Кайри
Пол Андерсън
Завладяваща и затрогваща история за странна форма на живот и странен вид любов от писател, чийто препълнен рафт с награди "Хюго" и "Небюла" свидетелства за умението и изкуството, с които той смесва наука и фантастика.
На висок връх в Лунните Карпати се издига манастирът на Света Марта от Витания. Стените са от местна скала; те се издигат, тъмни и скалисти като самия планински склон, към небето, което винаги е черно. Когато се приближавате откъм Северния полюс, прелитайки ниско, за да запазите силовия екран по Пътя на Платон между вас и метеороитния дъжд, виждате кръста, който се извисява над кулата, рязко очертал се на фона на синята Земя. Оттам не звучат камбани - не и в безвъздушното пространство.
Може да ги чуете вътре в каноничните часове, както и долу в криптите, където работят машини, за да поддържат условията на обкръжаващата среда подобни на земните. Ако се задържите за малко, ще ги чуете да призовават и за панихида. Защото се е превърнало в традиция в "Света Марта" да се отслужват молитви за загиналите в космоса, а те стават все повече с всяка изминала година.
Това не е дело на монахините. Те служат на болните, нуждаещите се, осакатените, лудите, всички, които пространството е пречупило и отхвърлило. Луна е пълна с такива хора-изгнаници, защото те или не могат повече да издържат на земното притегляне, или се страхуват, че могат да са носители на зараза от някоя непозната планета, или пък останалите хора са толкова заети с границите си, че нямат достатъчно време да отделят за провалилите се. Монахините носят скафандри толкова често, колкото и обичайните си дрехи, по-вероятно е да държат медикамент, отколкото броеница.
Но все пак им се полага известно време за размишление. През нощта, когато слънчевата светлина се скрива за половин месец, капаците на параклиса са вдигнати и звезди свеждат поглед през остъкления купол към свещите. Светлината им не трепти и е смръзяващо студена. Една от монахините идва толкова често колкото успее да се моли за своите покойници. А игуменката се грижи винаги да присъства когато се отслужва годишната литургия, към която бе направила дарение преди да се обрече.
Дай им вечен поkой,
Господи, и нека вечната светлина свети над тях.
Господи помилуй,
Христос помилуй, Господи помилуй.
Експедицията Супернова Сагитарий се състоеше от петдесет човека и един пламък. Дългият маршрут започна от Земна орбита, със спиране на Епсилон Лире за да вземат последния участник. Оттам пътуваха към дестинацията на етапи.
Парадоксът се състои в следното: времето и пространството се характеризират взаимно. Повече от сто години бяха изминали от момента на експлозията, когато хората от Последна Надежда я забелязаха. Те бяха част от усилията на няколко поколения да проумеят цивилизацията на същества, с които по нищо не си приличаха; и ето че една нощ вдигнаха поглед към небето и видяха светлина толкова ярка, че хвърляше сенки.
Фронтът на взривната вълна щеше да достигне Земята след няколко века. Дотогава щеше да бъде толкова слаб, че на небето нямаше да се забелязва нищо друго освен една светла точка. През това време обаче, кораб способен да надскочи пространството, през което светлината ще трябва да допълзи до нас, би могъл да проследи във времето гибелта на голямата звезда.
От подобаващо разстояние, уредите записваха събитията преди взрива: нагнетяване последвано от срив след изразходването на последната частица ядрено гориво. Още един скок и видяха какво се бе случило столетие по-рано: сътресения, ураган от кванти и неутрино, радиация равна на сумата на сто билиона слънца от същата галактика.
Когато избледня, оставяйки празнота на небето, Рейвън се приближи. Петдесет светлинни години - петдесет години - навътре, корабът изследваше угасващия пламък всред мъгла, която блестеше с яркостта на светкавица.
Двадесет години по-късно, централната зона се беше смалила оше повече, мъглявината се беше разширила и помръчняла. Но тъй като сега разстоянието беше много по-малко, всичко изглеждаше по-голямо и по-ярко. Невъоръженото око можеше да види бляскавина прекалено ярка за да се наблюдава директно, в сравнение с която съзвездията бледнееха.
Рейвън се готвеше за последния си скок, в непосредствена близост до свръхновата звезда.
Капитан Теодор Сзили започна обиколката за последна проверка. Корабът боботеше около него, работейки на едно гравитационно ускорение докато достигне собствена скорост. Мощности бучаха, стабилизатори свистяха, вентилационни системи бръмчаха. Той усещаше енергийните вибрации в костите си. Но беше заобиколен от гол и безчувствен метал. Прозорците гледаха към несметните звездни съкровища съставящи призрачната арка на Млечния Път: към вакуум, космически лъчи, студ не много над абсолютната нула, на невъобразимо разстояние от най-близкото човешко огнище. Беше на път да поведе хората си където никой никога не е стъпвал, в условия за които никой не беше уверен, и това за него беше тежко бреме.
Откри Елоиз Уагонър на работното и място, малка кабинка свързана директно с командната зала чрез интерком. Привлече го тържествената ведрина на мелодията, която не успя да разпознае. Спрял на прага на вратата, той я намери седнала, с малка лентова машина на бюрото.
- Какво е това? - попита той.
- О! - започна жената (не я възприемаше като момиче въпреки че тя беше тъкмо излязла от пубертета) - Аз ... очаквах скока.
- Трябваше да очакваш в готовност.
- И какво трябваше да правя? - отговори тя по-смело отлколкото обичайно. - В смисъл че не съм член на екипажа, нито пък съм учен."
- Ти си член на екипажа. Техник по специални комуникации.
- С Луцифер. Той обича музиката. Твърди, че сме най-близо до единство с нея отколкото с каквото и да е друго, което той знае за нас.
Сзили сбръчи вежди. - Единство?
Хлътналите скули на Елоиз се изчервиха. Тя се загледа в бюрото и преплете ръце. - Може би това не е правилната дума. Съгласие, съзвучие, единение... Бог?... Усещам какво иска да каже, но ние нямаме подходяща дума.
- Хм. Е, неговото задоволство е твое задължение. - Капитанът гледаше на нея с известна неприязън, която се опитваше да прикрие. Тя беше сносна, предполагаше той, по нейния стеснителен и въздържан начин; но външния и вид! Мършава, с големи стъпала, голям нос, изпъкнали очи и сплъстена на кичури пепелява коса - и, естествено, телепатите винаги го караха да се чувства неудобно. Тя твърдеше, че може да чете единствено мислите на Луцифер, но беше ли вярно?
Не, не си мисли такива неща. Тук самотата и различията могат едва ли не да те пречупят, дори и без подозрение към събратята си.
Ако Елоиз Уагонер беше в действителност човек. Тя трябва да е най-малкото някакъв вид мутант. Както всеки, който е способен да общува мислено с жив вихър. - Както и да е, каква музика си пуснала? - попита Сзили.
- Бах. Бранденбургски концерт №3. Той, Луцифер, не се интересува от модерна музика. Нито пък аз."
" Не и ти." реши Сзили, а на висок глас каза: - Слушай, скокът е след половин час. Не е известно в какви условия ще се озовем там. За първи път някой се доближава толкова до млада свръхнова. Единствено можем да сме сигурни, че такава силна радиация ще ни унищожи ако защитното поле поддаде. Иначе, не разчитаме на нищо друго освен теории. А сриващо се звездно ядро е нещо толкова различно от каквото и да е, където и да е, в космоса, че аз съм по-скоро скептичен относно надеждността на теориите. Не можем да си позволим да седим зареяни в мечти. Трябва да се подготвим.
- Слушам, господин каптан. - Шептящ, гласът и загуби обичайната си острота.
Внимание! Този превод, възможно, още не е готов.
Неговият статут: в процес на превод
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/91/386
Преводачи: ReadingKitty, moosehead
Готово: