| Рей Бредбъри
| Чудесата на Джейми
Джейми Уинтърс сътворяваше първото си чудо сутрин. Второ, трето и прочее чудеса се случваха по-късно през деня, но първото винаги беше най-важното.
То беше винаги едно и също: „Нека майка се оправи. Нека лицето й поруменее. Нека мама да не е болна още дълго.”
Тъкмо болестта на майка му беше станала причината да се замисли сериозно за чудесата. Пак заради нея упорито се учеше как да ги прави все по-добре, така че да я поддържа здрава и да улеснява живота на цялото семейство.
Не за първи път правеше чудеса. Беше ги правил и преди, но винаги колебливо, понеже понякога не се получаваха правилно или родителите му го прекъсваха, или другите седмокласници в класа му вдигаха шум и това проваляше всичко.
През последния месец обаче усещаше как силата му го облива като хладна, спокойна вода. Той се къпеше в нея, наслаждаваше й се и излизаше изпод струите й, покрит с капчици величие и с чудодеен ореол , увенчал тъмнокосата му глава.
Преди пет дни беше извадил семейната библия с истински цветни илюстрации на Иисус като момче и ги беше сравнил с отражението на собственото си лице в огледалото. Приликата беше поразителна, потресаваща.
А и нали майка му се чувстваше все по-добре всеки ден. Ето на!
Днес, понеделник, след първото чудо у дома, Джейми извърши второ в училище. Реши, че иска той да води своя клас в парада за официалния празник на Аризона и директорът, разбира се, го избра. От това Джейми се почувства чудесно. Момичетата му се възхищаваха и го побутваха с нежните си малки лакти, особено една от тях, Ингрид, чиято златиста коса се разпиля пред лицето му, когато всички се втурнаха навън от съблекалнята.
Джейми Уинтърс винаги вървеше с високо вдигната глава, а когато пиеше вода от хромираната мивка, се навеждаше над струята съвсем внимателно и завърташе лъскавото кранче абсолютно точно и прецизно, богоподобно и непогрешимо.
Джейми знаеше, че е безсмислено да казва на приятелите си. Те само биха му се изсмели. Та нали хората бяха приковали Иисус с гвоздеи към кръста, след като той им беше разкрил кой е. Този път щеше да постъпи по-разумно и да изчака. Поне докато станеше на шестнадесет години и си пуснеше брада, така че да можеше веднъж завинаги да докаже своята невероятна самоличност!
Може би шестнадесет щеше да е малко рано за брада, но Джейми усещаше, че, когато му дойдеше времето и ако беше нужно, той можеше да накара брадата на порасне.
Учениците излязоха навън под топлите лъчи на пролетното слънце. В далечината се виждаха планините, чиито подстъпи зеленееха, обрасли с кактуси, а над главите им се беше ширнало синьото небе на Аризона. Децата си сложиха хартиени шапки и хартиени синьо-червени коланчета. Вятърът развя знамената им и, сред глъчка и врява, те се разделиха в отделни групи. Всички бяха доволни, че ще прекарат деня извън класните стаи.
Джейми застана на чело на колоната, мълчалив и спокоен. Някой каза нещо и Джейми осъзна, че говорещият е Хъф.
— Надявам се да спечелим първа награда — тъкмо казваше Хъф загрижено.
Джейми се обърна към него.
— О, аз знам, че ще спечелим. Сигурен съм. Гарантирам ти. И още как!
Тази непоколебима увереност разведри Хъф.
— Мислиш ли?
— Знам. Остави всичко на мен!
— Какво искаш да кажеш, Джейми?
— Нищо, само гледай какво ще стане. Само гледай!
— Деца! — извиси глас господин Палмборг, директорът, чиито очила отразяваха слънчевите лъчи. Всички запазиха тишина. — Надявам се всички помнят какво учихме вчера за маршируването. Помнете как трябва да се обръщате на пета, когато завивате и стъпките, които упражнявахме.
— Разбира се! — потвърдиха всички в един глас.
Директорът набързо приключи речта си и парадът започна. Джейми го поведе на чело на стотици свои последователи.
Краката се повдигаха и се спускаха и улицата изчезваше под тях. Жълтата слънчева светлина топлеше Джейми, който се разпореди слънцето да свети цял ден, за да бъде всичко идеално.
Когато парадът приближи главната улица и откъм училищния оркестър се разнесе звукът от пулсиращото сърце на духовите инструменти и тракането на костите на ударната секция, Джейми си пожела да изсвирят: „Звезди и ивици завинаги”.
По-късно, когато засвириха „Колумбия, перла на океана”, той бързо си помисли, че, да, тъкмо тази песен беше имал предвид, не другата, и със задоволство прие, че желанието му е било изпълнено.
Улицата беше обточена с хора, понеже това беше един от обичайните дни за родео в Аризона. Хората се потяха обилно, подредени в по четири-пет редици от двете страни в продължение на миля. Ритъмът на маршируващите крака отекваше о фасадите на двуетажните постройки. Тук-там маршируващата армия се отразяваше във витрините на Джей Си Пени и Морбъл. Всеки такт беше като камшичен удар върху прашния асфалт, остър и точен, а музиката на оркестъра раздвижваше кръвта в чудодейните вени на Джейми.
Лицето му се изкриви в дълбока концентрация. Нека всички маршируват идеално, главите високо вдигнати, гърбовете изправени, колената да се вдигат високо и да се спускат в синхрон; прилив от обути в сини джинси момчешки колена и загорели от слънцето момичешки колена като малки обли лица. Съвършенството изпълни Джейми и се разля в аура, която обхвана всички. Неговите движения, определяха движенията на цялата му малка нация. Ръцете му се поклащаха решително като махало и в същия такт техните ръце изписваха своите дъги. Както той крачеше по асфалта, така го следваха всички.
Когато стигнаха трибуната с оценяващите, Джейми им даде знак и те всички се извиха в редиците си, като лъскави гирлянди, а после продължиха да маршируват напред, без бутане и хаос.
„Просто идеално!”, зарадва се Джейми наум.
Беше много горещо. Свещеното тяло на Джейми се потеше обилно и целият свят изглежда се беше отпуснал. Барабаните бяха напълно изтощени и децата като че ли се топяха в жегата. Джейми ближеше сладолед във фунийка, доволен, че всичко вече е приключило.
Господин Палмборг дотърча отнякъде, разгорещен и потен.
— Деца, деца, имам нещо да ви кажа — провикна се той.
Джейми погледна малкия Хъф, който стоеше до него, също със сладолед в ръка. Децата се развикаха развълнувани, но господин Палмборг сви цялата тази врява в малко кълбо и го накара да изчезне, сякаш беше магьосник.
— Спечелихме състезанието! Учениците от нашето училище са марширували най-добре!
Всред подновената глъчка и подскачане на децата, които доволно се потупваха по рамото едно-друго, Джейми погледна Хъф и безмълвно кимна.
— Видя ли? Не ти ли казах? Сега ще повярваш ли в мен?!
Джейми продължи да ближе сладоледа, обзет от дълбоко, непоклатимо спокойствие.
Джейми реши да не казва веднага на приятелите си защо бяха спечелили. Беше забелязал, че те се отнасят с подозрение и раздразнение към всеки, който им каже, че не са толкова добри, колкото си мислят, а постиженията им се дължат на някой друг.
За него беше достатъчно сам да се радва на дребните и на големите си победи и тихомълком да се наслаждава на всичко, което се случва. Отличните оценки по аритметика или победите на баскетбол бяха достатъчна награда за него. Чудесата, които изпълняваше, винаги имаха някакъв страничен ефект, който засега беше достатъчен да задоволи все още малкия му глад за признание.
Вниманието му беше привлечено от русокосата Ингрид с меките синьо-сиви очи. Тя от своя страна също го удостои със своето внимание, което означаваше, че дарбата му е вече установена и непоклатима.
Освен Ингрид, се случваха и други хубави неща. Няколко момчета му станаха приятели съвсем като по чудо. Имаше обаче едно момче, чийто случай изискваше по-сериозно обмисляне. Казваше се Кънингам и беше едър, дебел и с гола глава. Беше прекарал тежка треска, заради която се беше наложило да му обръснат косата. Заради това децата го наричаха Билярда, а той им се отплащаше, като ги риташе в пищялите, събаряше ги, тръшваше се отгоре им и ги налагаше с юмруци.
Тъкмо върху Билярда Кънингам Джейми се надяваше да въздейства най-силно с новопридобитите си сили. Докато вървеше към вкъщи през пущинака, той често си представяше как вдига Билярда за левия крак и го тръсва като камшик, докато той изгуби ума и дума. Баща му веднъж беше изтърсил така една гърмяща змия. Билярда, разбира се, беше твърде тежък за този малък номер, пък и Джейми не искаше сериозно да нарани момчето или да го убие, а само да го поизтупа и да го сложи на мястото му.
Когато обаче се озова пред едрото момче, Джейми се разколеба и реши да си даде още ден-два за размисъл. Нямаше причина да избързва, така че реши засега да не се занимава с Билярда, който си нямаше идея какъв късмет беше извадил.
Един вторник Джейми носеше книгите на Ингрид до дома й. Тя живееше в малка къща недалеч от хълмовете на Санта Каталина. Двамата вървяха без да говорят, доволни просто да бъдат заедно. За малко дори се държаха за ръце.
Заобикаляйки един шубрак, те се озоваха лице в лице с Билярда Кънингам.
Той стоеше като побит насред пътеката с юмруци на кръста и оглеждаше Ингрид оценяващо. Всички застинаха по местата си. Накрая Билярда се обади.
— Ингрид, дай аз да ти нося книгите.
Той посегна да ги вземе от Джейми.
Джейми отстъпи назад.
— Няма начин!
— Има и още как — отвърна Билярда.
— Има, ама друг път — каза Джейми.
— Има ти казвам! — кресна Билярда и замахна пак, при което пръсна книгите по земята.
Тогава се намеси Ингрид.
— Престанете веднага! И двамата можете да ми носите книгите. Ето, разделете ги на половина.
Билярда поклати глава.
— Всичко или нищо — каза той злобно.
Джейми го изгледа и ядно му изкрещя.
— Тогава нищо!
Той призова силите си като буреносни облаци, в юмруците му запукаха нажежени светкавици. Какво като Билярда беше по-висок и по-масивен от него? Джейми беше изпълнен с праведен гняв и щеше да простре Билярда с един удар. Може би два.
Този път всякакво колебание беше прочистено от величествения му гняв. Джейми замахна и цапардоса Билярда по брадата с всички сили.
— Джейми! — изпищя Ингрид.
Единственото чудо, което се случи след това, беше как така Джейми оцеля.
Баща му сипа малко медицински соли в един леген с топла вода и я разбърка.
— Бива ли такова нещо, да те вземат дяволите! Майка ти е болна, а ти се прибираш в такъв вид.
Баща му го посочи с жилавата си кафеникава ръка. Очите му бяха хлътнали дълбоко сред гъста мрежа от бръчки, а мустаците му бяха прошарени и оредели като косата му.
— Мислех, че мама вече не е толкова болна — отвърна Джейми.
— Жените не приказват много — отвърна баща му сухо. Натопи кърпата в димящия разтвор и я изцеди. После хвана лицето на Джейми и прокара кърпата по натъртения профил. Джейми изохка. — Стой мирно, де. Как да я промия тая рано, ако шаваш.
— Какво става там? — чу се гласът на майка му от спалнята. Звучеше тих и изморен.
— Нищо — отвърна баща му и пак изцеди кърпата. — Не се тревожи. Джейми паднал и си сцепил устната, това е.
— О, Джейми — въздъхна майка му.
— Добре съм, мамо — обади се Джейми.
Топлата кърпа беше помогнала. Той се опита да не мисли за схватката. Споменът не беше никак приятен — как ръцете му се мятаха безпомощно, как се озова на земята, как Билярда го затисна и се зае да го налага, докато Ингрид, обляна в сълзи, му крещеше и го замеряше с книгите си.
След това Джейми се беше прибрал олюлявайки се, като хлипаше горко.
— О, татко, не се получи — каза той, като имаше предвид чудото, което смяташе да извърши с Билярда.
— Какво не се получи? — попита баща му, докато мажеше раните с мехлем.
— Нищо, нищо.
Джейми облиза подутата си устна и започна да се успокоява. Все пак, никой не постига идеален резултат. Даже бог е правил грешки. И Джейми се усмихна широко. Ами да, той умишлено беше изгубил боя! Нима Ингрид нямаше да го обича още повече, след като беше пострадал в схватка заради нея?
Точно така, това беше станало. Чудо, но наобратно.
— Джейми — повика го майка му.
Той отиде да я види.
С помощта на лекарството и възстановената му вяра в себе си, защото Ингрид сега го обичаше повече от всякога, Джейми не изпитваше никаква болка цялата седмица.
Той изпращаше Ингрид след училище и Билярда вече не ги закачаше. Той играеше бейзбол, което му беше по-интересно от Ингрид. Джейми реши, че той лично му е внушил телепатично този спортен ентусиазъм.
В четвъртък майка му изглеждаше по-зле. Беше побеляла като платно, цялата трепереше и кашляше ужасно. Татко му изглеждаше загрижен. Джейми пренасочи усилията си от успехите в училище към това да накара майка си да се почувства по-добре.
Петък вечерта Джейми вървеше към вкъщи, след като беше изпратил Ингрид, и гледаше телеграфните стълбове, които бавно изчезваха зад него. Помисли си: „Ако стигна до следващия стълб, преди онази кола зад мен да ме настигне, мама ще се оправи.”
Той си наложи да върви спокойно, без да бърза, но се напрягаше да чуе колата и едва се удържаше да не се затича.
Стълбът наближаваше. Колата също.
Джейми подсвирна изненадан. Колата сериозно се беше забързала!
Той прекрачи покрай стълба тъкмо навреме. В следващия момент колата го задмина.
„Ето на. Мама ще се оправи.”
Той продължи напред.
„Не мисли за нея, не си пожелавай нищо”, каза си той, но му беше трудно да устои. Мисълта го изкушаваше като топъл пай, оставен да изстива на прозореца. Той трябваше да се поддаде, не можеше да се спре. Огледа пътя пред себе си и назад.
— Обзалагам се, че ще стигна до портата на ранчото на Шаболд, преди да е дошла друга кола, при това без да бързам — обяви той високо. — И така мама ще се оправи още по-бързо.
В този момент една предателска кола се появи иззад хълма зад него и забръмча напред.
Джейми забърза крачка, след това се втурна да бяга.
„Обзалагам се, че ще стигна до портата на Шаболд, обзалагам се, че ще мога...” краката му се движеха все по-бързо.
Той се спъна.
Падна в канавката, а книгите му се разпиляха около него като хартиени бели птици. Когато се изправи, видя, че е само на двадесет крачки от портата.
Колата профуча край него, обвита в облак прах.
— Вземам си думите назад — провикна се Джейми. — Вземам ги назад, изобщо не говорех сериозно.
Внезапно обзет от ужас и той се втурна да бяга. За всичко беше виновен той и само той!
Колата на доктора беше паркирана пред тяхната къща.
През прозореца видя, че майка му изглежда още по-зле. Докторът затвори чантата си и изгледа баща му продължително, а в очите му гореше странно малко пламъче.
Джейми избяга в пущинака, за да остане сам. Не плака, но се почувства напълно вцепенен, ходеше сякаш беше кукла. Толкова се мразеше! Без да гледа къде отива, тръгна по сухото речно корито като ту се спъваше, ту риташе шубраците.
Часове по-късно, когато първите звезди се появиха в небето, той се прибра и откри баща си до леглото на майка си. Тя лежеше безмълвна и тиха, като снежна пряспа. Баща му стисна зъби, присви очи, гърдите му хлътнаха и главата му клюмна.
Джейми зае позиция до леглото и се вторачи в майка си, като умствено й отправяше телепатични команди.
„Трябва да оздравееш, мамо, трябва да се оправиш, всичко ще е наред, разбира се, че ще е наред. Аз заповядвам да се оправиш. Съвсем скоро ще скочиш на крака и ще затанцуваш с нас. Ние имаме нужда от теб, мамо, татко и аз се нуждаем от теб. Без теб няма да е никак хубаво. Трябва да оздравееш, мамо!”
Яростната енергия струеше беззвучно от него и я обвиваше, приласкаваше я, атакуваше болестта й и се грижеше за сърцето й. Джейми се усети изпълнен с величествената топлота на дарбата си.
Тя щеше да се оправи. Как иначе?! Беше глупаво дори да си мисли противното. Майка му не беше от типа хора, които умират.
Баща му внезапно се размърда. Едно рязко движение, което го остави без дъх. Той стисна китките на майка му толкова силно, че едва не ги счупи. Притисна глава о гърдите й, за да чуе сърцето й и Джейми усети, че някъде вътре в него се надига писък.
„Мамо, недей, мамо, о, мамо, моля те, не се предавай.”
Баща му се изправи олюлявайки се.
Тя беше мъртва.
В ума на Джейми, който сякаш беше обграден от Йерихонските стени, една последна мисъл се извиси почти в крясък: „Добре де, мъртва е, какво от това? Върни й живота, да, точно така, съживи я. Лазаре, излез, Лазаре, Лазаре, излез от гробницата, Лазаре, излез.”
Той трябва да беше заговорил на глас, защото баща му се обърна и го изгледа ужасен, а после го удари през лицето, за да го накара да млъкне.
Джейми се отпусна до леглото, забил лице в студените чаршафи, а Йерихонските стени се сринаха около него.
Джейми се върна на училище седмица по-късно. Вече не крачеше с предишната си самоувереност, не се навеждаше величествено да пие вода, нито изкарваше повече от четворки на контролните си.
Децата се чудеха какво се е случило с него, защо вече не беше същият.
Те не знаеха, че Джейми се е отказал от ролята си. Той не можеше да им каже. Дори не подозираха какво бяха изгубили.
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/22/57
Преводачи: Деница Минчева
Готово: