Готовый перевод Decision / Решение: Decision

Решение

от Едуин Чарлз Таб

Два живота бяха в опасност и той трябваше да вземе решение.

Глава Първа

Джон Гибсън винаги беше смятал, че чакалнята в болницата Дженерал Мърси е подобие на преддверието на ада. Представляваше голяма стая с под от утъпкана мокра пръст, със стени от напукан и разтрошен бетон, които бяха просмукани от влага и изпъстрени от слизести лишеи и мъх, покривът беше купчина счупени греди държащи покрит с мръсотия тавански прозорец. Имаше няколко груби пейки покрай стените и там - седнало на пейките, клекнало на пода, облегнато на стените или свряно в ъглите чакаше най-концентрираното съдържание на човешко нещастие, което светът бе познавал.

Джон въздъхна щом ги видя, чувстваше очите си раздразнени от умора и парещият дискомфорт от твърде много безсънни нощи преобръщаше стомаха му. Причината за безпокойството му не беше всичкото нещастие събрано тук - беше виждал твърде много нещастие през петдесетгодишния си живот. Причината беше нарастващото осъзнаване, че не можеше да направи нищо за да го облекчи, че никой не можеше да направи нищо. Той погледна към жената до себе си.

Тя беше слаба, твърде слаба, но това сега беше нормално. Очите й блестяха с предизвикана от лекарсвата бодрост, ръцете и трепереха непрекъснато, докато си играеше с комплект карти, белязани, изтрити и отново белязани, така че бяха почти неразбираеми. Беше облечена в престилка в мръсносив цвят, която някога е била бяла, но отдавна е било изоставено всяко усилие да изглежда привлекателна.

- Разпределихте ли ги, сестра?

- Да, докторе. - тя не погледна към него, но отчаянието в гласа й не можеше да бъде сгрешено. - Става все по-лошо. Двеста и осем тази сутрин. За около седемдесет има шанс да им бъде помогнато, останалите...

- Трябва да правим това , което можем. - Джон посегна към картите. - Аз ще поема родилките. Колинс - рани на меките тъкани и леки телесни повреди. Феншоу - хронични заболявания, лъчева болест, нелечими и вътрешни болести. Изпращай ги в строга последователност, някои от тези дяволи, чакат вече два дни.

- Да, докторе. - тя се поколеба. - След родилките?

- Силните, бъди дискретна. - той я хвана за рамото и я обърна към себе си, усмихвайки й се. - Още нещо, Сали и то е важно. Не искаме да рухнеш, така че по-леко с бензедрина, нали?

- Да, докторе. - Тя се опита да се усмихне с безкръвните си устни и блясъкът в очите й се усили, докато се взираше в него. - А Вие?

- Ще се справя. - потупа я по рамото. - Сега иди да си починеш малко, Сали. Нуждаем се твърде много от теб за да си позволим да те загубим.

- Да, докторе. - титлата бе произнесена с лекотата на изградения навик, но гладът в очите й не остави съмнение, коя е думата, която би предпочела да използва. - Мило е от Ваша страна да го кажете, но аз винаги мога да бъда заменена, Вие не можете.

- Къде бих могъл да намеря обучена сестра? - Джон поклати глава. - Тук може да има някои повече доктори, но Вие сте повече от просто доктор. Сега вече сте диагностик и ни спестявате безкрайно много време. Не, Сали. По-скоро бих загубил Колинс или Феншоу, отколкото Вас.

- Имате други сестри.

- Знам това. - той й се усмихна отново и леко я разтърси, когато хвана раменете й. - Нямам намерение да те лаская, Сали, затова спри да ме караш да ти правя комплименти. Знаеш колко много означаваш за мен.

- Тя поруменя, надигаща се вълна червено заля бледото й лице и за момент възвърна част от погубената й красота. Притисна се за момент към него, но после навика и вкорененият дълг преодоляха желанието и тя посегна към картите и започна да повиква имена.

Процесията към ада започна.

***

Бе започнало преди три години, когато свистенето на падащите ракети бе обагрило нощта с пламъци и облаци-гъби от пушек. Бе започнало, когато Лондон изчезна в облак от радиоактивен блясък, когато Ливърпул, Нюкасъл, Глазгоу, Манчестър, Бристол, Портсмут и дузина други големи градове пламнаха, сринаха се и потекоха като потоци разтопена лава. Бе започнало, когато в рамките на дванадесет часа половината от населението загина с милостива бързина и продължи през следващите седем дни, когато три четвърти от оцелелите загубиха живота си повръщайки неконтролируемо.

Но това не беше краят.

Човек може да загуби крак и да живее. Може да счупи крайниците си, да изгуби очите, ушите и сетивата си, но пак може да остане разумно и интелигентно същество. Но никоя нация не може да загуби сърцето и куража си и да се надява да се възстанови. да продължи както преди и да остане обединена. Англия бе мъртва - но това беше бавна смърт.

На Джон му се искаше да бе умрял с нея.

Той седеше на бюрото си и се взираше в досиетата на родилките, които Сали бе изпратила от чакалнята. Всичките бяха еднакви - с мрачни очи, безразлични, без идеи или дори полъх на нещо, което неизбежно би ги довело от малките им селища в големите градове. Те приемаха живота, такъв какъвто беше и вече повечето от тях бяха потънали в суеверия. Уморено той започна с дневната програма, осъзнавайки, че можеше да да е и африкански шаман, маскиран и мърморещ заклинания, заради цялото впечатление , което съдаваше.

Кръвопреливане. Гайгерови тестове. Радиоактивни елементи.Реакция на албумин. Зъби и кожа. Васерман и проби. Тест за диабет, за рак, за лъчева болест. Тест за липса на витамини, за липса на калций, за недохранване. Не трябваше да тества за интелигентност.

- Как се чувстваш?

- Болна, докторе.

- Ще го преодолееш. Ето какво трябва да правиш - пий много мляко, преварявай водата, пери често, яж много зеленчуци, стой далеч от радиоактивните зони, избягвай да вдигаш тежко и не носи тесни дрехи. Не пий твърде много. Почивай си. Разбираш ли?

- Да, докторе.

Те не го правеха естествено, как биха могли? Да пият много мляко, когато крава беше нещо за което само са чували. Да перат често, когато няма сапун. Да стоят далеч от радиоактивните зони, коагто те не разбираха значението на думата. Много зеленчуци - коприва, марули, горски плодове, малко сушени плодове. Всичките трудни за добиване. И трудни за готвене, а все още можеше да се намерят много ръждясали консерви - ако отидеш в радиоактивните зони. Не пий твърде много.. когато това беше единственото им удоволствие. Почивай.. как?

Той попълваше картоните, знаейки че половината от децата, които очакваха, ще носят родителското наследство от слепота, изкривени кости, вродени заболявания, които бяха доказани с Васерман и други тестове. Въпреки това, той ня можеше да стори нищо за да го предотврати. Никой лекар не може да излекува пациент, който не го е грижа дали ще бъде излекуван. Дори да си го поставеше за цел, все пак му трябваха основни лекарства и препарати, а лекарствата бяха изчезнали с още хиляда други нужди на цивилизацията, когато азбучните бомби се спуснаха от навъсените облаци.

Обхвана го умора и той почти й се предаде, подпря главата си ръце и затвори очи, оставяки тялото си да се отпусне и облегне на ръба на бюрото. Спомени изплуваха на повърхността на съзнанието му, облицовани с бели плочки коридори и излъскани подове, редици от подредени бели легла и внимателни, изрядни, бели сестри. Лъскавината на стерилната стомана и ослепителния блясък на лампите. Подредени ампули с лекарства, изящната перфектност на инжекционните разтвори, чудото на модерната хирургия.

- Джон.

Той се стресна, премига и усети внезапно сърцебиене, когато вдигна галва от бюрото си. Колинс стоеше пред него, с димяща кана в едната ръка и някакви дебели, напукани порцеланови чаши в другата.

- Чай?

- Благодаря. - Джон потърка очите си и се зачуди дали би трябвало да вземе още една таблетка бензедрин. Реши да не взема. Доставките намаляваха, а той беше вече стигнал твърде далеч. Отпи от горещата отвара, намръщи се на вкуса на билките и за малко изпита съжаление за изгубените удоволствия. - Как върви?

- Както обикновено. - Колинс вдигна рамене. Беше млад човек, двадесет години по-млад от Джон и все още притежаваше циничното безразличие на младостта към нещастието. - Прегледах няколко драскотини и заших няколко порязвания. Всичко, което мога да направя всъщност. - отпи от чая си. - Как е новото поколение?

- Задава се. - Джон се опита да не показва раздразнението си от лекомислието му. - Ако си приключил със случаите си, защо не започнеш с хроничните?

- Защо? - Колинс се втренчи в по-възрастния мъж. - Какво ще помогне това?

- Например ще освободи мен и Феншоу. Няма да споменавам за обикновената човещина. Ако не си чувал за нея досега, е малко късно вече.

- Аз съм реалист, Джон. Какво сме способни да направим за да помогнем на човек с лъчева болест? Единствената милост, която можем да му окажем е да му дадем лесен изход. Същото важи и за останалите хронични. Те просто ни губят времето.

- Разбирам. - Джон взря надолу в чашата си, без да вижда тъмнокафявата, почти прозрачна течност, която беше в нея. - Карл?

- Защо настояваш да припишеш всичко, което казвам на влиянието на Карл? - Колинс постави чашата си прекалено грижливо.- Мога да мисля самостоятелно, Джон. Това, че вярвам, че Карл е прав в много от онова, което казва е просто съвпадение.

- Така ли?

- Да.

- Ти си лекар, Колинс. - каза тихо Джон. - Като такъв си дал определена клетва. Трябва ли да ти напомням за нея? Трябва ли да ти обръщам внимание на частта за "комфорта на умиращия"? Лекарят не е просто механик, Колинс, дългът му към човечеството е по-голям от това да поправя телата.. ако те могат да се поправят. Тези хора отвън са се обърнали към нас за помощ. Някои от тях са чакали два и повече дни за да ги прегледаме, някои от тях са изминали дълъг път. Искаш ли от мен да ги отхвърля? За такъв човек ли ме мислиш?

- Не съм казал това.

- Намекна го. Мислиш че съм мек, слаб.. в действителност ме смяташ за глупак. Мислиш така откакто отказах да се съглася с плана ти, да искаме от пациентите да ни носят храна и материали ако желаят да ги лекуваме. Милосърдието не е за продан, Колинс. Казах ти тогава, казвам ти и сега. Милосърдието е нещо, което се подарява.. или не е милосърдие.

- Милосърдието няма нищо общо.

- Точно за милосърдие става дума. Заради това сме избрали да станем лекари, не заради дебелите хонорари, които бихме могли да очакваме от работата си, а защото сме искали да направим нещо с което да помогнем на ближните си. Ако тогава си мислел другояче, не е трябвало да ставаш лекар. Лекарят е милосърден човек, не магистрален разбойник с пистолет.

- Не съм длъжен да слушам това. - Колинс се отдалечи от бюрото със зачервено от гняв лице. - Ти живееш в миналото, Джон и не искаш да го признаеш. Как бихме могли да излекуваме онези развалини отвън? Нямаме пеницилин, нямаме сулфонамиди, нямаме облъчващи лампи, нямаме специално оборудване. И най-важното от всичко - нямаме легла и персонал, нямаме сестри, нищо, което да ги излекува или да им помогне по някакъв начин. Всичко, коетото можем да направим е да ги убием, или да ги оставим да агонизират до края на дните си. Това ли е глупаво? Бих казал, че е доста разумно.

- И Карл казва същото, нали?

- Не замесвай Карл в това.

- Карл сам ще се замеси. - за пръв път откакто младият мъж бе влязъл в стаята Джон усети в него да се надига гняв. - Карл е един бъдещ деспот, диктатор, идеалист ако предпочиташ, но въпреки това опасен. Това е моята болница, Колинс. Запомни това. Аз я направих това, което е, установих се тук, подготвих стаите и намерих малкото лекарства и инструментис които разполагаме. Тогава теб те нямаше. Не знаеш какво ни струваше, на мен и на Сали да накараме това място да заработи. Мое е и докато съм тук, ще правиш това, което казвам. Никой, запомни това, никой който е потърсил помощ тук няма да бъде отпратен. Това е болница Дженерал мърси, не местната бакалия и ако не ти харесва, знаеш какво да направиш.

- Може и да го направя.

- Не се чувствам заплашен Колинс. Лош лекар е по-лошо от никакъв лекар. Заминавай ако искаш, но докато си тук, ще изпълняваш нарежданията ми.

-За момент те се взряха един в друг - по-стария мъж с отпуснато от умора лице, тяло прегърбено от изтощение, но в ясните му очи горяха пламъците на убеждението. Колинс се взираше също - твърд, безочлив, убеден в правотата си, почти презрителен към идеализма на другия мъж и все пак докато се взираха един в друг, младият беше този, който си призна поражението.

- Извинявай, Джон. Изглежда съм твърде уморен за да мисля трезво.

- Забрави за това. - с победата дойде изтощението и копнежът мир и тишина, далеч от сблъсъка на волите и бурята на емоциите. - Всички сме преуморени, но нещата може скоро да се подобрят. Щом акушерките се обучат и приходящите сестри се установят, би трябвало да можем да облекчим положението. Във всеки случай искам да започна с медицинското училища възможно най-скоро, колкото по-бързо обучим нови кадри, толкова по-доволен ще съм аз.

- А тези та,? - Колинс посочи с пръст към чакалнята. - Мислиш ли че ще намалеят?

- Трябва да им кажем истината.Само им губим времето и събуждаме лъжливи надежди, като им предлагаме нещо, което не можем да изпълним. - Джон се изчерви, като видя изражението в очите на колегата си. - Аз също мога да бъда реалист Колинс, но има голяма разлика между това да дадеш на един човек пистолет и да му кажеш да се гръмне и това а му помогнеш да приеме неизбежното с доброта и разбиране. Можем да им кажем истината, но няма нужда да сме жестоки.

- Би трябвало да имаме свещеник. - каза Колинс цинично. - те са били доста добри в тази област.

- Да, - съгласи се меко Джон. Посегна към въжето на звънеца. - Да се връщаме на работа.

* * *

Първият мъж беше жертва на собственото си невежество. Умираше и не знаеше защо, но Джон се досещаше че небрежно е игнорирал повсеместната заповед да не се влиза в заразената област. Поклати глава, когато свърши с изследванията.

- Можеш ли да ме излекуваш, докторе? - мъжът се приближи с трогателна вяра в силата на човека с престилката. - Лошо ми е и не мога да работя толкова, колкото преди.

- Съжалявам. - Джон се поколеба от откровената паника в очите на мъжа. - Трябва отсега нататък да я караш по-полека. Почивай си когато можеш, спи колкото искаш , яж много качествена храна и излизай на слънце. - той посегна към въжето на звънеца.

- Няма ли да ми дадете нещо?

- Нищо, което мога да ти дам няма ти свърши работа. Почивка и храна са всичко, което може да ти помогне. Съжалявам.

- Но...

- Съжалявам.

Заболя го като видя мъжа да си тръгва. Заболя го, че не е в състояние да го успокои с лъжливи думи, с безполезни инжекции, с бутилка оцветена вода. Нищо не можеше да предотврати смъртта на мъжа, но сега той лишен от илюзиите на вярата, ще проклина "лекарите", които са отказали да му помогнат. Бавно Джон дръпна звънеца за да повика следващият пациент.

Джон нямаше какво да направи.

Переведено на Нотабеноиде
http://prevodi.chitanka.info/book/18/50

Переводчики: КатеринаК

Настройки

Готово:

20.89% КП = 1.0

Непреведените фрагменти ще бъдат пропуснати.

Сваляне като текстов файл (.txt)
Връзка към тази страница
Съдържание на превода
Интерфейс на превода