Елиза видя едно тъмно петно. Веднага разбра.
Опита се да не поглежда, докато го подминаваха, но очите й не се подчиняваха. Тя си прошепна тъжно: - Трябва да ги е изхвърлил на пътя. Не би му коствало много да го направи, никак даже. Но е задържал саксията, - обясни тя. - Трябва да е запазил саксията. Иначе не би могъл да ги изсипе на пътя.
Кабриото сви след склона и тя видя каруцата отпред. Докато я подминаваха тя се обърна изцяло и се притисна към супруга й, за да не може да види малката покрита каруца и различните й животни.
В един момент беше приключило. Беше свършило. Тя не погледна назад.
- Ще бъде хубаво: вечерта, хубавата вечеря. - каза силно тя за да надвика двигателя.
- Сега отново си променена, - оплака се Хенри. Махна едната си ръка от волана и погали коляното й. - Трябва по-често да те изкарвам на вечеря. Ще се отрази добре и на двама ни. Толкова много се трудим в ранчото.
- Хенри, - попита тя, - може ли да си поръчаме вино?
- Разбира се, бихме могли. Така де! Няма да е проблем.
За момент тя замълча, след което каза: - Хенри, мъжете тежко ли се раняват на тези боксови мачове за награди?
Понякога, малко, но не често. Защо?
- Ами, четох как си чупят носовете и кръвта се стича по гърдите им. Четох как боксовите ръкавици натежават попити с кръв.
Той се обърна и я погледна. - Какво става, Елиза? Не знаех, че четеш такива неща. - той спря колата, след което се обърна надясно към моста на река Салинас.
- Ходят ли жени на мачовете? - попита тя.
- Ами, разбира се, някои. Какво става, Елиза? Да не би да искаш да отидеш? Не мисля, че ще ти хареса, но ако наистина искаш ще те заведа.
Тя се отпусна върху седалката. - А, не. Не. Не искам да ходя. Сигурна съм, че не искам. - лицето й беше обърнато настрана от него. - Достатъчно ще е ако може да си поръчаме вино. - тя повдигна яката на палтото си, за да не може той да види, че тя плачеше леко. Като старица.
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/54/192
Преводачи: dimitrovw
Готово: