| Английски оригинал | Перевод на български | |
|---|---|---|
Kyrie | Кайри moosehead 25.04.23 в 13:28 | |
Poul Anderson | Пол Андерсън moosehead 25.04.23 в 13:28 | |
A haunting and touching story of a strange form of life and a strange kind of love, by a writer whose crowded shelf of Hugo and Nebula awards testifies to the skill and the art with which he mixes science and fiction. | Завладяваща и затрогваща история за странна форма на живот и странен вид любов от писател, чийто препълнен рафт с награди "Хюго" и "Небюла" свидетелства за умението и изкуството, с които той смесва наука и фантастика. moosehead 25.04.23 в 13:29 | |
ON A high peak in the Lunar Carpathians stands a convent of St. Martha of Bethany. The walls are native rock; they lift, dark and cragged as the mountainside itself, into a sky that is always black. As you approach from Northpole, flitting low to keep the force screen along Route Plato between you and the meteoroidal rain, you see the cross which surmounts the tower, stark athwart Earth’s blue disk. No bells resound from there—not in airlessness. | На висок връх в Лунните Карпати се издига манастирът на Света Марта от Витания. Стените са от местна скала; те се издигат, тъмни и скалисти като самия планински склон, към небето, което винаги е черно. Когато се приближавате откъм Северния полюс, прелитайки ниско, за да запазите силовия екран по Пътя на Платон между вас и метеороитния дъжд, виждате кръста, който се извисява над кулата, рязко очертал се на фона на синята Земя. Оттам не звучат камбани - не и в безвъздушното пространство. moosehead 25.04.23 в 13:36 | |
You may hear them inside at the canonical hours, and throughout the crypts below where machines toil to maintain a semblance of terrestrial environment. If you linger a while you will also hear them calling to requiem mass. For it has become a tradition that prayers be offered at St. Martha’s for those who have perished in space; and they are more with every passing year. | Може да ги чуете вътре в каноничните часове, както и долу в криптите, където работят машини, за да поддържат условията на обкръжаващата среда подобни на земните. Ако се задържите за малко, ще ги чуете да призовават и за панихида. Защото се е превърнало в традиция в "Света Марта" да се отслужват молитви за загиналите в космоса, а те стават все повече с всяка изминала година. moosehead 25.04.23 в 13:37 | |
This is not the work of the sisters. They minister to the sick, the needy, the crippled, the insane, all whom space has broken and cast back. Luna is full of such, exiles because they can no longer endure Earth’s pull or because it is feared they may be incubating a plague from some unknown planet or because men are so busy with their frontiers that they have no time to spare for the failures. The sisters wear spacesuits as often as habits, are as likely to hold a medikit as a rosary. | Това не е дело на монахините. Те служат на болните, нуждаещите се, осакатените, лудите, всички, които пространството е пречупило и отхвърлило. Луна е пълна с такива хора-изгнаници, защото те или не могат повече да издържат на земното притегляне, или се страхуват, че могат да са носители на зараза от някоя непозната планета, или пък останалите хора са толкова заети с границите си, че нямат достатъчно време да отделят за провалилите се. Монахините носят скафандри толкова често, колкото и обичайните си дрехи, по-вероятно е да държат медикамент, отколкото броеница. moosehead 25.04.23 в 14:23 | |
But they are granted some time for contemplation. At night, when for half a month the sun’s glare has departed, the chapel is unshuttered and stars look down through the glaze-dome to the candles. They do not wink and their light is winter cold. One of the nuns in particular is there as often as may be, praying for her own dead. And the abbess sees to it that she can be present when the yearly mass, that she endowed before she took her vows, is sung. | Но все пак им се полага известно време за размишление. През нощта, когато слънчевата светлина се скрива за половин месец, капаците на параклиса са вдигнати и звезди свеждат поглед през остъкления купол към свещите. Светлината им не трепти и е смръзяващо студена. Една от монахините идва толкова често колкото успее да се моли за своите покойници. А игуменката се грижи винаги да присъства когато се отслужва годишната литургия, към която бе направила дарение преди да се обрече. ReadingKitty 16.04.24 в 7:06 | |
Requiem aeternam dona eis, | Дай им вечен поkой, ReadingKitty 16.04.24 в 7:08 | |
Domine, et lux perpetua luceat eis. | Господи, и нека вечната светлина свети над тях. ReadingKitty 16.04.24 в 7:08 | |
Kyrie eleison, | Господи помилуй, ReadingKitty 16.04.24 в 7:12 | |
Christe eleison, Kyrie eleison. | Христос помилуй, Господи помилуй. ReadingKitty 16.04.24 в 7:13 | |
The Supernova Sagittarii expedition comprised fifty human beings and a flame. It went the long way around from Earth orbit, stopping at Epsilon Lyrae to pick up its last member. Thence it approached its destination by stages. | Експедицията Супернова Сагитарий се състоеше от петдесет човека и един пламък. Дългият маршрут започна от Земна орбита, със спиране на Епсилон Лире за да вземат последния участник. Оттам пътуваха към дестинацията на етапи. ReadingKitty 16.04.24 в 7:30 | |
This is the paradox: time and space are aspects of each other. The explosion was more than a hundred years past when noted by men on Lasthope. They were part of a generations-long effort to fathom the civilization of creatures altogether unlike us; but one night they looked up and saw a light so brilliant it cast shadows. | Парадоксът се състои в следното: времето и пространството се характеризират взаимно. Повече от сто години бяха изминали от момента на експлозията, когато хората от Последна Надежда я забелязаха. Те бяха част от усилията на няколко поколения да проумеят цивилизацията на същества, с които по нищо не си приличаха; и ето че една нощ вдигнаха поглед към небето и видяха светлина толкова ярка, че хвърляше сенки. ReadingKitty 16.04.24 в 7:54 | |
That wave front would reach Earth several centuries hence. By then it would be so tenuous that nothing but another bright point would appear in the sky. Meanwhile, though, a ship overleaping the space through which light must creep could track the great star’s death across time. | Фронтът на взривната вълна щеше да достигне Земята след няколко века. Дотогава щеше да бъде толкова слаб, че на небето нямаше да се забелязва нищо друго освен една светла точка. През това време обаче, кораб способен да надскочи пространството, през което светлината ще трябва да допълзи до нас, би могъл да проследи във времето гибелта на голямата звезда. ReadingKitty 16.04.24 в 8:14 | |
Suitably far off, instruments recorded what had been before the outburst: incandescence collapsing upon itself after the last nuclear fuel was burned out. A jump, and they saw what happened a century ago: convulsion, storm of quanta and neutrinos, a radiation equal to the massed hundred billion suns of this galaxy. | От подобаващо разстояние, уредите записваха събитията преди взрива: нагнетяване последвано от срив след изразходването на последната частица ядрено гориво. Още един скок и видяха какво се бе случило столетие по-рано: сътресения, ураган от кванти и неутрино, радиация равна на сумата на сто билиона слънца от същата галактика. ReadingKitty 17.04.24 в 20:11 | |
It faded, leaving an emptiness in heaven, and the Raven moved closer. Fifty light-years—fifty years—inward, she studied a shrinking fieriness in the midst of a fog which shone like lightning. | Когато избледня, оставяйки празнота на небето, Рейвън се приближи. Петдесет светлинни години - петдесет години - навътре, корабът изследваше угасващите пламъци всред мъгла, която блестеше с яркостта на светкавица. ReadingKitty 17.04.24 в 20:31 | |
Twenty-five years later the central globe had dwindled more, the nebula had expanded and dimmed. But because the distance was now so much less, everything seemed larger and brighter. The naked eye saw a dazzle too fierce to look straight at, making the constellations pale by contrast. Telescopes showed a blue-white spark in the heart of an opalescent cloud delicately filamented at the edges. | Двадесет години по-късно, централната зона се беше смалила оше повече, мъглявината се беше разширила и помръчняла. Но тъй като сега разстоянието беше много по-малко, всичко изглеждаше по-голямо и по-ярко. Невъоръженото око можеше да види бляскавина прекалено ярка за да се наблюдава директно, в сравнение с която съзвездията бледнееха. Телескопите показваха синкаво-бяла искра в сърцето на облак от преливащи се цветове с деликатни нишки по краищата. ReadingKitty 17.04.24 в 20:44 | |
The Raven made ready for her final jump, to the immediate neighborhood of the supernova. | Рейвън се готвеше за последния си скок, в непосредствена близост до свръхновата звезда. ReadingKitty 17.04.24 в 20:45 | |
Captain Teodor Szili went on a last-minute inspection tour. The ship murmured around him, running at one gravity of acceleration to reach the desired intrinsic velocity. Power droned, regulators whickered, ventilation systems rustled. He felt the energies quiver in his bones. But metal surrounded him, blank and comfortless. Viewports gave on a dragon’s hoard of stars, the ghostly arch of the Milky Way: on vacuum, cosmic rays, cold not far above absolute zero, distance beyond imagination to the nearest human hearthfire. He was about to take his people where none had ever been before, into conditions none was sure about, and that was a heavy burden on him. | Капитан Теодор Сзили започна обиколката за последна проверка. Корабът боботеше около него, работейки на едно гравитационно ускорение докато достигне собствена скорост. Мощности бучаха, стабилизатори свистяха, вентилационни системи бръмчаха. Той усещаше енергийните вибрации в костите си. Но беше заобиколен от метал, гол и неуютен. Прозорците гледаха към драконовите звездни съкровища съставящи призрачната арка на Млечния Път: към вакуум, космически лъчи, студ не много над абсолютната нула, на невъобразимо разстояние от най-близкото човешко огнище. Беше на път да поведе хората си където никой никога не е стъпвал, в условия за които никой не беше уверен, и това за него беше тежко бреме. ReadingKitty 17.04.24 в 22:55 | |
He found Eloise Waggoner at her post, a cubbyhole with intercom connections directly to the command bridge. Music drew him, a triumphant serenity he did not recognize. Stopping in the doorway, he saw her seated with a small tape machine on the desk. | Откри Елоиз Уагонър на работното и място, малка кабинка свързана директно с командната зала чрез интерком. Привлече го тържествената ведрина на мелодията, която не успя да разпознае. Спрял на прага на вратата, той я намери седнала, с малък магнетофон на бюрото. ReadingKitty 18.04.24 в 16:23 | |
“What’s this?” he demanded. | - Какво е това? - попита той. ReadingKitty 18.04.24 в 16:23 | +1 |
“Oh!” The woman (he could not think of her as a girl though she was barely out of her teens) started. “I … I was waiting for the jump.” | - О! - започна жената (не я възприемаше като момиче въпреки че тя беше тъкмо излязла от пубертета) - Аз ... очаквах скока. ReadingKitty 18.04.24 в 16:24 | |
“You were to wait at the alert.” | - Трябваше да очакваш в готовност. ReadingKitty 18.04.24 в 16:24 | |
“What have I to do?” she answered less timidly than was her wont. “I mean, I’m not a crewman or a scientist.” | - И какво трябваше да правя? - отговори тя по-смело отлколкото обичайно. - В смисъл че не съм член на екипажа, нито пък съм учен." ReadingKitty 18.04.24 в 16:24 | |
“You are in the crew. Special communications technician.” | - Ти си член на екипажа. Техник по специални комуникации. ReadingKitty 18.04.24 в 16:25 | |
“With Lucifer. And he likes the music. He says we come closer to oneness with it than in anything else he knows about us.” | - С Луцифер. Той обича музиката. Твърди, че сме най-близо до единство с нея отколкото с каквото и да е друго, което той знае за нас. ReadingKitty 18.04.24 в 16:26 | |
Szili arched his brows. “Oneness?” | Сзили сбръчи вежди. - Единство? ReadingKitty 18.04.24 в 16:26 | |
A blush went up Eloise’s thin cheeks. She stared at the deck and her hands twisted together. “Maybe that isn’t the right word. Peace, harmony, unity … God? … I sense what he means, but we haven’t any word that fits.” | Хлътналите скули на Елоиз се изчервиха. Тя се загледа в бюрото и скръсти ръце. - Може би това не е правилната дума. Съгласие, съзвучие, единение... Бог?... Усещам какво иска да каже, но ние нямаме подходяща дума. ReadingKitty 19.04.24 в 23:50 | |
“Hm. Well, you are supposed to keep him happy.” The skipper regarded her with a return of the distaste he had tried to suppress. She was a decent sort, he supposed, in her gauche and inhibited way; but her looks! Scrawny, bigfooted, big-nosed, pop eyes, and stringy dust-colored hair—and, to be sure, telepaths always made him uncomfortable. She said she could only read Lucifer’s mind, but was that true? | - Хм. Е, неговото задоволство е твое задължение. - Капитанът гледаше на нея с известна неприязън, която се опитваше да прикрие. Тя беше сносна, предполагаше той, по нейния стеснителен и въздържан начин; но външния и вид! Мършава, с големи стъпала, голям нос, изпъкнали очи и сплъстена на кичури пепелява коса - и, естествено, телепатите винаги го караха да се чувства неудобно. Тя твърдеше, че може да чете единствено мислите на Луцифер, но беше ли истина? ReadingKitty 20.04.24 в 0:19 | |
No. Don’t think such things. Loneliness and otherness can come near breaking you out here, without adding suspicion of your fellows. | Не, не си мисли такива неща. Тук самотата и различията могат едва ли не да те пречупят, не е необходимо да добавяш и подозрение към събратята си. ReadingKitty 20.04.24 в 0:29 | |
If Eloise Waggoner was really human. She must be some kind of mutant at the very least. Whoever could communicate thought to thought with a living vortex had to be. “What are you playing, anyhow?” Szili asked. | Ако Елоиз Уагонер беше в действителност човек. Тя трябва да е най-малкото някакъв вид мутант. Както всеки, който е способен да общува мислено с жив вихър. - Както и да е, каква музика си пуснала? - попита Сзили. ReadingKitty 20.04.24 в 0:36 | |
“Bach. The Third Brandenburg Concerto. He, Lucifer, he doesn’t care for the modern stuff. I don’t either.” | - Бах. Бранденбургски концерт №3. Той, Луцифер, не се интересува от модерна музика. Нито пък аз." ReadingKitty 20.04.24 в 0:42 | |
You wouldn’t, Szili decided. Aloud: “Listen, we jump in half an hour. No telling what we’ll emerge in. This is the first time anyone’s been close to a recent supernova. We can only be certain of so much hard radiation that we’ll be dead if the screenfields give way. Otherwise we’ve nothing to go on except theory. And a collapsing stellar core is so unlike anything anywhere else in the universe that I’m skeptical about how good the theory is. We can’t sit daydreaming. We have to prepare.” | " Не и ти." реши Сзили, а на висок глас каза: - Слушай, скокът е след половин час. Не е известно в какви условия ще се озовем там. За първи път някой се доближава толкова до млада свръхнова. Единствено можем да сме сигурни, че такава силна радиация ще ни унищожи ако защитното поле поддаде. Иначе, не разчитаме на нищо друго освен теории. А сриващо се звездно ядро е нещо толкова различно от каквото и да е, където и да е, в космоса, че аз съм по-скоро скептичен относно надеждността на теориите. Не можем да си позволим да седим зареяни в мечти. Трябва да се подготвим. ReadingKitty 20.04.24 в 1:03 | |
“Yes, sir.” Whispering, her voice lost its usual harshness. | - Слушам, господин каптан. - Шептящ, гласът и загуби обичайната си острота. ReadingKitty 20.04.24 в 1:03 | |
He stared past her, past the ophidian eyes of meters and controls, as if he could penetrate the steel beyond and look straight into space. There, he knew, floated Lucifer. | Погледът му се взираше в далечината, пропускайки нея и змийските очички на броячите и контролните уреди, като че ли можеше да проникне отвъд стоманата, право в космическото пространство. Там където знаеше че витае Луцифер. ReadingKitty 20.04.24 в 18:09 | |
The image grew in him: a fireball twenty meters across, shimmering white, red, gold, royal blue, flames dancing like Medusa locks, cometary tail burning for a hundred meters behind, a shiningness, a glory, a piece of hell. Not the least of what troubled him was the thought of that which paced his ship. | Гледката се оформи в съзнанието му: огнена топка, около двадесет метра на ширина, проблясваща с бели, червени, златисти, кралско сини окраски; пламъци, виейки се като къдриците на Медуза; огнена опашка сто метра след нея, блясък, величие, къс от ада. Мисълта за това, което кръжеше около кораба, не беше част от най- незначителните му тревоги. ReadingKitty 20.04.24 в 18:47 | |
He hugged scientific explanations to his breast, though they were little better than guesses. In the multiple-star system of Epsilon Aurigae, in the gas and energy pervading the space around, things took place which no laboratory could imitate. Ball lightning on a planet was perhaps analogous, as the formation of simple organic compounds in a primordial ocean is analogous to the life which finally evolves. In Epsilon Aurigae, magnetohydrodynamics had done what chemistry did on Earth. Stable plasma vortices had appeared, had grown, had added complexity, until after millions of years they became something you must needs call an organism. It was a form of ions, nuclei and force-fields. It metabolized electrons, nucleons, X rays; it maintained its configuration for a long lifetime; it reproduced; it thought. | Той сърдечно приветствуваше научните обяснения, въпреки, че те не баха много по-добри от догадки. В многозвездната система на Епсилон Ауригае, всред газове и енергия проникващи в околното пространство, бяха настъпили събития, които нито една лаборатория не успя да възпроизведе. Формирането на кълбовидна мълния на планета вероятно беше процес, аналогичен на еволюирането на живот в резултат на формирането прости органични съединения в първоначалния океан. В Епсилон Ауригае, магнитохидродинамиката бе създала това, което химията бе създала на Земята. Стабилни вихри от плазма се бяха зараждали, баха нараствали, и се бяха развивали, докато един милион години по-късно се бяха превърнали в нещо, което следва да се нарече организъм. Това беше форма на живот, съставена от йони, ядра и силови полета. Тя черпеше енергия от електрони, ядрени частици и рентгенови лъчи; поддържаше постоянна форма в продължение на дълъг живот; възпроизвеждаше се; мислеше. ReadingKitty 20.04.24 в 19:21 | |
But what did it think? The few telepaths who could communicate with the Aurigeans, who had first made humankind aware that the Aurigeans existed, never explained clearly. They were a queer lot themselves. | Но какво мислеше? Неголемия брой телепати, които можеха да общуват с Ауригийците и които първи уведомиха човечеството за съществуването на Ауригийците, не дадоха ясно обяснение. Самите те бяха странна категория. ReadingKitty 20.04.24 в 20:02 | |
Wherefore Captain Szili said, “I want you to pass this on to him.” | Затова капитан Сзили каза: - Искам да му предадеш следното. ReadingKitty 20.04.24 в 20:59 | |
“Yes, sir.” Eloise turned down the volume on her taper. Her eyes unfocused. Through her ears went words, and her brain (how efficient a transducer was it?) passed the meanings on out to him who loped alongside Raven on his own reaction drive. | - Слушам, господин каптан. - Елоиз намали звука на магнетофона. Очите и загубиха фокус. Думите минаваха през ушите и и мозъка и (доколко ефикасен предавател беше той?) предаваше значението навън, на него, който се движеше успоредно с Рейвън, на собствено реактивно захранване. ReadingKitty 20.04.24 в 21:25 | |
“Listen, Lucifer. You have heard this often before, I know, but I want to be positive you understand in full. Your psychology must be very foreign to ours. Why did you agree to come with us? I don’t know. Technician Waggoner said you were curious and adventurous. Is that the whole truth? | – Слушай, Луцифер. Знам, че си чувал това често преди, но искам да съм сигурен, че го разбираш напълно. Вашата психология би трябвало да е много чужда на нашата. Защо се съгласи да дойдеш с нас? Не знам. Техник Уагонер каза, че си любопитен и авантюристичен. Това цялата истина ли е? listo 3.08.24 в 16:00 | |
“No matter. In half an hour we jump. We’ll come within five hundred million kilometers of the supernova. That’s where your work begins. You can go where we dare not, observe what we can’t, tell us more than our instruments would ever hint at. But first we have to verify we can stay in orbit around the star. This concerns you too. Dead men can’t transport you home again. | – Без значение. След половин час скачаме. Ще се приближим на петстотин милиона километра от свръхновата. Там започва твоята работа. Можеш да отидеш там, където ние не смеем, да наблюдаваш това, което ние не можем, да ни кажеш повече, отколкото нашите уреди някога биха могли. Но първо трябва да проверим дали можем да останем в орбита около звездата. Това засяга и теб. Мъртвите не могат да ви пренесат отново у дома. listo 3.08.24 в 16:09 | |
“So. In order to enclose you within the jumpfield, without disrupting your body, we have to switch off the shield screens. We’ll emerge in a lethal radiation zone. You must promptly retreat from the ship, because we’ll start the screen generator up sixty seconds after transit. Then you must investigate the vicinity. The hazards to look for—” Szili listed them. “Those are only what we can foresee. Perhaps we’ll hit other garbage we haven’t predicted. If anything seems like a menace, return at once, warn us, and prepare for a jump back to here. Do you have that? Repeat.” | – И така, за да ви включим в скоковото поле, без да нарушим функциите на тялото ви, трябва да изключим защитните екрани. Ще се озовем в смъртоносна радиационна зона. Трябва незабавно да се оттеглите от кораба, защото ще включим генератора на екрана шестдесет секунди след транзита. След това трябва да проучите околността. Опасностите, които трябва да търсите... – Сзили ги изброи. – Това са само тези, които можем да предвидим. Може би ще попаднем на други, които не сме предвидили. Ако нещо ви изглежда като заплаха, върнете се веднага, предупредете ни и се пригответе за скок обратно дотук. Разбирате ли? Повторете. listo 3.08.24 в 19:55 | |
Words jerked from Eloise. They were a correct recital; but how much was she leaving out? | ||
“Very good.” Szili hesitated. “Proceed with your concert | ||
if you like. But break it off at zero minus ten minutes and stand by.” | ||
“Yes, sir.” She didn’t look at him. She didn’t appear to be looking anywhere in particular. | ||
His footsteps clacked down the corridor and were lost. | ||
—Why did he say the same things over? asked Lucifer. | ||
“He is afraid,” Eloise said. |