Глава 10
Ника отчаяно се опитваше да прогони от ума си случилото се между нея и Адам в оранжерията, но напразно. Мислите отново и отново се връщаха към този момент. На очите, на ръцете му, на дръзките му, груби движения. На онези вълшебни думи, които се бяха запечатали в съзнанието й. Бяха изминали няколко дни от момента, в който видя Макдиси, кoгато с него изпита първите, толкова неразбираеми и странни емоции, от които винаги отчаяно се е страхувала.Трепет все още минаваше по кожата й, трябваше само да се замисли какво беше се случило.
Ника беше достатъчно умна, за да разбере, че всичко, което се случва около нея сега, не е случайно. Стаята, в която я настаниха,как се държаха с нея измамно учтиво и внимателно ... Факт, е че всъщност създадоха вакуум около нея - през цялото това време тя виждаше само един лаконичен слуга. Самият Адам от последната им среща вече не я викаше при себе си. Кейтлин не се виждаше никъде. Ника не знаеше - може би бяха отишли някъде заедно или може би престоят й тук просто беше организиран така, че да не се пресичат.
Беше й позволено да ходи под наблюдение в спортната зала, да се разхожда из малката предна градина на този етаж. Тъй като дворецът обикаляше склона, тук на всяко терасовидно ниво имаше собствен изход за чист въздух. Можеше да посещава библиотеката. Нейният телевизор в стаята не беше свързан с интернет, но имаше достъп до система за домашно кино. И все пак на третия ден този начин на живот беше просто непоносим. Скуката, монотонността, липсата на комуникация й писнаха. Пръстите буквално я сърбяха, боляха без да свирят. Те отчаяно искаха да усетят с меките си подложки фината твърдост на струните, приятната топлина на дръжката на лъка.
Едва сега Ника напълно усети колко е важно за нея да пресъздава музиката, да изпълва пространството със звук, да украсява тишината в цветовете на своите емоции, идеално предадени от музикалните произведения на велики гении. Мелодията й помагаше, когато думите не можеха - тъга, копнеж, мъка, болка, самота, надежда, борба. Тя добре осъзнаваше тези емоции. Затова сигурно е избрала виолончелото – инструмент, който говори езика на душата. Имайки плътен, богат, мелодичен, проникващ звук, то приличаше на тембърът на човешкия глас. Всеки път, когато тя говореше с него. Понякога Ника сядаше на инструмента и не знаеше накъде ще я отведат пръстите й. Виолончелото решаваше вместо нея. Тя би се радвала да говори с инсрумента. За него?
Проклети натрапчиви мисли за Него. За това, което се беше случило. Ника беше напълно сигурна, че ако той не беше създал тази изолация около нея, тези мисли нямаше да съществуват. Всичко беше обмислено от този проклет Макдиси. И по този начин също се опита да я покори.
На четвъртия ден се появи Омар - и момичето с тъжна усмивка се улови, че си мисли, че се радва дори на такава компания.
-Донесох ти книгите, които г-н Адам те моли да прочетеш. Явно няма какво да правиш, съдейки по начина, по който се мотаеш насам-натам.
— Къде ми е виолончелото? Искам да посвиря.
-Не отправяй към мен този въпрос“, опита се да се отрече Омар.
- Моля Ви…
- Е, веднага щом господин Адам се върне, ще му кажа за твоето желание. Междувременно горещо ти препоръчвам да се запознаеш с литературата, която донесох. Особено ако искаш да си върнеш инструмента...
* * *
Адам отново погледна часовника си и се улови, че с нетърпение очаква предстоящата среща с малкото дяволче. Чисто инстинктивно нещо го привличаше към нея, караше го да си я спомня отново и отново. И това не беше просто въпрос на просто физическо привличане. Шейх Макдиси отдавна се беше преместил в категорията на онези мъже, които не треперят от перспективата за секс или страдат от неудовлетворено желание - всички изкушения и удоволствия на живота бяха твърде достъпни за него. Не си правеше никакви илюзии. Тя е за него, като всички останали, никоя. И в същото време тук имаше нещо по-странно, по-дълбоко, по-сложно. Възможно ли е да е искала да го убие? Той се засмя под носа си. И защо не се сети да си я поръча по-рано, когато години наред скучаеше от пресищане с тривиални жени, които се появяваха в безбройни количества в леглото му. Всичко, което беше необходимо, поне една от тях да се опита реално да го убие,именно него, а не който и да е-само и само за да се настани в леглото му.Поне с реалният враг щеше да изпита неподозирани емоции,докато трае действието-кой-кого?
На вратата се почука тихо. Той неволно погледна твърде рязко и алчно към входа, за да види Ника, да влиза в стаята с нерешителна, напрегната походка, докарана от слугите в личната му квартира.
Днес тя е облечена с друга роба. Този пътот черна, плътна тафта. До пода. Със снежнобялата си кожа и тъмна коса, представляваше изящна комбинация. Все пак тя е много красива, изискана, деликатна красота, дори малко арогантна. Ника би била перфектната героиня-вампир. Порцеланова фигурка.
— Добър вечер — поздрави го тя първа, вдигайки поглед към него с най-спокойния си,сдържан поглед, а Макдиси се опита да разбере дали това е опит за игра или наистина е станала много по-смирена от преди.Поумняла ли е? Интересно...
— Здравей, Ника. Как си? - покани я на вече наредената маса. Храната беше красиво сервирана и явно чакаше пристигането й - Макдиси дори още нищо не беше докоснал.
— Скука… Безделие… Безсмислие.
Адам се усмихна.
- Възползвайте се от момента, толкова много свободно време за саморазвитие и самоосмисляне. Да започнем да ядем.Огладнях от пътя.
Ника кимна мълчаливо.
Миналият път вечерята им не завърши добре. Тя обаче веднага разбра, че и сега няма нищо добро в това, че този път той я повика в покоите си. Фактът, че сега мъжът се държеше подчертано галантно, спокойно и дори отпуснато,така че нямаше и намек,че е изморен. Беше затишие преди буря. Хора като него не знаеха как действително да си отдъхват и да се отпускат напълно от ситуацията. Както и от поставените цели.
Красива чиния беше поставена пред Ника. Няколко мига - и върху нея кацна истинско произведение на готварското изкуство-пържола от която още се вдигаше пара. И отново, както винаги от невидимата ръка на един от сервитьорите, които щъкаха така услужливо и умело, че дори не се забелязваха.
— Червено вино днес, Ника… Помниш ли първия ни разговор? Сега, когато имахме възможност да се опознаем по-добре, - устните му леко потрепнаха при последната дума, - червеното е по-подходящо. Богата смес. Това е Бордо от собствените ми лозя.
Ника мълчаливо проследи как нейната стилна кристална чаша на тънък като лебедова шия крак ,се пълни с червеникаво-бордова течност.
Момичето отпиваше от виното, което наистина играеше по езика й със завладяваща тръпчивост, с апетит и познаване на материята, разрязвайки пържолата по средата - това правеха всички, които обичаха да ядат добре приготвено месо - не изпържено до черна подметка, а сочно, с розова сърцевина. Този остатъчен процес на добре задушена пържола,който продължава в чинията.
Взе буквално топящото се парче в устата си и неволно се възхити на невероятния му вкус.
Адам се усмихна.
- По някаква причина знаех, че ще оцениш средно изпеченото (приблизително - средно), когато сърцевината на пържолата е все още розова, с петна кръв при нарязване. Такива като теб не обичат препърженото месо,когато то става твърдо.
-Не се опитвайте да ме изненадате.Сигурно сте чел биографията ми, шейх Адам. Израснала съм във Флоренция. Това е земята на сейковете.
Отново лека,мълчалива усмивка на устните му, в отговор оценяващият й поглед.Адам знаеше, че е италианка, но нищо повече. Колкото и да се опитваха неговите хора да пробият нещо за Ника, всичко опираше до оскъдна информация от много тривиален характер. Сираче, учила в обикновенно училище, забележителен музикален талант като учител по музика и развитие на музикална кариера.Наистина, през целия си живот във Флоренция, тя дори не пътува много из Италия, докато не е влязла в трупата на Марта. Нищо ново или необикновено, за което да се захване.
-Нека да се насладим на нашата храна“, заключи Макдиси, без да я разсейва повече от трапезата.
През следващия половин час те, както и последния път, почти нищо не си казаха. Вече беше успяла да запомни, че той не обича да се разсейва от яденето. Когато чиниите и на двамата се изпразниха и сервитьорите започнаха да сменят съдовете и уредите. Тогава при поредната глътка вино Адам премина към същината на разговора, както Ника предполагаше.
Прочете ли книгите, които ти дадох?
-Да, имах време да се запозная с тях“, отговори тя много спокойно.
- И какво мислиш?
Тя сви рамене.
- Какво да кажа? Злоупотреба, насилие, жестокост, агресия.
Той повдигна скептично вежда.
-Ти не си слаба ученичка. BDSM е всичко друго, но не и тези понятия, за които говориш. Защо пак си склонна към изостряне на нещата?
-Говоря за личните си преживявания. Съжалявам, но не мога да разбера как причиняването на болка и насилие върху жена може да направи от човек- мъж. Всички ние сме възпитавани от детството си в рамките на определени правила за приличие и стандарти. Според тях мъжете трябва да са джентълмени, а не насилници, а жените – дами.
—Но да не са убийци, нали, Ника? - завърши той вместо нея, оставяйки в страни приборитете си, - така че защо не стана дама. Имала си всички шансове за това - добро образование, изискана професия, идеален външен вид ...
-Тук не става дума за изключения,едно от които съм аз“, каза тя.
-Именно за тях става дума, Ника. Човешката природа е особена. Няма общи правила или по-скоро, дори и да съществуват, те не винаги важат. И сляпото им следване просто ни прави нещастни. Това е истинското насилие - цял живот да надвиваш себе си и да правиш както повелява дългът или общественото мнение, а не собствената ти същност. Хората, които са дошли в BDSM, просто приемат и разбират добре тази същност. За тях темата е освобождение, катарзис, пренос. Това е възможност да излеят болката си, която е задържана отвътре, извън себе си ...
- Не всеки го иска.
- Правилно. Ето защо не всеки иска да практикува BDSM.
- Защо решихте, че искам това?
Адам стана… Той се приближи до нея. Той вдигна главата й, хващайки брадичката й в пръстите си.
-Наблюдавам тази заседнала болка в теб, Ника. Изяжда те отвътре и измъчва. Взирам се в очите ти. Още от първия ден,я видях, когато просто седна да свириш в залата ...
Тя се отдръпна машинално, изсумтявайки и прекъсвайки зрителния им контакт. Изправи се рязко и се отмести встрани, но той продължи да се приближава, стеснявайки личното пространство между тях.
- Това е злоупотреба...
- Определено не е злоупотреба. BDSM е преди всичко доверие в партньора. Най-висок клас. Това е точното знание, че ако паднеш, той ще те вдигне, докато във връзка с насилник никога не знаеш дали ще долетиш до земята или ще се разбиеш. Насилникът отнема енергията ти, горният член на това изкуство,за което спорим сега,те освобождава, насочва , позволява на батериите ти да се презаредят. Може би, ако беше разбрала и приела по-различната си природа по-рано, нямаше да се поддадеш на този нищожен фатализъм.. Не би тръгнала по пътя на самоунищожението. Защото връзката с такава организация, Ника, е край, даже без начало. Разбираш ли, че ако случайно беше успяла в плана си, отдавна нямаше да си жива. И дори заради това,че не не успя, но опита, ако някой друг беше на мое място, ти също щеше да си вече мъртва. Това е форма на самоубийство, Ника. Нищо повече…
Момичето едва сега усети, че е облегнала с гръб на стената. Той е там, но съхранява някакво жалко разстояние между тях. И въпреки това, е непоносимо близо...
-Е, дори и да е така, защо ме убеждавате,че съм робиня по природа? Аз съм силна, повярвайте ми,притежавам повече хрброст от мнозина. Със сигурност повече от всички тези Ваши глупачки наоколо...
Адам се засмя...
-Не се съмнявам, красавице,че си много смела и силна. До глупост. Момичешки наивинитет и максимализъм. Това е смисълът, Ника. Всеки търси компенсация в живота. Прочетох твоята история. Израснала си сирак, от детството си се грижила за себе си, сама си вземала твърде важни, отговорни решения. Трудно се понася такова психическо натоварване, колкото и да си на ниво. Твоята природа копнее за почивка. Тя отчаяно те моли да се опиташ да дадеш на някого правото да те контролира поне веднъж в живота си. Напълно. Освободи се. Свали бремето. Опитайте се да се предадеш на тези чувства - и ще видиш колко по-лесно ще ти стане
Самата Ника не разбираше как успя да се възползва от момента - и да се измъкне от неговия полузахват. Тя бързо отстъпи встрани по посока на масата.
- Искам още вино.
Веднага от нищото се появи сервитьор, но Адам нетърпеливо му махна с ръка да си тръгва. Той се приближи и напълни чашата й.
- Е, щом е така. Отговорете ми тогава, какво компенсирате с желанието си да сте доминант? Оказва се, че тези, които са лишени от контрол в обикновения живот, които не решават нищо и нямат власт, отиват при доминантите, но това важи ли за Вас,шейх Макдиси? От какво се стремите да избягате? Какво се опитвате да компенсирате, ако разсъждавате според Вашата логика?
Тя го погледна предизвикателно, но неволно млъкна. За първи път тази вечер погледът му стана далечен и затворен. И много дълбок. Стори й се,че ако се вгледа сега,в тези очи, ще потъне.
— Искаше да посвириш на своето виолончело, Ника?- Той рязко смени темата. - Чух за това. Хайде да вървим.
Той я покани в съседната стая. Нещо средно между всекидневна и стая, вкоято обикновенно се пушат пури. Един вид, мъжки будоар, така да се каже. Пурата наистина беше приготвена,със отрязано крайче в кутия за съхранение на пури.Адам отиде до масичката и я избра от представения там асортимент и умело я запали.
Ника не видя,това майсторство.. Очите й бяха насочени към така жадуваната, голяма цигулка. Нейната приятелка, с която бяха разделени толкова дълго. Миг - и ръцете й вече очертаха извивките на любимия й инструмент, сякаш бяха ръцете на любим човек ...
-Дължиш ми изпълнение, Ника. Не си получила хонорара си. Първоначалната ти програма беше насрочена за час и половина.
- Искате ли да изсвиря предвиденото в програмата? - тук и сега тя не искаше да се кара и спори с него.Нямаше нужда да се противопоставя - най-накрая се съедини отново с инструмента си, с втората си душа. Просто искаше да свири-свири... За себе си, не за него. Разбира се,че за себе си.
— Играй каквото искаш, Ника. Напротив, ще ми е интересно да чуя твоят избор. Последно беше Хабанера. Какво ще бъде този път? Има само едно условие.
Тя го погледна с нетрепващ поглед. Беше очевидно, че всичките й мисли сега са в очакване, как пръстите й ще докоснат струните ...
Адам бавно седна на креслото отсреща и кръстоса крака. Той вдъхна от тръпчивия аромат на пура, изпълвайки моментално цялата стая с миризмата на луксозно пристрастие.
Свали си дрехата, Ника. Искам да изпълняваш музиката си,гола.
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/95/408
Преводачи: Sheba
Готово: