| Английски оригинал | Перевод на български | |
|---|---|---|
The forest had become a labyrinth of snow and ice. | Гората се превърна в лабиринт от сняг и лед. Крисито2004 4.06.20 в 16:39 | |
I’d been monitoring the parameters of the thicket for an hour, and my vantage point in the crook of a tree branch had turned useless. The gusting wind blew thick flurries to sweep away my tracks, but buried along with them any signs of potential quarry. | От един час наблюдавах гъсталака срещу мен от мястото си върху клона на едно дърво и вече започвах да се отчайвам. Бурният вятър навяваше плътни снежни пелени, които заличаваха следите ми, но също и тези на евентуалната ми плячка. Крисито2004 4.06.20 в 16:39 | |
Hunger had brought me farther from home than I usually risked, but winter was the hard time. The animals had pulled in, going deeper into the woods than I could follow, leaving me to pick off stragglers one by one, praying they’d last until spring. | Гладът ме принуди да се отдалеча от къщи повече, отколкото обикновено се осмелявах, но зимата е тежък сезон. Животните се бяха изпокрили, навлизайки дълбоко в гората, там, където не дръзвах да ги последвам, и това ме принуди да разчитам на слабите, изостанали от стадото животни, да ги убивам едно по едно с надеждата, че те ще ни стигнат да издържим до пролетта. Крисито2004 4.06.20 в 16:39 | |
They hadn’t. | Но не стигаха. Крисито2004 4.06.20 в 16:40 | |
I wiped my numb fingers over my eyes, brushing away the flakes clinging to my lashes. Here there were no telltale trees stripped of bark to mark the deer’s passing—they hadn’t yet moved on. They would remain until the bark ran out, then travel north past the wolves’ territory and perhaps into the faerie lands of Prythian—where no mortals would dare go, not unless they had a death wish. | Прокарах изтръпнали пръсти по очите си и отстраних вледенените капчици влага от миглите си. Тук нямаше дървета с обелена кора, която да ми подскаже, че са минавали сърни – явно още не са стигнали дотук. Сигурно ще останат на някое място, докато свърши кората на дърветата, и после ще продължат на север, покрай владенията на вълците и може би дори ще навлязат в земята на елфите, Притиан, която никой смъртен не смее да доближи, освен ако не търси смъртта си. Крисито2004 4.06.20 в 16:40 | |
A shudder skittered down my spine at the thought, and I shoved it away, focusing on my surroundings, on the task ahead. That was all I could do, all I’d been able to do for years: focus on surviving the week, the day, the hour ahead. And now, with the snow, I’d be lucky to spot anything—especially from my position up in the tree, scarcely able to see fifteen feet ahead. Stifling a groan as my stiff limbs protested at the movement, I unstrung my bow before easing off the tree. | От самата мисъл ме полазиха тръпки по гърба, затова я потиснах и се съсредоточих отново върху това, което ме заобикаляше, и задачата, която стоеше пред мен. Само на това бях способна през последните години – опитвах се да оцелея още една седмица, ден, час. А сега, с всичкия този сняг, ще е истински късмет, ако изобщо забележа нещо, особено от мястото си на дървото. Нищо не виждах на повече от пет метра пред себе си. Стиснах зъби, за да не простена, когато скованите ми мускули възнегодуваха срещу раздвижването, отпуснах тетивата на лъка и заслизах от дървото. Крисито2004 4.06.20 в 16:40 | |
The icy snow crunched under my fraying boots, and I ground my teeth. Low visibility, unnecessary noise—I was well on my way to yet another fruitless hunt. | Снегът, покрит с ледена коричка, хрущеше под оръфаните ми ботуши и аз изскърцах със зъби. Почти никаква видимост, излишен шум... явно това ще е поредният ми неуспешен лов. Крисито2004 4.06.20 в 16:41 | |
Only a few hours of daylight remained. If I didn’t leave soon, I’d have to navigate my way home in the dark, and the warnings of the town hunters still rang fresh in my mind: giant wolves were on the prowl, and in numbers. Not to mention whispers of strange folk spotted in the area, tall and eerie and deadly. | Оставаха само няколко часа дневна светлина. Ако не си тръгна скоро, ще се наложи да търся пътя към дома в мрака, а предупрежденията на градските ловци още бяха живи в съзнанието ми: из гората дебнат огромни вълци, и то много. Да не споменавам за слуховете, че наоколо били забелязани странни създания – високи, зловещи и опасни. Крисито2004 4.06.20 в 16:41 | |
Anything but faeries, the hunters had beseeched our long-forgotten gods—and I had secretly prayed alongside them. In the eight years we’d been living in our village, two days’ journey from the immortal border of Prythian, we’d been spared an attack—though traveling peddlers sometimes brought stories of distant border towns left in splinters and bones and ashes. These accounts, once rare enough to be dismissed by the village elders as hearsay, had in recent months become commonplace whisperings on every market day. | Само да не са елфи, така се молеха ловците на отдавна забравените ни богове, така се молех и аз с тях. За осемте години, откакто живеехме в селото, едва на два дни път от границата с безсмъртния Притиан, никога не сме били нападани. Макар пътуващите търговци понякога разказваха истории за погранични градове, превърнати в пепелища. Тези истории, които преди време се чуваха сравнително рядко и старейшините на селото приемаха просто за слухове, през последните няколко месеца се превърнаха в постоянна тема на разговор всеки пазарен ден. Крисито2004 4.06.20 в 16:41 | |
I had risked much in coming so far into the forest, but we’d finished our last loaf of bread yesterday, and the remainder of our dried meat the day before. Still, I would have rather spent another night with a hungry belly than found myself satisfying the appetite of a wolf. Or a faerie. | Рискувах много, отдалечавайки се толкова в гората, но вчера бяхме дояли последния комат хляб, а сушеното месо свърши предишния ден. Въпреки това предпочитах да прекарам още една нощ с празен стомах, отколкото да се превърна във вечеря за някой вълк. Или елф. Крисито2004 4.06.20 в 16:42 | |
Not that there was much of me to feast on. I’d turned gangly by this time of the year, and could count a good number of my ribs. Moving as nimbly and quietly as I could between the trees, I pushed a hand against my hollow and aching stomach. I knew the expression that would be on my two elder sisters’ faces when I returned to our cottage empty-handed yet again. | Не че по мен имаше кой знае колко месо. По това време на годината вече бях толкова кльощава, че спокойно можех да си преброя ребрата. Тръгнах възможно най-безшумно между дърветата, притиснала ръка към хлътналия си, стържещ от болка корем. Отсега знаех с какви очи ще ме посрещнат двете ми по-големи сестри, когато се върна в колибата ни с празни ръце за пореден път. Крисито2004 4.06.20 в 16:42 | |
After a few minutes of careful searching, I crouched in a cluster of snow-heavy brambles. Through the thorns, I had a half-decent view of a clearing and the small brook flowing through it. A few holes in the ice suggested it was still frequently used. Hopefully something would come by. Hopefully. | Огледах се внимателно и след няколко минути приклекнах насред гъсталак от калини, с натежали от снега клони. През тези клони добре виждах една полянка и ручея, който течеше през нея. Дупките, пробити в леда, сковал повърхността му, говореха, че се използва често. Ако имам късмет, ще се появи животно. Ако имам късмет. Крисито2004 4.06.20 в 16:42 | |
I sighed through my nose, digging the tip of my bow into the ground, and leaned my forehead against the crude curve of wood. We wouldn’t last another week without food. And too many families had already started begging for me to hope for handouts from the wealthier townsfolk. I’d witnessed firsthand exactly how far their charity went. | Въздъхнах, подпрях лъка си на земята и притиснах чело към дървената дъга. Нямаше да доживеем до края на седмицата без храна. В селото вече имаше достатъчно семейства, принудени да просят, за да се надявам на подаяния от по-заможните жители на близкия град. Вече съм виждала с очите си каква милостиня се откъсва от сърцето им. Крисито2004 4.06.20 в 16:42 | |
I eased into a more comfortable position and calmed my breathing, straining to listen to the forest over the wind. The snow fell and fell, dancing and curling like sparkling spindrifts, the white fresh and clean against the brown and gray of the world. And despite myself, despite my numb limbs, I quieted that relentless, vicious part of my mind to take in the snow-veiled woods. | Наместих се в по-удобно положение и успокоих дишането си, след което наострих уши в опит да доловя някакъв друг звук, освен свиренето на вятъра. Снегът валеше ли, валеше, танцуваше и се вихреше из въздуха като блестящи искри, чисто бял на фона на кафявото и сивото на горския свят. Пряко волята си, въпреки вкочанените ми крайници, укротих онази безмилостна, гневна част от себе си, за да се насладя на гледката на потъналата в сняг гора. Крисито2004 4.06.20 в 16:43 | |
Once it had been second nature to savor the contrast of new grass against dark, tilled soil, or an amethyst brooch nestled in folds of emerald silk; once I’d dreamed and breathed and thought in color and light and shape. Sometimes I would even indulge in envisioning a day when my sisters were married and it was only me and Father, with enough food to go around, enough money to buy some paint, and enough time to put those colors and shapes down on paper or canvas or the cottage walls. | Някога за мен беше втора природа да изпитвам радост от контраста в цветовете на току-що поникнала трева и тъмна, разорана земя, или на аметистова брошка, придържаща дипли зелена коприна. Някога мечтаех, дишах и мислех в цветове, светлини и форми. Дори понякога си мечтаех за деня, в който сестрите ми ще се омъжат и ще останем само двамата с татко, ще имаме достатъчно храна, достатъчно пари, за да мога да си купя малко бои, и достатъчно време, за да излея тези цветове и форми на хартия, платно или стените на колибата. Крисито2004 4.06.20 в 16:43 | |
Not likely to happen anytime soon—perhaps ever. So I was left with moments like this, admiring the glint of pale winter light on snow. I couldn’t remember the last time I’d done it—bothered to notice anything lovely or interesting. | Тази мечта едва ли ще се сбъдне скоро, ако изобщо някога се сбъдне. Затова ми оставаше само да си открадвам мигове като този, в който се възхищавах на бледата зимна светлина върху снега. Не си спомнях кога за последен път си позволих да спра и да се възхитя на нещо прекрасно или интересно. Крисито2004 4.06.20 в 16:43 | |
Stolen hours in a decrepit barn with Isaac Hale didn’t count; those times were hungry and empty and sometimes cruel, but never lovely. | Откраднатите часове в порутената плевня с Айзък Хейл не се брояха – тези часове бяха изпълнени с глад и празнота, понякога с жестокост, но никога не бяха прекрасни. Крисито2004 4.06.20 в 16:44 | |
The howling wind calmed into a soft sighing. The snow fell lazily now, in big, fat clumps that gathered along every nook and bump of the trees. Mesmerizing—the lethal, gentle beauty of the snow. I’d soon have to return to the muddy, frozen roads of the village, to the cramped heat of our cottage. Some small, fragmented part of me recoiled at the thought. | Свистеното на вятъра утихна до лека въздишка. Сега снежинките падаха лениво – едри, плътни снежинки, които се трупаха по дърветата. Смайващо смъртоносната, изящна красота на снега. Потръпнах от мисълта, че трябва да се върна към калните, замръзнали пътища, които водеха към селото, към задушната топлина на колибата ни. Крисито2004 4.06.20 в 16:44 | |
Bushes rustled across the clearing. | Храстите около полянката зашумоляха. Крисито2004 4.06.20 в 16:44 | |
Drawing my bow was a matter of instinct. I peered through the thorns, and my breath caught. | Инстинктивно вдигнах лъка. Надзърнах между клоните на калините и дъхът ми секна. Крисито2004 4.06.20 в 16:45 | |
Less than thirty paces away stood a small doe, not yet too scrawny from winter, but desperate enough to wrench bark from a tree in the clearing. | На по-малко от трийсет крачки стоеше дребна сърна, още неизпосталяла от студа, но достатъчно отчаяна в опита си да смъкне кората от едно дърво, без да подозира за опасността, която я дебне. Крисито2004 4.06.20 в 16:45 | |
A deer like that could feed my family for a week or more. | Една такава сърна ще изхрани семейството ми за седмица, а може и повече. Крисито2004 4.06.20 в 16:45 | |
My mouth watered. Quiet as the wind hissing through dead leaves, I took aim. | Устата ми се напълни със слюнка. Тиха като вятъра, който въздишаше из мъртвите листа, се прицелих в нея. Крисито2004 4.06.20 в 16:46 | |
She continued tearing off strips of bark, chewing slowly, utterly unaware that her death waited yards away. | Тя дори не подозираше, че смъртта ù е само на метри от нея. Продължи да къса ивици кора и да дъвче бавно. Крисито2004 4.06.20 в 16:46 | |
I could dry half the meat, and we could immediately eat the rest—stews, pies … Her skin could be sold, or perhaps turned into clothing for one of us. I needed new boots, but Elain needed a new cloak, and Nesta was prone to crave anything someone else possessed. | Мога да изсуша половината месо, а останалото да изядем веднага – задушено, пайове с месо... Мога да продам кожата ù или пък да направя дрехи от нея за някоя от нас. Трябваха ми нови ботуши, но пък Илейн се нуждаеше от ново наметало, а Неста имаше навика да пожелава всичко, което някой друг притежава. Крисито2004 4.06.20 в 16:46 | |
My fingers trembled. So much food—such salvation. I took a steadying breath, double-checking my aim. | Пръстите ми се разтрепериха. Толкова много храна... спасение. Поех си дълбоко дъх, за да се успокоя, и отново се прицелих. Крисито2004 4.06.20 в 16:46 | |
But there was a pair of golden eyes shining from the brush adjacent to mine. | Тогава зърнах в съседния гъсталак калини две златисти очи. Крисито2004 4.06.20 в 16:47 | |
The forest went silent. The wind died. Even the snow paused. | Гората притихна. Вятърът замря. Дори снежинките застинаха неподвижно. Крисито2004 4.06.20 в 16:47 | |
We mortals no longer kept gods to worship, but if I had known their lost names, I would have prayed to them. All of them. Concealed in the thicket, the wolf inched closer, its gaze set on the oblivious doe. | Ние, смъртните, вече не се молехме на богове, но ако знаех забравените им имена, сега щях да се помоля. На всички тях. Скрит в гъсталака, вълкът пропълзя напред към нищо неподозиращата сърна. Крисито2004 4.06.20 в 16:47 | |
He was enormous—the size of a pony—and though I’d been warned about their presence, my mouth turned bone-dry. | Беше огромен, колкото пони. Устата ми пресъхна. Беше един от огромните вълци, за които ме предупреждаваха. Крисито2004 4.06.20 в 16:48 | |
But worse than his size was his unnatural stealth: even as he inched closer in the brush, he remained unheard, unspotted by the doe. No animal that massive could be so quiet. But if he was no ordinary animal, if he was of Prythian origin, if he was somehow a faerie, then being eaten was the least of my concerns. | Никога досега не бях виждала толкова голям вълк. Въпреки размерите му, сърната нито чуваше, нито усещаше присъствието му. Ако идваше от Притиан, ако беше някакъв вид елфическо създание, опасността да бъда изядена е най-малкото ми притеснение. Крисито2004 4.06.20 в 16:48 | |
If he was a faerie, I should already be running. | Ако вълкът е елф, трябва вече да съм побягнала. Крисито2004 4.06.20 в 16:48 | |
Yet maybe … maybe it would be a favor to the world, to my village, to myself, to kill him while I remained undetected. Putting an arrow through his eye would be no burden. | И все пак... Може би ще направя услуга на света, на селото, на себе си, ако го убия и остана незабелязана. Не е трудно да пратя една стрела в окото му. Крисито2004 4.06.20 в 16:48 | |
But despite his size, he looked like a wolf, moved like a wolf. Animal, I reassured myself. Just an animal. I didn’t let myself consider the alternative—not when I needed my head clear, my breathing steady. | Но въпреки размерите си, вълкът изглеждаше като вълк, движеше се като вълк. Животно е, казах си. Просто животно. Крисито2004 4.06.20 в 16:50 | |
I had a hunting knife and three arrows. The first two were ordinary arrows—simple and efficient, and likely no more than bee stings to a wolf that size. But the third arrow, the longest and heaviest one, I’d bought from a traveling peddler during a summer when we’d had enough coppers for extra luxuries. An arrow carved from mountain ash, armed with an iron head. | Имах ловджийски нож и три стрели. Две от тях бяха обикновени – прости и ефективни, и за такъв огромен вълк ударът с някоя от тях сигурно ще е като ужилване от оса. Но третата ми стрела, най-дългата и тежката, купих от пътуващ търговец едно лято, когато имахме достатъчно медни монети за глезотии. Стрела, издялана от планински ясен, с железен връх. Крисито2004 4.06.20 в 16:50 | |
From songs sung to us as lullabies over our cradles, we all knew from infancy that faeries hated iron. But it was the ash wood that made their immortal, healing magic falter long enough for a human to make a killing blow. Or so legend and rumor claimed. The only proof we had of the ash’s effectiveness was its sheer rarity. I’d seen drawings of the trees, but never one with my own eyes—not after the High Fae had burned them all long ago. So few remained, most of them small and sickly and hidden by the nobility within high-walled groves. I’d spent weeks after my purchase debating whether that overpriced bit of wood had been a waste of money, or a fake, and for three years, the ash arrow had sat unused in my quiver. | Всички знаеха, че елфите мразят желязото, но само ясеновото дърво беше в състояние да отслаби безсмъртната им лечителска магия за достатъчно дълго време, че да може някой смъртен да нанесе фатален удар. Поне така се говореше. Единственото доказателство за ползата от ясена беше фактът, че много рядко се намираше. Виждала съм рисунки на такива дървета, но никога не съм ги виждала със собствените си очи, не и след като Върховните елфи ги изгориха преди много, много време. Бяха останали съвсем малко – дребни, хилави дръвчета, скрити от местните благородници зад високи стени. Седмици наред, след като купих стрелата, се чудих дали това прескъпо парче дърво не е загуба на пари и от три години тя лежеше в колчана ми. Крисито2004 4.06.20 в 16:50 | |
Now I drew it, keeping my movements minimal, efficient—anything to avoid that monstrous wolf looking in my direction. The arrow was long and heavy enough to inflict damage—possibly kill him, if I aimed right. | Сега я извадих, без да се колебая, с пестеливи движения, за да не ме забележи чудовищният вълк.Стрелата беше дълга и достатъчно тежка, за да го нарани, а може би и да го убие, ако се прицеля добре.Ако убия вълка, сърната ще избяга. Ако стрелям в сърната, вълкът ще се хвърли или към гърлото ми, или към трупа ù и така ще унищожи ценната кожа и не по-малко ценната мас на животното. Крисито2004 4.06.20 в 16:51 | |
My chest became so tight it ached. And in that moment, I realized my life boiled down to one question: Was the wolf alone? | Гърдите ми се стегнаха болезнено. И в този момент си дадох сметка, че животът ми се свежда до един въпрос: Сам ли е вълкът? Крисито2004 4.06.20 в 16:52 | |
I gripped my bow and drew the string farther back. I was a decent shot, but I’d never faced a wolf. I’d thought it made me lucky—even blessed. But now … I didn’t know where to hit or how fast they moved. I couldn’t afford to miss. Not when I had only one ash arrow. | Стиснах здраво лъка и опънах тетивата. Бях добър стрелец, но за първи път се изправях срещу вълк. Приемах го като късмет, като благословия. Но сега... не знаех къде е най-добре да го ударя, не знаех и колко са бързи. Не мога да си позволя да пропусна целта. Не и когато разполагам само с една ясенова стрела. Крисито2004 4.06.20 в 16:53 | |
And if it was indeed a faerie’s heart pounding under that fur, then good riddance. Good riddance, after all their kind had done to us. I wouldn’t risk this one later creeping into our village to slaughter and maim and torment. Let him die here and now. I’d be glad to end him. | Ако под тази козина наистина тупти елфическо сърце, прав му път. Прав им път на всичките, след онова, което ни причиниха. Няма да допусна този тук да се промъкне по-късно в селото, за да сее смърт и разруха. Нека умре тук и сега. Радвам се на възможността именно аз да го довърша. Крисито2004 4.06.20 в 16:53 | |
The wolf crept closer, and a twig snapped beneath one of his paws—each bigger than my hand. The doe went rigid. She glanced to either side, ears straining toward the gray sky. With the wolf’s downwind position, she couldn’t see or smell him. | Вълкът пропълзя още по-близо и под една от лапите му – всяка по-голяма от ръцете ми, изпращя клонче. Сърната замръзна. Огледа се наляво и надясно, наострила уши към сивото небе. Тъй като вълкът се беше снишил сред храстите, тя нямаше как да го види или да подуши присъствието му. Крисито2004 4.06.20 в 16:53 | |
His head lowered, and his massive silver body—so perfectly blended into the snow and shadows—sank onto its haunches. The doe was still staring in the wrong direction. | Той наведе глава, а едрото му сребристо тяло – идеално прикрито сред снега и сенките, се отпусна на земята. Сърната гледаше в грешната посока. Крисито2004 4.06.20 в 16:53 | |
I glanced from the doe to the wolf and back again. At least he was alone—at least I’d been spared that much. But if the wolf scared the doe off, I was left with nothing but a starving, oversize wolf—possibly a faerie—looking for the next-best meal. And if he killed her, destroying precious amounts of hide and fat … | Местех погледа си от сърната към вълка и обратно. Поне беше сам и ми е спестена глутницата. Но ако изплаши сърната, ще се окажа сама срещу огромен, изгладнял вълк – може би елфически, който си търси плячка. А ако я убие... Крисито2004 4.06.20 в 16:54 | |
If I judged wrongly, my life wasn’t the only one that would be lost. But my life had been reduced to nothing but risks these past eight years that I’d been hunting in the woods, and I’d picked correctly most of the time. Most of the time. | Ако не преценя ситуацията правилно, моят живот няма да е единственият изгубен. Но през последните осем години животът ми не беше нищо друго, освен низ от рискове, докато ловувах в гората, и в повечето случаи преценката ми беше точна. През повечето време. Крисито2004 4.06.20 в 16:54 | |
The wolf shot from the brush in a flash of gray and white and black, his yellow fangs gleaming. He was even more gargantuan in the open, a marvel of muscle and speed and brute strength. The doe didn’t stand a chance. | Вълкът изскочи от храсталака като сребриста светкавица, с оголени жълти зъби. На открито се оказа дори по-огромен, същинско чудо от мускули, скорост и брутална сила. Сърната нямаше никакъв шанс. Крисито2004 4.06.20 в 16:54 | |
I fired the ash arrow before he destroyed much else of her. | Пуснах стрелата преди да я е разкъсал цялата. Крисито2004 4.06.20 в 16:54 | |
The arrow found its mark in his side, and I could have sworn the ground itself shuddered. He barked in pain, releasing the doe’s neck as his blood sprayed on the snow—so ruby bright. | Стрелата потъна между ребрата му и, кълна се, земята потрепери. Той изрева от болка и пусна шията на сърната. Кръвта му обагри снега, рубиненочервена. Крисито2004 4.06.20 в 16:55 | |
He whirled toward me, those yellow eyes wide, hackles raised. His low growl reverberated in the empty pit of my stomach as I surged to my feet, snow churning around me, another arrow drawn. | Той се извъртя към мен, с разширени жълти очи, настръхнал. Гърленото му ръмжене отекна в празния ми стомах, когато скочих на крака, разпръсквайки сняг около себе си, и се прицелих с втората стрела. Крисито2004 4.06.20 в 16:55 | |
But the wolf merely looked at me, his maw stained with blood, my ash arrow protruding so vulgarly from his side. The snow began falling again. He looked, and with a sort of awareness and surprise that made me fire the second arrow. Just in case—just in case that intelligence was of the immortal, wicked sort. | А вълкът просто... ме погледна. Муцуната му беше окървавена, стрелата стърчеше противно от тялото му. Снегът отново заваля. Той ме погледна толкова настойчиво и изненадано, че веднага запратих към него втората стрела. За всеки случай. В случай, че разсъдъкът, който доволих в очите му, е от безсмъртния, злия вид. Крисито2004 4.06.20 в 16:55 | |
He didn’t try to dodge the arrow as it went clean through his wide yellow eye. | Той не се опита да избегне удара и стрелата прониза голямото му жълто око. Крисито2004 4.06.20 в 16:55 |