×Внимание! Этот перевод, возможно, ещё не готов, так как модераторы установили для него статус «преводът се редактира»

Готовый перевод Good Bad Books / Добрите лоши книги: Добрите лоши книги

Не отдавна един издател ми плати за да напиша въведение за преиздаването на един роман на Леонард Мерик. Изглеждаше, че това издателство планира да преиздаде една дълга колекция от второстепенни и отчасти забравени романи от двадесетият век. Това е полезно начинание в тези безкнижни дни и по-скоро завиждам на човека, чиято работа е да преглежда кутиите за по три пенса всяка, търсейки любими издания от юношеството му.

Един тип книга, която сякаш трудно се издава в наши дни, но която процъфтявала в голямо изобилия в края на деветнадесети и началото на двадесети век, е каквото Честъртън нарича "добрата лоша книга": това е типът книга, която няма никакви литературни претенции, но която остава увлекателна, когато по-сериозни художествени произведения вече са загинали. Очевидно изпъкващи в тази категория книги са историите за Рафълс и Шерлок Холмс, които запазиха мястото си, докато безброй "проблемни романи", "човешки документи" и "ужасни обвинения" за това и онова изпаднаха в заслужена забрава. (Кой се е изтъркал повече, Конан Дойл или Мередит?) Почти в същата група като тях аз поставям и ранните истории на Р. Остин Фрийман - "Пеещата кост", "Окото на Озирис" и други - Макс Карадос на Ърнест Брама и, подронвайки малко стандарта, тибетския трилър на Гай Буутби - Д-р Никола - един вид училищна версия на пътешествията на Хю в Тартари, която вероятно би накарала истинско посещение на Централна Азия да изглежда като печален антиклимакс.

Но освен трилъри, от този период има и второстепенни хумористични писатели. Например, Пет Ридж - но признавам, че целите му книги вече не изглеждат увлекателни - Е. Несбит ("Търсачите на съкровище"), Джордж Бирмингам, който е бил добър, докато е стоял далеч от политиката, порнографичния Бинстед ("'Пичър' от розовите"), и, ако могат да бъдат включени американски книги, историите за Пенрод от Буут Таркингтън. Един разрез над повечето от тези бил Бари Пейн. Някои от хумористичните му творби все още, предполагам, се печатат, но за всеки, който попадне на него бих предложил каквото сега трябва да е изключително рядка книга - "Октавата на Клаудиус", едно брилятно изпълнение в категорията на ужаса. Малко по-напред във времето е Питър Блъндел, който пишел в стила на У. У. Джейкъбс за крайните Източни пристанищни градове и който изглежда е по-скоро необяснимо забравен, въпреки че е бил хвален в печата от Х. Дж. Уелс.

Въпреки това, всички книги, за които споменах са откровено "развлекателна" литература. Те оставят приятни остатъци в нечия памет, тихи ъгли, където съзнанието може да посети в чудати моменти, но те трудно биха претендирали да имат нещо общо с истинския живот. Има друг вид добра лоша книга, който е замислен по-сериозно, и който ни казва, поне така мисля, нещо за природата на романа и причините за настоящия му упадък. В последните петдесет години имаше цели групи от писатели - някои от тях все още пишат - за които е напълно невъзможно да бъдат наречени "добри" по всички строги литературни стандарти, но които са природни романисти, и които изглежда постигат искреност отчасти, защото добрият вкус не ги подтиска. В тази категория слагам самия Леонард Мерик, У. У. Джордж, Дж. Д. Бересфорд, Ърнест Реймънд, Мей Синклер, и - на по-ниско ниво от другите, но в основата си подобен на тях - А. С. М. Хъчинсън.

Повечето от тях са били плодовити писатели, а произведенията им, естествено, варират откъм качество. За всеки от случаите се сещам за една или две забележителни книги: например, "Синтия" на Мерик, "Кандидат за истината" на Дж. Д. Бересфорд, "Калибан" на У. У. Джордж, "Смесеният лабиринт" на Мей Синклер и "Ние, подсъдимите" на Ърнест Реймънд. Във всяка от тези книги авторът е бил способен да се самоидентифицира във въображаемите си персонажи, да чувства заедно с тях и да предизвиква симпатия от тяхно име с един вид невъздържаност, която по-умните хора биха сметнали за трудна за постигане. Те демонстрират, че интелектуалното осъвършенстване може да бъде недостатък за разказвача на истории, както и за театралния комик.

Да вземем, например, Ние, подсъдимите на Ърнест Реймънд - необикновено мръсна и убедителна история за убийство, вероятно базирана на случая Крипен. Смятам, че извлича много от факта, че автора само от части разбира патетичната вулгарност на хората, за които пише, и следователно не ги ненавижда. Може би - също като Американска трагедия на Теодор Дрейзър - извлича нещо от тромавия досаден начин, по който произведението е написано; претрупано е с детайли, почти без никаква опит за избирателност, и в целия този процес се бавно изгражда усещането за една ужасна, мъчителна жестокост. Така е и с Кандидат за истината. Тук обаче няма същата тромавост, но способността да вземеш на сериозно проблемите на обикновените хора е на лице. Така е и със Синтия и във всеки случай с първата част на Калибан. По-голямата част от написаното от У. У. Джордж е калпав боклук, но конкретно в тази книга базирана върху кариерата на Нортклиф, той постига някои запомнящи се и правдоподобни картини на живота на Лондонската по-ниска средна класа. Части от книгата вероятно са автобиографични и едно от преимуществата на добрите лоши писатели е липсата им на срам при писането на автобиография. Ексхибиционизма и самосъжалението са проклятие за романиста, но ако той е прекалено уплашен от тях, то творческия му талант може да пострада.

Съществуването на добра лоша литература - фактът, че някой може да сметне една книга за забавна и вълнуваща, докато съзнанието просто отказва да я вземе на сериозно - е напомняне за това, че изкуството не винаги изисква мозъчна дейност. Предполагам, че всеки тест, който може да бъде измислен ще покаже, че Карлайл е по-интелигентен от Тролоп. И въпреки това Тролоп все още е увлекателен, за разлика от Карлайл: с цялата си интелигентност той няма разума да пише на обикновен разбираем английски. При романистите, почти както и при поетите, е трудно да установиш връзка между интелигентността и творческата сила. Един добър романист може да бъде самоуко чудо като Флоберт или пък интелектуално разрастване като Дикенс. Достатъчно талант за да вдъхнови дузини обикновени писатели е бил налят в така наречените романи на Уиндхам Люуис, като например Тар или Високомерният баронет. И въпреки това би било изключително трудно да да разберете направо една от тези книги. В тях липсва някакво неопределимо качество, един вид литературен витамин, който съществува дори в книга като Ако зимата дойде.

Може би върховният пример за "добра лоша" книга е Чичо Томовата колиба. Случайно се е получила една нелепа книга пълна с абсурдни мелодраматични неприятности; тя е изключително вълнуваща и вярна в основата си; трудно е да се каже кое качество надделява над другото. Но въпреки всичко Чичо Томовата колиба се опитва да бъде истинска и реалистична. Какво да кажем за откровено развлекателните писатели, доставчиците на трепети и "лек" хумор? Какво да кажем за Шерлок Холмс, Вайс Върса, Дракула, Бебета от Хелън или Мините на Цар Соломон [от Хагард]? Всики те определено са абсурдни книги, книги на които някой е по-слонен да се присмива вместо да се смее с тях, и които трудно са вземани на сериозно дори от собствените си автори; и все пак те са оцелели и вероятно ще продължават да го правят. Всичко, което някой може да каже е, че докато цивилизацията се запазва такава, в която хората имат нужда да се разсеят от време на време, "леката" литература ще има запазено място; както и, че има такова нещо като истински талант или природна елегантност, които могат да имат по-голяма стойност за оцеляване от ерудицията и интелектуалната сила. Има песни от концерти, които са по-добри стихотворения от три-четвърти от нещата, които попадат в антологиите:

Ела където пиенето е по-евтино,

Ела където чашите събират повече,

Ела където шефа е малко стриктен,

Ела в близкия бар!

Или отново:

Две красиви черни очи

О, каква изненада!

Само защото казваш на друг мъж, че греши.

Две красиви черни очи!

С удоволствие бих написал някои от тези, отколкото, например, "Щастливата мома" или "Любов в долината". И в този смисъл ще заложа, че Чичо Томовата колиба ще надживее всички произведения на Вирджиния Уулф или Джордж Муур, въпреки че не знам за строг литературен тест, които да може да покаже кое превъзхожда другото.

Внимание! Этот перевод, возможно, ещё не готов.
Его статус: преводът се редактира

Переведено на Нотабеноиде
http://prevodi.chitanka.info/book/64/279

Переводчики: dimitrovw

Настройки

Готово:

100.00% КП = 1.0

Сваляне като текстов файл (.txt)
Връзка към тази страница
Съдържание на превода
Интерфейс на превода