Готовый перевод Kalgan the Golden / Калган Златния: Калган Златния

Калган Златния

Едуин Чарлз Таб

Улицата на астронавтите се виеше цяла миля от космодрума до големия площад на Горт. Една особена миля, където старото се срещаше с новото, а приглушеният брътвеж от хиляда езика се смесваше с вибрациите на космическите кораби, които се приземяваха с крилете си от пламък. Малки сергии се бутаха между лъскавите павилиони на Звездните търговци, таверни и къщи на удоволствието, окачили позлатени клетки с образци на стоката си усмихваща се фалшиво на хората отдолу. Девици със синьочерни като боровинки очи от жарките светове на Фенрис и леденооки жени от мрачните планети на Едория. Черни, руси, зелени и оранжеви коси, червени и сини кичури галеха гладките им рамене и разкриваха прекрасните им крайници.

Те си приличаха с мъжете, които се тълпяха по улицата - високите, студенооки мъже на космоса и потайните търговци на неназовани удоволствия. Техните викове се сливаха с шума от таверните и пискливия, жален хленч на просяците, които протягаха костеливите си ръце и показваха сълзящите си белези от радиация. Откъм магазините долитаха подканващите гласове на чернокоси, мургави търговци, които предлагаха от блестящата красота на протонния бластер до хладното съвършенство на фино изковано острие.

В таверните мъже с мътни очи отпиваха от чашите си пълни с напитка черна като нощ и горчива като погубени амбиции. Мръщеха се на веселите викове на онези, които се наливаха с рубиненото вино от Келдорис или отровно зеленото пиво от Калгай. Беше горещо, прашно и наоколо жужаха крилати и пълзящи неща. Звуци от тътрещи се крака, острото тракане на ножница на меч по приклада на бластер , дрънкане на шпори от пустинните племена и пискливата, протяжна песен на роботърговците. Всички сновяха нагоре-надолу по Улицата на астронавтите под ярката, синьо-бяла светлина на слънцето, което беше Денеб.

Такъв беше Горт по време на търговете.

Един мъж крачеше надолу по улицата от космодрума. Висок мъж, тънък като закалено острие, а лекотата на движенията му издаваха скрита сила. Беше целият бронз - от подметките на излъсканите му ботуши до върха на шлема му, който обгръщаше мрачното, силно загоряло лице. Около раменете му имаше късо наметало, което почти скриваше стоманеното острие на лявото му бедро и бластера на дясното. Вървеше право напред, без да се озърта сякаш наоколо нямаше никого.

Един просяк го забеляза - прегърбен и съсипан старец с лице нашарено от сините белези на радиационни заряди, скалпа му като сурово яйце. Беше парцалив, покрит с мръсотия, която не можеше да бъде измита с вода, а гласът му трепереше в просешки хленч.

- Милостиня, господари мои. Милостиня за един старец. Хляб за стомаха ми и лек за раните ми. Милостиня!

Високият човек крачеше напред като парче метал, като парче камък и виждайки го просякът протегна купичката в ръката си.

- Милостиня, господарю мой! Бъдете великодушен, спомнете си за мен.

- Да си те спомня? - Мъжът се спря и очите му студени и твърди като лед и желязо се взряха в развалината, която някога е била човек.

- Да. Не сте ли вие този, когото наричат Златния? Калган Златния?

- Това е името ми.

- Тогава наистина Боговете са ме благословили днес. Не сте ли вие този, който броди из светове и времена, докато другите хора остаряват и умират?
Просякът протегна костеливата си ръка и стисна края на наметалото му. - Спомнете си за мен, господарю. Някога, когато бях млад ви служех добре. Да, нося белезите до ден днешен. Беше на Фетал, нападение, мрачно време на стрелби и блясък на остриета. Там имаше една жена...

- Спри! - Калган се обърна и ръката на стареца изпусна наметалото. - Достатъчно.
Той бръкна в джоба си и монетите изтракаха в дървената купичка.
- Вземи ги и повече не ми напомняй за миналото, стари човече. Каква полза от мъртви мечти?

- На един старец мечтите са всичко, което му е останало. - Просякът облиза устните си и се вгледа в стройния млад мъж пред себе си. - Не бих взел златото ти, Калган. Има по-голям дар, който можеш да дадеш на някой, който е достигнал края на дните си. Знаеш добре за какво говоря.

- Така ли?

- Да. Не си ли ти Калган Златния?

- Така ме нарекоха.

- И добре са те нарекли, - Просякът облиза отново устните си без да обръща внимание на навалицата наоколо. - Защото имате това, което всички желаят и то не е златото, което притежавате. Аз бих ти дал ново име. - гласът му се сниши в шепот. - Бих те нарекъл - Калган Безсмъртния.

- Говориш глупости, стари човече.

- Не. - Внезапно старецът коленичи и запълзя в прахта пред високия мъж. - Дай ми тайната си, Калган. Дай ми живот! Позволи ми още малко да дишам, да опитвам вино, да галя плът и да усещам златото. Нека бъда отново млад, за година, за месец, за ден. Дай ми живот, Калган. Прояви милосърдие, дай ми живот!

- Живот? - Калган се втренчи в просяка, а в студените му очи се прокрадваше нещо като жал. - Не знаеш за какво молиш. Ето.
В дървената купа се посипа със звън още злато.
- Пий от черния ликьор на Горт и забрави мечтите си с прекрасни сънища.

- Но.. - с горчивина просякът се взираше след високата фигура на златния мъж, после се присви, а тънките му ръцете стискаха златото. Тогава един мъж го хвана за ръката.

Този мъж беше набит, с рошава коса като пламък и широко лице изпъстрено с белези от гама лъчи. Гърдите му бяха като бъчва, краката му като дънери, с огромни длани и пръсти, които изглеждаха сякаш могат да огънат стомана. Той погледна към присвития просяк и кимна с глава към златното петно в тълпата.

- Чух те да говориш, просяко - изръмжа той и го издърпа да се изправи.Сивите му очи се втренчиха в кървясалите мътнокафяви. - Познаваш ли го?

- Калган? - просякът кимна. - Златния? Да, познавам го добре.

- Ти го нарече другояче. - Тарг пусна тънката ръка на свитата фигура и леко постави дланта си върху дръжката на стоманеното острие което носеше. - Слухът ми е остър, старче, а ти шепнеше. Вярно ли е това, което каза?

- Да. - той протегна дървената купичка към широките гърди на червенокосия мъж. Тарг изсумтя и изсипа шепа сребро в купичката.

- Говори.

- За сребро? - просякът сви рамене. - Калган ми даде злато, а тайната е златна.

- Сребро... или стомана? - ръката на големият мъж помръдна леко и слънцето заблестя по острия ръб на стоманата, когато я извади от ножницата. - Не си играй с мен, просяко. Говори.

- Само се пошегувах. - изпъшка старецът и преглътна с облекчение, когато големия мъж прибра оръжието си. - Калган е известен на всички светове на които е стъпвал човешки крак. Наричат го Калган Златния от Едория до Фенрис, от Калгай до Некпотър. Известен е на всички места, където кацат звездни кораби и във всички таверни. Обаче аз мисля, че знам малко повече от другите.

- Да?

- Познавах го като млад, когато бях момче убих собственика си и заминах в космоса. Беше страхотно време, на стомана и злато, жени и вино и тръпката от приключения. Калган управляваше междузвезден кораб, малка черупка пълна с оръдия и яростно нападаше разбойниците от Независимите светове. Следващият път когато го видях може би беше поколение по-късно, а после след още двадесет години. Сега го видях за четвърти път - и той не се е променил.

- Имаш предвид навиците му?

- Имам предвид, че той не се е променил. Не е остарял, няма никакви белези, не е променил походката си, висок и горд, тъпчещ прахта и незначителните хора. - Просякът премигна с гуреливите си очи срещу огромния мъж. - Може ли човек да живее вечно?

- Не.

- Познавам Калган от осемдесет години и той не е остарял. Няма белези, макар винаги да е бил в центъра на опасността и сега изглежда така, както изглеждаше когато за пръв път го видях като момче.
- той се ухили оголвайки гнилите зъби, които изпълваха отвратителната му уста. - Реши ми тази загадка, огнени човече и когато разбереш отговора, ми го кажи.

После той тръгна, пробивайки си път през навалицата към една от онези малки будки, където продаваха черното като нощ вино на забравата. Тарг го видя, че си тръгва, но не се обезпокои. Стоеше и внимателно наблюдаваше малко златно петънце, което се движеше в тълпата изпълваща Улицата на астронавтите.

Накрая въздъхна и се отправи към големия площад.

* * *

Тарг беше особен човек. Човек със силни амбиции и излъгани надежди. Мъж, който би седял с бутилка за компания пиейки докато очите му се замъглят от мрачни мисли, тялото му се напрегне като навита пружина, а съзнанието му броди в студената пустош между звездите. В повечето случаи той биваше оставян на мира в такива дни, сам с пиенето и мислите си. Но понякога не го оставяха, понякога някой снажен астронавт, току що върнал се от космоса се опитваше да го предизвика и да се подиграе на усамотението му. Такива хора загиваха бързо.

Сега докато си пробиваше път през тълпата, в сивите му очи се четяха онези същите мрачни мисли и мъжете които разблъскваше по пътя си обръщайки се да го наругаят го поглеждаха и се отдръпваха мълчаливо.

Най-накрая стигна до големия площад на Горт.

Той представляваше огромна площ с настилка от камъни, заобиколена от ограждения в които се намираше човешката стока. В единия край беше издигната платформа, а пазачите зорки и въоръжени крачеха по периферията на празното място пред нея. Един аукционер стоеше на платформата, старец облечен целият в бяло, заобиколен от помощниците си, които изпълняваха кратките му нареждания. Останалото пространство беше изпълнено с разнородна смесица от астронавти, търговци, номади, богати прахосници, брантии със злобни лица, забулени хора от облачните светове и полуголи хора от странните планети обикалящи около двойно слънце.

Калган стоеше настрана, увит в наметалото си и с безизразно лице наблюдаваше стоката предлагана за продан.

- Това е несравнима красавица, господари мои, - нареждаше аукционера. - Дъщеря на крал, девица, отвлечена с много жертви от частен космически кораб от Кус. - Той посочи към забулената фигура стояща до него. - Трофей подходящ за харема на цар. Колко давате?

- Двеста стелара. - извика една сбръчкана брантия и се намръщи, когато надут номад удвои цената й.

- Петстотин. - извика дребен, запотен мъж на чиято туника висяха символите на Кус. Аукционерът се усмихна щом го видя защото знаеше, че този мъж е агент на който е наредено да откупи момичето на всяка цена. И се усмихна още по-широко, когато гласовете идващи от тълпата покачиха цената до пет хиляди стелара.

- Продадено на агента от Кус.- чукна аукционерът. - Вземи я, господарю мой, и бъди внимателен да не я отвлекат отново. - Той бутна жената към дребния, запотен мъж. - Боговете ви дариха с успешно пътуване. - занарежда той. - Горт е по-богат заради вас.

Вълна от смях премина през тълпата и мъже, които по всяко друго време бяха заклети врагове, се хилеха и разпускаха напрежението заради примирието, което беше сключено за десетте дни на търговете. Тарг не обърна внимание на веселието. Той не беше дошъл да купува роби, нито да продава пленници, да спасява роднини или да откупва свободата на приятел. Беше дошъл от любопитство, след като пристигна с космически кораб натоварен със затворници заловени за половин година. Бяха ги довели за да нъдат продадени на провеждащите се два пъти годишно търгове на Горт.

Следващи за продан бяха група младежи, за чиито услуги наддаваха мъже със студени очи и бяха продадени на мургав фермер от Теопъл. Брантията спечели двайсетина жени с фалшиви усмивки, твърде глуповати за да почувстват нещо друго освен въодушевление заради новия си живот. Изпрати ги набързо към личните си стражи и голите стени на къщите за удоволствия, които щяха да бъдат техен дом.

Следващ беше един стрелец с белези, после един инженер и двамата продадени на добра цена на тесноликите Свободни наемници, които ги купиха за да служат на космическите им кораби. Танцьорка от Юкатка достигна цената на товар със вино, а един телепат струваше три пъти цената на пакет наркотици.

Денят бавно напредваше, старият аукционер беше сменен с друг, а палещата горещина на разширеното слънце печеше еднакво и голите глави, и тези в шлемове, и робите и похитителите, и воините и търговците.

Тарг нетърпеливо се раздвижи, сивите му очи още не изпускаха мълчаливата златна фигура на Калган, после погледна нагоре, когато тълпата се развълнува.

Нещо беше докарано до подиума на търга.

Беше човекоподобно с рогов гребен на главата и гърчещи се пипала извиващи се под долната челюст. Широки стъпала поддържаха огромното му тяло, а от покритите му с козина ръце стърчаха пръсти като шпатули.

- Мутация от легендарната Земя, - извика аукционерът. - Рядък образец, който би донесъл много злато на вас - хора на забавлението и колекционери на извънземен живот. Може да бъде укротяван с радио нашийник и ще яде каквото и да е. Има десеторна сила и е неуязвим към радиацията. Кой иска да наддава? Един експонат за зоопарка? Роб, който ще ви превърне в обект на завист?
Огледа мълчаливата тълпа.
- Ти, Хелман. Помисли за битките, който би организирал на твоята арена с гладиатор като този. Какво ще ми предложиш?

- Десет стелара, - изръмжа един мъж. - Ще използвам месото му.

- Двадесет, ще изплаша харема си.

- Петдесет, мога да го ползвам като куче-пазач.

Аукционерът леко се изчерви от абсурдно ниските оферти, усещайки, че принизяват него и честта на Горт. Нетърпеливо той зашепна на прислужника държащ създанието и то запищя щом радио-нашийника прониза нервната му система с нажежен до бяло огън.

- Сега. -каза старецът. - Какво....

Обърна се щом веригите изщракаха. Пребледня, когато чудовищното създание се измъкна от оковите си. Една огромна ръка замахна и мозъкът на прислужника бликна от разцепения череп. Втори замах и управлението на радионашийника се превърна в смачкана купчинка. Кошмарната фигура бавно се приближии към тълпата.

Хората крещяха докато се блъскаха отстъпвайки, а свистящите изстрели на бластерите пронизваха въздуха с нажежена ярост. Нещото изсумтя от ударите на енергията, необикновения му метаболизъм поглъщаше изстрелите, а охранителите дрезгаво крещяха предупреждения, докато хора се превръщаха в димяща пепел в резултат на бурната стрелба.

За миг настъпи паника, хората се бореха да избягат от тромавото нещо и внезапно Тарг се намери най-отпред в тълпата заедно с стройната златна фигура на Калган.

Чудовището се поколеба, хлътналите му очи се местеха от един човек на друг, а охранителите се потяха мъчейки се да сглобят тънката цев на нионния проектор. Преди да успеят да донесат оръжието, мутиралия ужас се задвижи, гърчейки пипала и извивайки пръсти се втурна напред в тромав бяг. Право срещу стройния бронзов мъж.

Той не помръдна.Това за Тарг, когато после размишляваше за ситуацията, беше най-странното от всички неща. Калган просто стоеше, скръстил ръце, без да посегне към оръжията си, взирайки се в гротескното чудовище спуснало се към него. За момент Тарг се вгледа в необикновената сцена, изумен от неподвижността на Златния, после инстинктивно се хвърли в действие.

Светлината се отрази от стоманеното острие, когато то със свистене излезе от ножницата му. Отрази се отново от острата като бръснач стомана, когато се изви във въздуха, задвижена от цялата сила на мощните мускули, фучейки от скоростта на замаха. Толкова бързо се движеше мечът, че изглеждаше сякаш тънка панделка от светлина се простираше от ръката на огромния мъж до гърба на нападащото създание, а звукът, когато стоманата се заби до дръжката в рунтавия гръб отекна над останалите без дъх наблюдатели.

Чудовището се препъна, падна, търкули се и струя кръв бликна от устата му, бе парализирано и безпомощно от студената стомана прекъснала гръбнака му.Тарг го прекрачи, ритна за да го завърти и дръпна меча. Избърса го в гъстата козина и го върна с трясък в ножницата му, после се взря любопитно в спокойното лица на Калган.

- Трябва да обичаш смъртта, - каза му сухо. - Още една стъпка и нещото щеше да смаже черепа ти.

- Но не го направи. - напомни му спокойно Калган. Той дори не беше променил невъзмутимата си поза. - Името ти?

- Тарг.

- Добре хвърляш стоманеното острие.

- Тренирал съм, а и не мога да си позволя бластер.

- Така ли? - Златното наметало се нагъна над златните рамене, когато високият мъж ги присви. - Това може да се поправи.
Той се вгледа в Тарг с особено изражение, студените му сини очи преминаха по огромните мускули и мощния гръден кош, после погледна към платформата където аукционерът беше продължил с бизнеса си.

- Рядко и възхитително съкровище подбрано от космическите кораби, спечелено в честна битка и донесено тук за ваша радост. - Старецът плясна с ръце и един помощник съблече робата от скритата фигура. - Виждате ли?

Върху износения камък на подиума стоеше жена. Тя беше висока, с кожа озарена от своя вътрешна светлина, като перла, почти прозрачна с цвета на стара слонова кост и толкова гладка и безупречна като блян. Черни коси се виеха от високото й чело, падаха на дебели вълни над голите й рамена, полуразкриващи, полуприкриващи сочните извивки на гъвкавата й фигура и стройната грация на талията и бедрата й. Устните й бяха като роза, зъбите й блестяха в бяло, очите й - две полунощни езера.

- Хиляда стелара, - избъбри Калган, прекъсвайки потока хвалби на аукционера.
Тарг се вгледа в него, после в момичето, после пак в безстрастния златен мъж. Усмихна се.

- Хиляда и петстотин. - извика глас някъде отзад и ...
- Две хиляди. - дойде от жена с блестящи очи и сложна прическа, сводница от потайното кралство на Сит.

- Три хиляди. - един потен номад си проби път през тълпата, после изпсува, след като мъж от Зедрони вдигна залога.

- Пет хиляди за съвършената перла!

- Шест!

- Седем!

- Да приключваме, - отсече Калган. - Десет хиляди стелара.

Старият аукционер се усмихна като чу предложената фантастична сума, после след като никой не вдигна залога, плесна ръце за да даде знак на помощниците си да приключат транзакцията. Те нежно обвиха възхитителното тяло в лека роба и поведоха момичето към новия й собственик.
Безстрастно Калган преброи тънките листове урилиум и се обърна, момичето застана до него, бяха готови да си тръгнат от големия площад.

- Чакай! - Тарг се ухили, зъбите му проблеснаха на светлината на залязващото слънце. - Ще имаш нужда от охрана за тази ценна стока, защото въпреки че е време за търгове и всички хора са приели примирието, десет хиляди стелара ще изкушат и светец, а и момичето е красиво.
Той се загледа в нея, дръзките му очи пиеха красотата й, очите му се местеха от лицето й към обвитото й в роба тяло и едното му слепоочие леко запулсира.

- Да, - каза Калган и лека усмивка докосна устните му. - Както казваш, тя е красива.
Той не погледна към момичето.

- Тогава, с твое позволение, ще ви съпроводя. - усмихна се Тарг. - Твърде е възможно да трябва да спася живота ти за втори път днес.

- Не съм забравил. - каза тихо Калган и отново студените му сини очи придобиха особено изражение докато гледаше огромния мъж. Момичето стоеше без да казва нищо, блестящите й тъмни очи се местеха от единия към другия мъж, после леко се изчерви от директният поглед на Тарг.

На трубуната стария аукционер повиши глас, докато предлагаше други роби за продажба. Калган му хвърли поглед, после погледна обратно към големия мъж.

- Дошъл си за да купуваш ли?

- Да, но приятелят ми беше продаден преди да пристигна. - Тарг сви рамене, оставяйки лъжата лесно да се изтърколи от устата му. - Трябва да се срещнем пак.

- И така ще направим. - Калган махна с ръка и мъже със сурови лица се приближиха и заобградиха момичето. - Както виждаш нямам нужда от повече охранители, но ти благодаря и ще ти се отблагодаря още. В таверната, която е най-близо до космодрума в полунощ. Ела там ако искаш.

После си тръгна, отдалечавайки се с вихър от бляскави цветове и Тарг се намръщи замислено след високата фигура.

После сви рамене.

Полунощ дойде и звезди изпъстриха безлунното небе, хладен вятър подухваше от далечната пустиня. Надолу по Улицата на астронавтите от всички прозорци и врати бликаше светлина, а блъсканицата беше толкова голяма, колкото и през деня. Роботърговците се смесваха с астронавтите, после с търговците и номадите и всички се отправяха към винарните и къщите на удоволствията, които бяха наредени от двете страни на улицата.

Тарг вървеше към космодрума, крачките му бяха леки, а главата му отметната назад, като че ли душеше хладния бриз. Една жена му се усмихна подканващо, а комарджия раздрънка костените си зарчета и му подвикна да опита късмета си, но той игнорира и двамата. Един пласьор го хвана за ръката шепнейки му за безименни удоволствия, пияница му предложи чаша вино. Той ги подмина сякаш бяха сенки, пробиваше си път сред шляещите се хора с широките си рамене, а очите му бяха помръкнали от мисли и изгубени мечти.

Едно сбиване достигна обагрената си в червено кулминация почти пред него. Рус едорианец изсъска към мургав номад и ослепителна светлина от гигантски лъч се сблъска със стоманено острие. Бластерът изсвистя и разсече въздуха с нажежен до бяло огън, изстрелът пропусна и едорианецът загина кашляйки кръв от дупката в гърлото си и все още опитвайки се да стреля с отрязаната си ръка. Номадът изсумтя, избърса острието си и изрева към синьокосата жена, която беше обект на спора за вино и развлечения.

Тарг ускори крачките си.

В таверната той си поръча гъсто лилаво вино от Селеда и изпразни чашата си на един дъх. Раздразнено щракна с пръсти към сервиращото жена и тя с фалшива усмивка наля лилава струя в месинговата му чаша от меха с вино закачен на ханша й. Той отново отпи жадно, а после седна взирайки се мрачно в повърхността на тъмната течност, където се разкривяваха образи от светлина и сянка, оцветени в златна светлина и лилаво вино.

Лице на жена с тъмни коси и очи като полунощни езера, с устни като розов цвят и кожа като стара слонова кост. Тялото също беше там, с полузапомнени стегнати млади извивки и гъвкави мускули, мускули на танцьорка, които играеха под кожата й.

- Името й е Лидора. - каза равен глас. - Танцьорка.

Калган стоеше до него, висок и изправен, силната светлина се отразяваше от брозновото му лице като блестящ ореол. Той седна и поръча вино, после отпи, а студените му сини очи не се отделяха от очите на големия мъж.

-Твоя ли е? - Тарг не попита как другия е разбрал за какво си мислеше. Беше узнал името й, а сега...

- Би могла да е твоя. - каза Калган и отпи от виното си.

- Тогава значи е твоя? - Тарг изпъна устните си и тежкият метал на чашата се огъна в ръката му. - Някой те нарече Калган Златния. - каза горчиво той. - Никога не съм ценял златото до сега... сега вече знам какво могат да купят десет хиляди стелара.

- Могат ли да купят любов? - имаше лека язвителност в гласа на бронзовия мъж и някаква скрита болка. - Лидора не е моя, Тарг, не както си мислиш че е. Купих я, защото я познавам отдавна и някога ценях приятелството на баща й. Това беше дълг лесен за изплащане.

- Тогава? - в сивите очи пламна надежда.

Калган кимна.
- Тя би могла да е твоя, Тарг, или моя, но изборът е неин. - Той въздъхна и се вгледа в чашата си. - Ти ме нарече Златния. - но ми се струва, че си чул, че ме наричат с друго име.

- Така е.

- Кое име?

- Калган Безсмъртния.

- Прошепнато от просяк, човек толкова близо до смъртта, че би трябвало да благодари на бога си, че животът му е почти свършил. - Калган сви рамене, когато Тарг го погледна озадачено. - Има много уши по Улицата на астронавтите, повече уши отколкото може да има една глава и хората ламтят за злато. - той отново погледна към чашата си. - Затова ли уби звяра?

- Вярно ли е? - Тарг се наведе напред и в погледа му пламтеше надежда. - Живеел си докато другите хора са остарявали и умирали? Безсмъртен ли си?

- Заради това ли уби звяра?

- Звяра? - Тарг нетърпеливо поклати глава. - Какво значение има това сега? Ти изглеждаше вцепенен, за друг мъж бих казал от страх, а животът ти висеше на косъм. Беше лесно нещо, но ми кажи. Наистина ли си безсмъртен?

- Ти уби звяра. - каза спокойно Калган. - Узнай защо и ще узнаеш отговора на това, което питаш.

- Говориш с гатанки. - каза рязко Тарг, ръцете му затрепериха от разочарование и яд, и той разплиска малко вино докато вдигаше чашата към жадните си устни. - Какво общо има това, че съм убил звяра с твоето безсмъртие?

- Ако не го беше убил, дали щях да умра? - Калган вдигна рамене и отговори на въпроса си. - Нямаше. Биха могли да се случат дузина неща - звярът можеше да загине под огъня на бластерите, можеше да стрелят с нионното оръжие, дори може би аз бих могъл да го убия. Не знам, никога не знам, но ти се намеси... и не знаеш защо.

- Исках твоето приятелство.

- Това ли повлия на намесата ти? Хвърлянето на стоманено острие не е най-лесното нещо, а звярът беше неуязвим към бластерите. Чист късмет ли беше, че ти улучи една малка уязвима зона? - Калган поклати глава. - Не. Беше късмет, съгласен съм, но такъв за какъвто дори не си сънувл. На него се основава моето безсмъртие.

- Тогава е истина?

- Да.

Тогава сякаш болка обхвана бронзовия мъж, една вътрешна болка на непоносимо страдание, а в сините му очи му се четяха неизказаните мъки на хиляди ада. Изглежда, че почти беше забравил за големия мъж, претъпканата таверна, миризмите на горящи дърва, разлято вино, потта на мъже и финият аромат на жени. Говореше така, както говори човек когато е сам, изолиран на планински връх или дълбоко в пустошта на необятният космос.

- Безсмъртие! Дар от Боговете.. и жив ад! Да не умираш, да знаеш, че никога няма да настъпи края, да продължаваш и продължаваш, да се въртиш в безсмислен кръг, без приятели, без любов, сам. Бих искал да съм като другите хора, да мога осланям живота на уменията си, да се изправям пред блясъка на остриетата и свистенето на бластерите, така както някога. Вече много отдавна. Много, много отдавна. Отегчен съм от този живот. Отегчен.

Той примигна и изтерзаните му очи се проясниха, пи дълго от виното си, пи както Тарг понякога пиеше, отчаяно, огорчено, опитвайки се да отмие сгърчените останки на сринати надежди и разбити мечти. Когато отново проговори, вече говореше като мъж с мъж, а не сам на себе си.

- Да, Тарг, това прошепнато име е истина. Аз съм Калган Безсмъртния.

- Не. - Тарг поклати глава, ядосан на себе си, че някога е вярвал в тази мечта, а сега когато я вижда, отрича да е възможна. - Всички хора могат да умрат.

- Така ли? - Калган се наклони напред, а очите му бяха ясни, сякаш виното, което беше изпил беше вода. - Можеш ли да го докажеш?

- Да. - Големият мъже се усмихна мрачно и ръката му се спусна към дръжката на стоманеното острие. - Имам доказателство.

- Тогава ме убий. - прошепна Калган. - Извади меча си и ми разцепи черепа или... - той измъкна бластера от пояса си и го положи на масата. - ... използвай това... ако смееш.

- Да посмея? - Тарг примигна. -Търсиш си смъртта?

- Да, но използвах грешна дума. Убий ме тогава, Тарг.. ако можеш.

- Нямам конфликт с теб. - каза пресипнало големия мъж. - Не ти желая зло.

- Убий ме, по дяволите! Убий ме и вземи жената, кораба ми, златото ми. Убий ме и спечели наумиращата благодарност на прокълната душа.

- Не!

- Тогава... - виното плисна от чашата като лилава река и се устреми към очите на големия мъж, запратено с дива сила от бронзовата ръка.

Реакцията беше мигновена, породена от суровата необходимост да оцелее, задействана по рефлекс, без мисъл, без колебание.

Тарг се надигна от масата, а ръката му беше като размазана ивица, стрелвайки се към кобура му. Стоманата изсвистя напускайки ножницата, издигна се, замахна... и се превърна в разтопена развалина, когато от другия край на таверната изфуча бластер. Той изръмжа, грабна бластера, насочи го към безстрастното лице... и спусъка изщрака щом засече. Разярено големия мъж вдигна ръката си да използва оръжието като тояга, но тогава виното, което беше изпил се надигна и го удари, крайниците му омекнаха и той падна като посечен, а главата му се удари на ръба на масата.

- Е, Тарг? - Калган го погледна със спокойните си сини очи. - Можеш ли да ме убиеш?

- Не възнамерявах да.. - Тарг преглътна и поклати глава, силата се завърна в крайниците, а мъглата се вдигна от сетивата му. - Не трябваше да го правиш.

- Доказах твърдението си. - каза Калган спокойно. Той вдигна бластера, насочи перфорираната цев към насечения под и докосна спусъка. От оръжието блъвна пламък, изгарящ сноп опустошителна енергия и дим се издигна от овъглената кръгла дупка в дъските

- Шанс. - каза той с горчивина. - Късмет, наречи го както искаш. Не мога да умра.

- Случайност. - преглътна Тарг. Изпоти се щом осъзна какво почти беше направил. - Кой може да знае, че някакъв глупак ще тества бластера си в същия миг, когато извадя острието? Кой може да знае, че бластера ще засече в същата секунда, как би могъл някой каже, че виното ще ми отнеме силата? Съвпадение, Калган, чист късмет.

- Така ли мислиш? - Златният мъж подаде бластера. - Опитай пак.

- Не.

- Страхуваш ли се, Тарг? - Калган сви рамене и плъзна бластера в кобура. - Няма нужда да се боиш. Няма да умра.

- Не насилвай късмета си.

- Мислиш ли, че не съм опитвал? Когато звярът ме нападна мислиш ли, че бях безпомощен? Не, Тарг, чаках и се надявах. Надявах се , че този път никаква случайност няма да ме спаси, но се случи и ти спаси живота ми. Ако не беше ти, щеше да бъде нещо друго. - Калган махна на сервитьорката и поръча още вино.

- Какво е безсмъртието, Тарг?

- Да живееш вечно.

- Вероятно, но можем ли да го изразим по друг начин? Би ли казал, че то е избягването на смъртта? Избягването на заболявания, страдания, старост, която сама по себе си е болест? Ако човек може да избегне всички тези неща, Тарг, няма ли да бъде безсмъртен.

- Би могъл. - съгласи се големият мъж, и в главата му сякаш се въртяха малки колелца докато подреждаха фактите . - Искаш да кажеш?

- Животът ми е омагьосан, Тарг. Случват се неща, които предотвратяват смъртта ми. Бластера засича, стоманеното острие се отклонява, отровата не действа, а болестта се побеждава. Хиляди неща, които могат да убият нормален мъж, не могат да ми повлияят. Битка... и никое острие не може да ме нарани. Скачам в пропаст.. и случайно се закачам за коренище, падам в пряспа или просто оцелявам напук на всички природни закони. Това е безсмъртието ти, Тарг. Няма друго.

- Безсмъртие. - въздъхна големия мъж и в очите му лумна един древен блян. После раменете му увиснаха и той посегна пипнешком за виното си, като слепец посягащ за хляб.

- Но за никой друг освен теб.

Калган не отговори, но в очите му се спотайваха скрити тайни, докато се взираше в големия мъж. В другия край на таверната един астронавт изруга, когато жена с гъвкав ханш го остави, за да притисне оскъдно облеченото си тяло в мургав търговец, а един номад изрева от ярост, когато виното му се разля във скута.

За секунди суровата ярост избухна в примитивно насилие, родено от вино и гняв, от напрежението и трудно прикриваната враждебност между различните раси, събрани от нестабилното примирие. Стоманено острие ярко проблясна, а после помътня щом разсече плът, от устата на мъжа бликна червена струя и той се търколи на пода. Други остриета блеснаха и виното се размеси с пролятата кръв, когато няколко маси се строшиха, а мъжете беснееха с дива ярост, отприщили своята кръвожадност. Бяха забравили за бластерите в настървението си и размахваха стомана и юмруци превръщайки таверната в бойно поле.

Тарг се изправи, ръката му опипваше празната ножница и погледна към безстрастното изражение на Златния.

- Да се махаме оттук. - измърмори той.

- Защо? - Калган сви рамене и посегна за виното си. - Не могат да ми навредят.

- Може би не, но могат да навредят на мен, а аз нямам желание да умра в кръчмарско сбиване. - Тарг се приведе за да избегне летяща към него чаша. - Ти може да си безсмъртен, но аз не съм.

- Не. - съгласи се Калган и се изправи на крака. - Ти не си безсмъртен. Все още.

Заедно те тръгнаха в осветената от пламъци нощ.

* * *

Лидора седеше в тапицирания ускорителен стол и се взираше замислено в лъскавото управление на космическия кораб. Около нея тихия шепот на хипердрайва говореше, че корабът беше живо нещо, проникващо между измеренията за да срещне нормалния космически-времеви континиум, а тя и друг път е била на такъв кораб.

Тя се обърна щом вратите се плъзнаха встрани и Тарг влезе в контролната зала.

Той й се усмихна, в очите му имаше глад, после въздъхна отпускайки се на стола до нея.

- Лидора, - каза внезапно той. - Какво е Калган за теб?

- Приятел. - тя го погледна с ъгълчето на очите си. - Защо питаш?

- Обичам те, Лидора. - каза той с непресторена откровеност. - Искам те както мъж иска жена, цялата, завинаги. Знаеш го.

- Знам го. - гласът й беше развълнуван шепот пълен с женско разбиране. - Но има нещо, което искаш повече.

- Да, каза той и се втренчи към редицата бутони за управление. Дълго време седя мълчаливо, борейки се с отдавнашната си мечта, ядосан на себе си, че се съмнява и същевременно го иска, така както дете иска нещо, което знае че не е по силите му. - Разкажи ми за себе си. - каза той. - Разкажи ми за Калган.

- Не знам нищо за него. Баща ми го познаваше и Златния твърди, че му дължи някаква малка услуга. - Тя изви устни с горчивина. - Малка! Не мога да кажа,че, десет хиляди са нещо малко.

Тарг се намръщи, като видя горчивата извивка на устните й, знаейки, че тя се чувства опетнена заради това че е купена на търг, и причината за тази горчивина е мъжът, който я е купил. Никоя жена не би искала да бъде купена от мъжа, когото обича.

- Аз бях танцьорка, знаеш това. - продължи тя. - Баща ми умря и аз бях обучена за сцената. Справях се добре, толкова добре, че разбойници научиха за мен и направиха засада на космическия кораба с който пътувах. - Тя сви рамене. - Дори и те не са осъзнавали стойността на тяхната плячка. Десет хиляди! Дори с данъка, който ще платят на Горт са една добра печалба за половин година.

- А Калган?

- Нищо. Вече ти казах. Аз бях малка, когато той посети баща ми, много малка, и ...Тя се изчерви и прехапа устни. - Няма значение.

- Какъв беше баща ти, Лидора?

- Математик. Някои казват, че бил страхотен човек. Не съм го разбрала. Всичко, което знам е, че умря в бедност. Живеехме на Елдрис, там има университет и баща ми беше известен тогава. Спомням си... - Тя млъкна и поклати глава. - Защо ме питаш тези неща?

- Искам две неща, Лидора. - каза припряно Тарг. - Едното го знаеш, другото? Е, сега няма значение, то е една отдавнашна мечта, такава, която бих могъл да пренебрегна. Но Калган може да е ключът и всичко, което науча за него може да бъде от полза. - Той се начумери. - Дори сега не знам защо ме е взел със себе си. Този космически кораб; къде е екипажа? За къде пътуваме?

- Не знам това, но ти какво искаш да узнаеш?

- Твоят баща. Трябва да има някаква причина поради която Калган го е посещавал. Каква беше неговата специалност?

- Той беше...

- Най-блестящият ум, който е съществувал.
Те се обърнаха, когато Калган влезе в помещението. Лидора се изчерви от нещо твърде близо до удоволствие, за вкуса на големия мъж и той инстинктивно се настрои отбранително. Високият мъж им се усмихна и се отпусна на един стол.

- Бащата на Лидора беше математик от най-висок клас, човек добре запознат с парафизичните науки и с изненадващи схващания за техните възможности. Дължа му много.

- Ти си изплатил дълга си, ако е било дълг. - промърмори момичето и се изчерви от спомена.

- Злато? - Калган сви рамене. - Какво са парите? Не. Твоят баща ми посочи възможен начин да приключа това нещастие и по тази причина бих превърнал планетите в димящи руини в името на него и дъщеря му. - Той се втренчи в Тарг. - Чудиш се защо си тук и се питаш как да спечелиш и двете награди - жената и безсмъртието. - Той се засмя виждайки изражението на големия мъж. - Защо си изненадан? Когато изживееш толкова столетия, колкото мен и ти ще се научиш да четеш в умовете на хората.

- Тогава знаеш какво искам, Калган.

- Знам. Жената. - той погледна към момичето. - Само тя може да реши или може би това ще бъде решено вместо нея. Другото? - Той се загледа в огромните мускули на червенокосия мъж. - Какво точно означава безсмъртието за теб, Тарг? Означава ли шанс за изследване на космоса отвъд познатите граници, да насочиш кораба към други галактики и да си пробиеш път във неизвестни региони?

- Да,- прошепна големия мъж и по челото му проблясваше пот. - Винаги съм искал това. Да отида малко по-нататък, да изследвам малко по-надълбоко, да оставя отпечатъци от стъпките си върху чужди вселени. - Той облиза устните си.- С наградата, която имаш и която изглежда не искаш, това би било възможно.

И ти си мислиш, че заедно с Лидора животът би бил поносим?

- Да.

- Аз също. - сянка премина по лицето на високия мъж. - Някога, вече колко отдавна? Мислех, че съм намерил такава жена. Тя беше за мен като въздуха за другите хора, същество въплътило красотата на ума и тялото, душевността и разбирателството. Обичахме се, аз и тя, и аз имах големи мечти. - Емоция разкъса маската на безстрастното му лице и Тарг зърна ада отдолу. - Тя умря. Тя умря, разбираш ли? Умря докато аз живеех и живеех и продължавах да живея! Богове! Имало ли е някога по- жестока подигравка? Не можех дори да умра за да бъда с нея във Великото Отвъд.

- Но...

- Защо не съм споделил тайната си? - Калган се вгледа в многоцветните нюанси върху екрана. - Не можех. Дълбоко в космоса има планета, която не е планета, свят който е машина. Някога го открих, вече няма значение преди колко време, открих го случайно и тогава не разбрах какво е това, което съм открил. Когато разбрах, много време след това, бях загубил координатите и преди да успея да намеря това място отново, жената, която беше в живота ми умря.

- Съжалявам. - прошепна Лидора,а Тарг беше пронизан от ревност, когато тънките й пръсти хванаха ръката на Златния. Той заговори припряно и рязко прекъсвайки мълчаливата връзка между тях.

- А сега?

- Сега намерих друг, който може да бъде за мен това, което беше тя. Сега ще намерим това място отново, ще изпитаме съдбата и може би...
Калган остави гласа си да заглъхне втренчен в завихрящите се цветове на хиперпространството. - Може би..- Прошепна той. - бих намерил..- Той въздъхна и в контролната зала настъпи жужащо мълчание

Те излязоха от хиперпространството в регион, където не светеше слънце, нито блестяха звезди със своята студена, но добре позната светлина, само мрак и завихрени облаци от звезден прах ги обгръщаха в тази тяхна тайна вселена. Калган прекара дълги часове в контролната зала, проверявайки, нагласяйки, управлявайки лъскавия кораб към срещата със света, който беше машина.

Той го намери и спусна кораба върху една хълмиста долина, светеща със своя собствена светлина - гладка, металическа, гола и студена. Една кула се издигаше от повърхността, пресечен конус, нисък и масивен с отворена в нея голяма врата. Тя блестеше със същата светлина както и кулата - с пламтящата светлина на умиращи атоми.

- Това ли е ? - Тарг се втренчи в кулата и неприкрит глад заблестя в сивите му очи. - Това ли е домът на безсмъртитето?

- Това е.

- И сега? - Тарг погледна към високата фигура, после към жената и устата му пресъхна, докато си мечтаеше невероятни фантазии. - Калган! Предлагаш ли ми тази награда?

- Безсмъртие? - Златната фигура огледа мрачно големия мъж. - Сигурен ли си в това, което искаш? Да живееш вечно, не е това, което вярваш че е. Да скиташ сам, никога да нямаш истинско приятелство, да бъдеш мразен и всички да ти завиждат - би ли изпил тази горчива чаша?

- Да! Ще пия и с удоволствие ще я споделя с Лидора. - Тарг се усмихна и белите му зъби пробляснаха. - Бил си твърде дълго сам, Калган. - каза насмешливо. - Мислиш твърде много и мислите тровят ума ти. Стар си.

- Да. - каза високия мъж. - Стар съм.
Докато го казваше чертите му се отпуснаха и внезапно цялата младост го напусна, цялата жизненост и сила, така че заприлича на старец пременен в това, което е бил някога. За момент Тарг се втренчи в сините очи, които някак бяха загубили блясъка си и сега отразяваха всичките мъки от безбройни години на неудовлетворение и рухнали мечти, от мисли, които като плъхове гризяха вътрешния му покой и от ужасната вряща грамада на осуетени желания и безнадеждни копнежи за това, което не може да бъде.

Той ги видя и за момент го обхвана съмнение, а дълбоко в него безгласни устни крещяха мълчаливо предупреждение, но после Лидора заговори и магията на нейния глас разкъса съмнението. Почти, защото Тарг не можа да забрави напълно, това, което беше видял и сега ентусиазмът му беше охладен.

- Сега си спомням. - каза бавно тя. - Баща ми говореше за място като това. Наричаше го гигантска машина на вероятностите, място, където неуловимите нишки на парафизичните науки могат да бъдат манипулирани. - тя се взря в Калган. - От теб ли го е научил?

- Да. - Високата фигура се втренчи мрачно в пресечената кула. - Много вода изтече, откакто за последен път бях тук и ми отне много време да разбера какво точно е това и защо е било конструирано много отдавна, когато други раси, а не хората са управлявали галактиката. Много години. Горчиви години. Пропилени години.
Той замълча и устните му се изкривиха с горчивина.
- Някои ще го нарекат щастлива случайност и така смятах и аз, когато корабът с който бягах от нападатели, с умиращ екипаж и повредени прибори кацна на тази земя с мен на борда - единствен оцелял от тридесетчленен екипаж. Тогава разбрах, че безсмъртието не е това, което хората смятат. Старата раса е знаела това - защото къде са те сега? А хората са много по-слаби от тях. Някога, когато намерих любовта си се надявах, че с нея бих могъл да бъда такъв, какъвто трябва, но тя умря и това приключи. Оттогава аз прахосвам годините, вековете, сражавайки се, докато битката стана досадна, пътешествайки, докате не видях всичко, което има да се види, експериментирайки, играейки си със съдбите на хората, пропилявайки дара си. Не се гордея с тези години.

- Ето тук е родена легендата. Това е машината, която може да дари човек с това, което той си мисли, че желае най-много. Защото тази планета е машината построена да улови и контролира коварните сили, които хората наричат случайност. - Той погледна Тарг. - А сега, ако искаш може да залагаш за най-високата печалба.

- Не разбирам. - промърмори големия мъж и ръката му се спусна към стоманеното му острие. Калган се усмихна, в извивката на устните му нямаше и следа от хумор, а когато заговори гласът му беше като шепотът на вятър.

- Вероятност. - каза той. - Всичко във Вселената се управлява от вероятността. Ето виж например - каква е вероятността бластера да засече в критичния момент, когато е насочен към главата ти? Би ли заложил на това? А при мен би засичал всеки път. Защото винаги има вероятност да засече, но при мен вече не е вероятност, а сигурност.

- Започвам да разбирам. - каза бавно Тарг. - Винаги е възможно нещо да се случи, възможно, но малко вероятно. - Той погледна ниската кула. - Тогава тази машина?

- Променя фактора на вероятността, така че малко вероятното става сигурно. Нагласена е за мен, така че цялата Вселена е настроена, така че нищо да не може да ме нарани. Както ти казах безсмъртието не е лек или нещо положително, то е избягването на смъртта и болестите. Тази машина ме прави наеуязвим при опасни нападения, променя фактора на вероятността така, че бластера винаги да засича, когато е насочен така, че да ме нарани, влияе на другите да ме спасяват, когато имам нужда от защита, наглася милиони обстоятелства по хиляди начини, така че невероятната случайност винаги да се случи в моя полза.

- Толкова просто. - прошепна Тарг. - И все пак кой би повярвал, че всеки човек носи в себе си семената на вечния живот?

- Да, всеки човек. - съгласи се Калган. - Някои повече от други, ти би трябвало да си срещал такива с омагьосани животи, хора, които изглежда че по фамтастичен начин избягват това, което изглежда като сигурна смърт? При тях факторът на вероятността в тяхна полза е по-висок от нормалното. Някои комарджии имат също способността да печелят непрекъснато. Бойци, воини, управници, всички го имат в по-голяма или по-малка степен. Но само аз го имам напълно. Само аз мога да бъда безсмъртен.

- И все пак, щом машината е могла да го направи за теб, - каза бавно Тарг. - Защо да не може да го направи за друг?

- За теб например?

- Да, за мен и Лидора.

- Забрави момичето. Ако аз ти предложа шанса да бъдеш безсмъртен, ще го приемеш ли?

Тарг се поколеба усещайки очите на жената вперени в него, разкъсан между желанието си към нея и отдавнашното си желание за вечен живот. Мечта срещу мечта... и по-старата мечта спечели.

- Да, - каза дрезгаво. - Бих го приел.

- Това е добре, но не е толкова просто. - Калган се наведе напред и нещо диво и опасно проблесна в очите му. - Ти си силен ,Тарг, затова си тук. Предлагам ти облог - безсмъртие за смърт.

- Смърт?

- Това казах. Спечели всичко или загуби всичко. - той погледна големия мъж. - Е?

- Приемам. - изпъшка Тарг и пот потече по лицето му. - Приемам облога.

Не погледна към жената.

* * *

Кулата беше по-голяма отколкото Тарг предполагаше. Извисяваше се от голата метална равнина и до нея той се чувстваше дребен и незначителан. Гледаше нетърпеливо, когато Калган отвори огромните врати и се вмъкна след него в осветената вътрешност опипвайки с една ръка сабята си, докато вратите се затваряха безшумно.

- Управлява се със силата на ума. - каза просто Калган. - Концентрирай се върху отварянето и ще се отвори. - усмихна се. - Опитай.

Тарг опита, мръщейки докато мислеше и вратата безшумно се отвори.

- Сега опитай пак. - Каза Калган след като портала се затвори отново. Усмихна се щом вратата не помръдна. - Аз изпращам обратна заповед. - обясни той. - Нашите противоположни мисли се сблъскват и се анулират. Ти ще излезеш оттук само ако поискам... или ако съм мъртъв.

- Мъртъв?

- Да, Тарг, мъртъв. - Златната фигура се приближи до място където титанова спирала се издигаше от блестящия корпус и повдигна извитите й намотки към редица от блестящи лещи. - Това е машината, управлението, разбира се, останалата част е под металната обвивка на планетата. Автоматично е, стой на тази пластина и линията на живота ти ще бъде сканирана, твоят парафизичен потенциал оценен и законите на вероятността адаптирани, така че да те предпазват от всички злини по всяко време.

- Това ли е всичко?

- Да, Тарг, това е всичко. Но има още нещо, ти сключи сделка и трябва да я спазиш. Може да влезеш в машината, но няма да бъде толкова лесно да напуснеш кулата.

- Не?

- Не. - Калган посочи към извитата спирала. - Мисля, че си човек на думата си, Тарг, но и да не си, все пак има неща, които не са под твой контрол. Отвън се намира кораба, Лидора, златото ми. Тук се намира безсмъртието, което имам и което ти можеш да имаш, ако поискаш. Заложи, Тарг. Влез в машината и стани едно с мен.

Тарг се поколеба, прехапал устна, гледайки към високата фигура. После сви рамене и пристъпи в блестящата спирала.

Нищо не се случи.

Той изсумтя, понечи да излезе, но се спря щом Калган се усмихна.

- Имай търпение, Тарг. Машината работи, не се бой за това, но отнема известно време да се оцени твоя фактор на вероятностите. Високия мъж се вгледа в сложните намотки. - Старата раса трябва да е достигала до Земята в нейните странствания.- заразмишлява той. - Как иначе да обясним легендите? Неуязвими шлемове, мечове и щитове, чието обличане или използване осигурява невредимост. Вероятно фрагменти от броните на Старата раса? Защото те и тяхната екипировка са били заредени с висок фактор вероятност срещи всякакви вреди и наранявания. - Той се усмихна, когато светна една червена лампа и от далечината се чу приглушеното бръмчене на звънец.

- Готово е.

- Безсмъртен ли съм? - Тарг излезе от машината. - Не се чувствам различно, сигурен ли си?

- Сигурен съм.

- Тогава.. - стоманата изсвистя щом острието напусна ножницата си и Тарг насочи върха му към гърлото си. - Ако си прав, не мога да умра.
Бавно той започна да притиска острия връх в кожата си. Калган поклати глава.

- Ти няма да се самоубиеш. - убедено каза той. - Това би било твърде лесно решение. Не. Ти ще се спираш, ще се колебаеш, ще се опитваш както сега, но никога няма да си способен да отнемеш живота си. Това е най-лесният за регулиране фактор на вероятностите и най-трудния за преодоляване.

Тарг изсумтя и върна острието в ножницата

- Да се връщаме в кораба тогава. Лидора...

- Обаче, - каза Калган и се усмихна, когато вратата не помръдна да се отвори. - Нашата сделка, Тарг. - той каза тихо. - Забравили за нашата сделка?

- Не, но ти забравяш че съм безсмъртен и не мога да умра.

- Грешиш, Тарг. Вярно е, че си безсмъртен, но и аз съм такъв и сме на място, където никой не може да се намеси. Няма кой да застане между нас и ние сме еднакви във всяко отношение. И двамата минахме през машината. И тук във вътрешността на кулата вероятностните фактори са изолирани и не се влияят от други външни.
Високият мъж смъкна наметалото от раменете си и го хвърли в ъгъла.
- Не забравяй какво е безсмъртието, Тарг. То не е положително нещо, а отрицателно. Няма нещо, което да спасява живота ни, само можем да избягваме това, което ще ни нанесе вреда.

- Това сигурно е същото.

- Не, Тарг, не е. - Калган откопча бластера си и го хвърли върху наметалото. - Защотот ако е вероятно човек да скочи от висока кула и да се приземи невредим, то тогава е също толкова вероятно кулата да се срине на купчина прах. Бащата на Лидора ми посочи пътя, който възнамерявам да поема. Защото тук, Тарг ние сме двама мъже, не безсмъртен срещу смъртен. Тук сме поставени при равни условия, и само един от нас може да напусне тази кула.

- Но защо? - Тарг сви големите си ръце и се втренчи във високата фигура на Златния. - Какво е това, което възнамеряваш?

- Искам да умра, Тарг. - каза Калган, а гласът му тежеше от горчивина. - В нормалната Вселена не мога да умра и ти не можеш да ме убиеш или аз теб. Тук това може би е възможно, казвам може би, защото не мога да бъда сигурен, но знам едно нещо. Тази врата няма да се отвори, докато един от двама ни е жив.

- Значи на това разчиташ? - Тарг завъртя глава. - Трябва да си полудял.

- Може би съм. Луд - както ти ще полудееш, мозъкът ти ще бъде вцепенен от бавното преминаване на безброй години. Достатъчно! Извън тази кула чакат кораба, момичето и безсмъртието. Един от нас ще ги спечели, Тарг, и един от нас ще умре.

* * *

Отвън, на празното поле Лидора чакаше в контролната зала на кораба и наблюдаваше кулата, взираше се с загадъчните си очи, а в умът й се блъскаха развълнувани мисли. Мислеше за Калган за величестеният му ръст и особените му черти еднмовременно млади и стари. Мислеше за Тарг, за младостта и силата му, безгрижното му безразличие и дръзкото му възхищение. И двамата мъже я обичаха, всеки по свой собствен начин и тя знаеше че би могла да обикне всеки от тях, ако другият го нямаше.

И тя седна и зачака.

Докато вратата на кулата се отвори и един мъж излезе със залитане на полето.

Сам.

Переведено на Нотабеноиде
http://prevodi.chitanka.info/book/16/48

Переводчики: КатеринаК

Настройки

Готово:

100.00% КП = 1.0

Сваляне като текстов файл (.txt)
Връзка към тази страница
Съдържание на превода
Интерфейс на превода