| Английски оригинал | Перевод на български | |
|---|---|---|
Not long ago a publisher commissioned me to write an introduction for a reprint of a novel by Leonard Merrick. This publishing house, it appears, is going to reissue a long series of minor and partly-forgotten novels of the twentieth century. It is a valuable service in these bookless days, and I rather envy the person whose job it will be to scout round the threepenny boxes, hunting down copies of his boyhood favourites. | Не отдавна един издател ми плати за да напиша въведение за преиздаването на един роман на Леонард Мерик. Изглеждаше, че това издателство планира да преиздаде една дълга колекция от второстепенни и отчасти забравени романи от двадесетият век. Това е полезно начинание в тези безкнижни дни и по-скоро завиждам на човека, чиято работа е да преглежда кутиите за по три пенса всяка, търсейки любими издания от юношеството му. dimitrovw 23.03.20 в 1:37 | |
A type of book which we hardly seem to produce in these days, but which flowered with great richness in the late nineteenth and early twentieth centuries, is what Chesterton called the "good bad book": that is, the kind of book that has no literary pretensions but which remains readable when more serious productions have perished. Obviously outstanding books in this line are Raffles and the Sherlock Holmes stories, which have kept their place when innumerable "problem novels", "human documents" and "terrible indictments" of this or that have fallen into deserved oblivion. (Who has worn better, Conan Doyle or Meredith?) Almost in the same class as these I, put R. Austin Freeman's earlier stories—"The Singing Bone" "The Eye of Osiris" and others—Ernest Bramah's Max Carrados, and, dropping the standard a bit, Guy Boothby's Tibetan thriller, Dr Nikola, a sort of schoolboy version of Hue's Travels in Tartary, which would probably make a real visit to Central Asia seem a dismal anticlimax. | Един тип книга, която сякаш трудно се издава в наши дни, но която процъфтявала в голямо изобилия в края на деветнадесети и началото на двадесети век, е каквото Честъртън нарича "добрата лоша книга": това е типът книга, която няма никакви литературни претенции, но която остава увлекателна, когато по-сериозни художествени произведения вече са загинали. Очевидно изпъкващи в тази категория книги са историите за Рафълс и Шерлок Холмс, които запазиха мястото си, докато безброй "проблемни романи", "човешки документи" и "ужасни обвинения" за това и онова изпаднаха в заслужена забрава. (Кой се е изтъркал повече, Конан Дойл или Мередит?) Почти в същата група като тях аз поставям и ранните истории на Р. Остин Фрийман - "Пеещата кост", "Окото на Озирис" и други - Макс Карадос на Ърнест Брама и, подронвайки малко стандарта, тибетския трилър на Гай Буутби - Д-р Никола - един вид училищна версия на пътешествията на Хю в Тартари, която вероятно би накарала истинско посещение на Централна Азия да изглежда като печален антиклимакс. dimitrovw 23.03.20 в 1:53 | +2 |
But apart from thrillers, there were the minor humorous writers of the period. For example, Pett Ridge-but I admit his full-length books no longer seem readable—E. Nesbit (The Treasure Seekers), George Birmingham, who was good so long as he kept off politics, the pornographic Binstead ("Pitcher" of the Pink 'un), and, if American books can be included, Booth Tarkington's Penrod stories. A cut above most of these was Barry Pain. Some of Pain's humorous writings are, I suppose, still in print, but to anyone who comes across it I recommend what must now be a very rare book—The Octave of Claudius, a brilliant exercise in the macabre. Somewhat later in time there was Peter Blundell, who wrote in the W.W. Jacobs vein about Far Eastern seaport towns, and who seems to be rather unaccountably forgotten, in spite of having been praised in print by H.G. Wells. | Но освен трилъри, от този период има и второстепенни хумористични писатели. Например, Пет Ридж - но признавам, че целите му книги вече не изглеждат увлекателни - Е. Несбит ("Търсачите на съкровище"), Джордж Бирмингам, който е бил добър, докато е стоял далеч от политиката, порнографичния Бинстед ("'Пичър' от розовите"), и, ако могат да бъдат включени американски книги, историите за Пенрод от Буут Таркингтън. Един разрез над повечето от тези бил Бари Пейн. Някои от хумористичните му творби все още, предполагам, се печатат, но за всеки, който попадне на него бих предложил каквото сега трябва да е изключително рядка книга - "Октавата на Клаудиус", едно брилятно изпълнение в категорията на ужаса. Малко по-напред във времето е Питър Блъндел, който пишел в стила на У. У. Джейкъбс за крайните Източни пристанищни градове и който изглежда е по-скоро необяснимо забравен, въпреки че е бил хвален в печата от Х. Дж. Уелс. dimitrovw 23.03.20 в 2:06 | |
However, all the books I have been speaking of are frankly "escape" literature. They form pleasant patches in one's memory, quiet corners where the mind can browse at odd moments, but they hardly pretend to have anything to do with real life. There is another kind of good bad book which is more seriously intended, and which tells us, I think, something about the nature of the novel and the reasons for its present decadence. During the last fifty years there has been a whole series of writers—some of them are still writing—whom it is quite impossible to call "good" by any strictly literary standard, but who are natural novelists and who seem to attain sincerity partly because they are not inhibited by good taste. In this class I put Leonard Merrick himself, W.L. George, J.D. Beresford, Ernest Raymond, May Sinclair, and—at a lower level than the others but still essentially similar—A.S.M. Hutchinson. | Въпреки това, всички книги, за които споменах са откровено "развлекателна" литература. Те оставят приятни остатъци в нечия памет, тихи ъгли, където съзнанието може да посети в чудати моменти, но те трудно биха претендирали да имат нещо общо с истинския живот. Има друг вид добра лоша книга, който е замислен по-сериозно, и който ни казва, поне така мисля, нещо за природата на романа и причините за настоящия му упадък. В последните петдесет години имаше цели групи от писатели - някои от тях все още пишат - за които е напълно невъзможно да бъдат наречени "добри" по всички строги литературни стандарти, но които са природни романисти, и които изглежда постигат искреност отчасти, защото добрият вкус не ги подтиска. В тази категория слагам самия Леонард Мерик, У. У. Джордж, Дж. Д. Бересфорд, Ърнест Реймънд, Мей Синклер, и - на по-ниско ниво от другите, но в основата си подобен на тях - А. С. М. Хъчинсън. dimitrovw 23.03.20 в 2:27 | |
Most of these have been prolific writers, and their output has naturally varied in quality. I am thinking in each case of one or two outstanding books: for example, Merrick's Cynthia, J.D. Beresford's A Candidate For Truth, W.L. George's Caliban, May Sinclair's The Combined Maze and Ernest Raymond's We, The Accused. In each of these books the author has been able to identify himself with his imagined characters, to feel with them and invite sympathy on their behalf, with a kind of abandonment that cleverer people would find it difficult to achieve. They bring out the fact that intellectual refinement can be a disadvantage to a story-teller, as it would be to a music-hall comedian. | Повечето от тях са били плодовити писатели, а произведенията им, естествено, варират откъм качество. За всеки от случаите се сещам за една или две забележителни книги: например, "Синтия" на Мерик, "Кандидат за истината" на Дж. Д. Бересфорд, "Калибан" на У. У. Джордж, "Смесеният лабиринт" на Мей Синклер и "Ние, подсъдимите" на Ърнест Реймънд. Във всяка от тези книги авторът е бил способен да се самоидентифицира във въображаемите си персонажи, да чувства заедно с тях и да предизвиква симпатия от тяхно име с един вид невъздържаност, която по-умните хора биха сметнали за трудна за постигане. Те демонстрират, че интелектуалното осъвършенстване може да бъде недостатък за разказвача на истории, както и за театралния комик. dimitrovw 23.03.20 в 4:35 | |
Take, for example, Ernest Raymond's We, The Accused—a peculiarly sordid and convincing murder story, probably based on the Crippen case. I think it gains a great deal from the fact that the author only partly grasps the pathetic vulgarity of the people he is writing about, and therefore does not despise them. Perhaps it even—like Theodore Dreiser's An American Tragedy—gains something from the clumsy long-winded manner in which it is written; detail is piled on detail, with almost no attempt at selection, and in the process an effect of terrible, grinding cruelty is slowly built up. So also with A Candidate For Truth. Here there is not the same clumsiness, but there is the same ability to take seriously the problems of commonplace people. So also with Cynthia and at any rate the earlier part of Caliban. The greater part of what W.L. George wrote was shoddy rubbish, but in this particular book, based on the career of Northcliffe, he achieved some memorable and truthful pictures of lower-middle-class London life. Parts of this book are probably autobiographical, and one of the advantages of good bad writers is their lack of shame in writing autobiography. Exhibitionism and self-pity are the bane of the novelist, and yet if he is too frightened of them his creative gift may suffer. | Да вземем, например, Ние, подсъдимите на Ърнест Реймънд - необикновено мръсна и убедителна история за убийство, вероятно базирана на случая Крипен. Смятам, че извлича много от факта, че автора само от части разбира патетичната вулгарност на хората, за които пише, и следователно не ги ненавижда. Може би - също като Американска трагедия на Теодор Дрейзър - извлича нещо от тромавия досаден начин, по който произведението е написано; претрупано е с детайли, почти без никаква опит за избирателност, и в целия този процес се бавно изгражда усещането за една ужасна, мъчителна жестокост. Така е и с Кандидат за истината. Тук обаче няма същата тромавост, но способността да вземеш на сериозно проблемите на обикновените хора е на лице. Така е и със Синтия и във всеки случай с първата част на Калибан. По-голямата част от написаното от У. У. Джордж е калпав боклук, но конкретно в тази книга базирана върху кариерата на Нортклиф, той постига някои запомнящи се и правдоподобни картини на живота на Лондонската по-ниска средна класа. Части от книгата вероятно са автобиографични и едно от преимуществата на добрите лоши писатели е липсата им на срам при писането на автобиография. Ексхибиционизма и самосъжалението са проклятие за романиста, но ако той е прекалено уплашен от тях, то творческия му талант може да пострада. dimitrovw 23.03.20 в 4:52 | |
The existence of good bad literature—the fact that one can be amused or excited or even moved by a book that one's intellect simply refuses to take seriously—is a reminder that art is not the same thing as cerebration. I imagine that by any test that could be devised, Carlyle would be found to be a more intelligent man than Trollope. Yet Trollope has remained readable and Carlyle has not: with all his cleverness he had not even the wit to write in plain straightforward English. In novelists, almost as much as in poets, the connection between intelligence and creative power is hard to establish. A good novelist may be a prodigy of self-discipline like Flaubert, or he may be an intellectual sprawl like Dickens. Enough talent to set up dozens of ordinary writers has been poured into Wyndham Lewis's so-called novels, such as Tarr or Snooty Baronet. Yet it would be a very heavy labour to read one of these books right through. Some indefinable quality, a sort of literary vitamin, which exists even in a book like If Winter Comes, is absent from them. | Съществуването на добра лоша литература - фактът, че някой може да сметне една книга за забавна и вълнуваща, докато съзнанието просто отказва да я вземе на сериозно - е напомняне за това, че изкуството не винаги изисква мозъчна дейност. Предполагам, че всеки тест, който може да бъде измислен ще покаже, че Карлайл е по-интелигентен от Тролоп. И въпреки това Тролоп все още е увлекателен, за разлика от Карлайл: с цялата си интелигентност той няма разума да пише на обикновен разбираем английски. При романистите, почти както и при поетите, е трудно да установиш връзка между интелигентността и творческата сила. Един добър романист може да бъде самоуко чудо като Флоберт или пък интелектуално разрастване като Дикенс. Достатъчно талант за да вдъхнови дузини обикновени писатели е бил налят в така наречените романи на Уиндхам Люуис, като например Тар или Високомерният баронет. И въпреки това би било изключително трудно да да разберете направо една от тези книги. В тях липсва някакво неопределимо качество, един вид литературен витамин, който съществува дори в книга като Ако зимата дойде. dimitrovw 23.03.20 в 12:41 | |
Perhaps the supreme example of the "good bad" book is Uncle Tom's Cabin. It is an unintentionally ludicrous book, full of preposterous melodramatic incidents; it is also deeply moving and essentially true; it is hard to say which quality outweighs the other. But Uncle Tom's Cabin, after all, is trying to be serious and to deal with the real world. How about the frankly escapist writers, the purveyors of thrills and "light" humour? How about Sherlock Holmes, Vice Versa, Dracula, Helen's Babies or King Solomon's Mines? All of these are definitely absurd books, books which one is more inclined to laugh at than with, and which were hardly taken seriously even by their authors; yet they have survived, and will probably continue to do so. All one can say is that, while civilisation remains such that one needs distraction from time to time, "light" literature has its appointed place; also that there is such a thing as sheer skill, or native grace, which may have more survival value than erudition or intellectual power. There are music-hall songs which are better poems than three-quarters of the stuff that gets into the anthologies: | Може би върховният пример за "добра лоша" книга е Чичо Томовата колиба. Случайно се е получила една нелепа книга пълна с абсурдни мелодраматични неприятности; тя е изключително вълнуваща и вярна в основата си; трудно е да се каже кое качество надделява над другото. Но въпреки всичко Чичо Томовата колиба се опитва да бъде истинска и реалистична. Какво да кажем за откровено развлекателните писатели, доставчиците на трепети и "лек" хумор? Какво да кажем за Шерлок Холмс, Вайс Върса, Дракула, Бебета от Хелън или Мините на Цар Соломон [от Хагард]? Всики те определено са абсурдни книги, книги на които някой е по-слонен да се присмива вместо да се смее с тях, и които трудно са вземани на сериозно дори от собствените си автори; и все пак те са оцелели и вероятно ще продължават да го правят. Всичко, което някой може да каже е, че докато цивилизацията се запазва такава, в която хората имат нужда да се разсеят от време на време, "леката" литература ще има запазено място; както и, че има такова нещо като истински талант или природна елегантност, които могат да имат по-голяма стойност за оцеляване от ерудицията и интелектуалната сила. Има песни от концерти, които са по-добри стихотворения от три-четвърти от нещата, които попадат в антологиите: dimitrovw 23.03.20 в 15:19 | |
Come where the booze is cheaper, | Ела където пиенето е по-евтино, dimitrovw 23.03.20 в 16:43 | |
Come where the pots hold more, | Ела където чашите събират повече, dimitrovw 23.03.20 в 16:44 | |
Come where the boss is a bit of a sport, | Ела където шефа е малко стриктен, dimitrovw 23.03.20 в 16:44 | |
Come to the pub next door! | Ела в близкия бар! dimitrovw 23.03.20 в 16:45 | |
Or again: | Или отново: dimitrovw 23.03.20 в 16:45 | |
Two lovely black eyes | Две красиви черни очи dimitrovw 23.03.20 в 16:45 | |
Oh, what a surprise! | О, каква изненада! dimitrovw 23.03.20 в 16:45 | |
Only for calling another man wrong, | Само защото казваш на друг мъж, че греши. dimitrovw 23.03.20 в 16:46 | |
Two lovely black eyes! | Две красиви черни очи! dimitrovw 23.03.20 в 16:46 | |
I would far rather have written either of those than, say, "The Blessed Damozel" or "Love in the Valley". And by the same token I would back Uncle Tom's Cabin to outlive the complete works of Virginia Woolf or George Moore, though I know of no strictly literary test which would show where the superiority lies. | С удоволствие бих написал някои от тези, отколкото, например, "Щастливата мома" или "Любов в долината". И в този смисъл ще заложа, че Чичо Томовата колиба ще надживее всички произведения на Вирджиния Уулф или Джордж Муур, въпреки че не знам за строг литературен тест, които да може да покаже кое превъзхожда другото. dimitrovw 23.03.20 в 16:50 |