Глава 5
Със Звяра вървяхме през гората.
Мъртвата дървесина и миналогодишните листа хрущяха под краката ни. Погледнах накриво Кирил, той не ми обясни нищо, но се държеше като хищник, гледайки къщата. Движенията му станаха плавни, той дори подуши въздуха като тигър.
-Къщата е обитавана “, накрая обясни той.- И прозорците изглеждат странно.
- Странно?
Последвах го, увивайки се в тънкото яке. В гората беше студено.
- Не излъчват светлина навън. Някои са покрити с нещо отвътре.
Погледнах изненадано към къщата. Да, редица прозорци на втория етаж изглеждат покрити отвътре с тъмни паравани. Приближихме къщата и Звярът спря.
— По-добре се връщай в колата — каза той след дълго мълчание.
- Не.
— Искам да гледам къщата. Отнема време.
— Ще остана — сопнах се, въпреки че зъбите ми тракаха.
Не исках да си тръгвам, защото почувствах, че Звярът крие нещо. Разбра нещо за тази къща, но не иска да ми каже. Дори не взе охраната си с него. За първи път през последните дни усещах сила в тялото си, въпреки хроничното си недоспиване и студа. Изпитвах изгарящо желание да живея и да се боря.
Може би това е следа и тя ще ме отведе до сина ми.
Обикаляхме наоколо около половин час. Животното проучваше ситуацията. Според мен всичко е спокойно: няма хора и коли в двора, къщата изглежда необитаема.
-Мислиш ли, че то е там?- Попитах.
- Не знам. Но тук нещо не е наред.
Мислено се съгласих. Ако къщата е продадена, защо Корина не е знаела за това и защо иска да остане тук? И кой се крие вътре?
— Виж — дрезгаво каза Звярът.
В двора се появи сянка, твърде далече, за да се каже дали беше мъж или жена, но явно човек в широки дрехи.
- Казах ти. Чакай тук, ще огледам - той се придвижи към къщата.
Заобиколи дървото и изчезна в тъмнината, оставяйки ме да полудея от страх и надежда. Минаха минути и нищо не се случи. В един безумен момент се озовах сама в студената гора.
Зад мен се чу тихо изпукване на клон. Обърнах се, надявайки се, че Звярът се е върнал от разузнаване, но пред мен беше непознат мъж с черен шлифер.
Дори нямах време да изкрещя, когато той ме ритна, целяйки се в тялото ми.
Ударът попадна в центъра на гръдната ми кост.
Силно, неочаквано и изтръгващо въздуха ми от дробовете. Паднах на влажната земя, задъхана. На мястото на удара пламна болка, сякаш нещо беше счупено.
-Шпионка, мамка му…“ измърмори той, хвана ме за косата и ме повдигна. - Коя си ти?
Разкашлях се силно в лицето му, без да мога да кажа нищо, дори да отговоря.
Главата ми се отметна назад, докато си поемах въздух.
-Коя си ти, колко пъти ще те питам ?
- Аз ... - "Лили Девин" не успях да овладея. - Аз съм майка му...
Дори не уточних чия. Мъжът ме пусна и откъсна радиото от колана си. Сега ще докладва - и бебето ще го отведът, пак ще го загубя! Опитах се да пропълзя към него, сякаш можех да го спра. Протегнах се към него със сгърчените си от студ и паника,пръсти,но той отстъпи встрани и те заораха в калта.
Изхриптях: "Не!"
В този момент иззад него се появи сянка. Всичко завърши с пробождане във врата, а Звярът избутал тялото настрани. Когато мъжът рухна, Кирил го обърна и отвори шлифера му:
-Охранител“, взе ключовете, пистолета, уоки-токито и се наведе към мен. -Лили, скъпа? Силно ли те цапардоса?
Поклатих глава, страхувайки се, че ще ме изпрати вкъщи, и се изправих, подпряна на подадената ръка. Главата ми се въртеше след удара, ръцете ми трепереха и беше болезнено да дишам - ударът не беше слаб. Облегнах се на Кирил с облекчение и поех дълбоко въздух. Боли, непоносимо е, но не ми е нищо счупено.
-Бебето е било в къщата“, каза Звярът. -Или все още там.
Спрях да забелязвам болката.
- Защо мислиш така?
— Открих медицински отпадъци в боклука. Празни капкомери, флакони, памперси…
Погледнах го в очите с надежда, мачкайки тениската си на гърдите си с мръсни пръсти. И ме беше страх да вярвам на всяка дума.
-Да се обадим и повикаме другите? — предложих прибързано.
По намръщеното изражение на лицето на Звяра видях, че решението на проблемът не е в това.
-Видяха те вече, Лили. Няма време за чакане, трябва да действаме бързо. Вдигнат ли тревога и всички ще изчезнат. Ще отида сам.
- Един? Там? Ами ако там има охрана?
- Трябва да рискувам. Няма да чакаме. Мисля, че ако детето е там, значи е на втория етаж. — Той посочи редица облицовани прозорци. — В една от тези стаи. Те бяха покрити с непрозрачни панели, за да не ги забележи и заснеме някой, че в къщата има хора. Радиото мълчи, няма време за губене.
-Върви“, пуснах го и притиснах гръб към дървото.
Когато Звярът изчезна в тъмнината, аз тихо се разплаках от напрежението и се плъзнах по дънера. Бях наранена,студено ми беше и всичко отвътре ми трепереше.
Събрах сили, станах и започнах да се спускам по пътеката след Звяра. Да остана там, къдетобях, е също толкова опасно, колкото и ходенето след него.
Той е прав, нямаме време. И не знаем на кого да вярваме. Бях привлечена към тази къща от невидими вериги и исках Руслан да е тук, до мен в този момент. Защото и той би се чувствал по същия начин,но щеше да действа по-бързо и сигурно от мен..
Почти слязох до къщата. Не видях Звяра или други хора: тишината беше изпълнена със звуците на нощната гора: шумоленето на люлещеите си от вятъра корони на дърветата и джвакането на мократа трева.
-Само да имаме късмет…“ прошепнах, наблюдавайки тъмните прозорци.
Ако сега Руслан беше на свобода, щях да плюя всичко и да го извикам - просто да помогне. Сега не съжалявам за нищо повече от факта, че влезе в затвора. Братята заедно бяха по-силни. Скарах ги и сега жъна плодовете на своята тъпота..
Ами ако не се върне? Ако Звярът умре там, какво трябва да направя?
Заради наблюдението ме беше страх да се приближа до къщата. Дори нямам телефон със себе си и няма да мога да се върна сама до колата.
Нека той има късмет.
Гледах към прозорците.
Опитах се да уловя сянка или движение, каквото и да е. Нищо. Но отзад се чу шумолене,обърнах се за да не ме изненадат пак отзад, спуснах се по-близо до къщата и се скрих в храстите. Не знам дали беше животно или...
Идваха насам двама мъже,които носеха нещо между тях - кутия?
Спрях да дишам.
Без да ме забележат, минаха,покрай мен към къщата и отвориха вратата, изчезнаха зад оградата. А там Звярът е сам.... А колко са те?
Издишах в студените си ръце.
Не можех да направя нищо, освен да чакам.
Няколко минути по-късно портата се отвори. Един от тях изтича обратно в пълна тишина, спъна се и също тихо падна. Примижах, взирах се в тъмнината, но не виждах нищо.Дали пък Кирил не го е...? Изпълзях от храстите, гледайки с надежда през оградата. Сърцето ми лудо блъскаше в ребрата. Слязох по-ниско, приклекнах до неподвижното тяло, а дръжката на нож стърчеше между врата и ключицата му. Типичният удар на любовникът ми. Сега той е невъоръжен.
Отидох зад оградата и се спрях като изгубено дете, без да знам накъде да бягам. Територията на двора беше компактна, но почти неразличима в тъмното, беше късмет, че нямаше кучета ... В противен случай щях да бъда разкъсана на парчета. В средата на павираната пътека лежеше преобърнатата кутия. Тялото на втория мъж лежеше на стъпалата.
Наоколо цареше тишина.
Той е в къщата.
- Звяр! -Уплаших се и преодолях стъпалата, прескачайки разпръснатото медицинско оборудване. Тук също е тихо и тъмно. Ако не беше миризмата на жилище, щях да реша, че къщата е необитаема.
Но миришеше на живот...
В къщата не посмях да го викам - само дишах тежко, оглеждах се и слушах. Умееше да върви тихо, да се крие. Но сега той няма нож. Ако има друг в къщата, с какво ще се бие - с голи ръце?
Къщата беше голяма, с две крила, излизащи от фоайето, но без колебание изтичах нагоре по стълбите. Ориентирвах се зле, но имах някаква смътна представа в коя част на къщата да търся стаите със затворени прозорци.
Някъде отгоре проехтяха изстрели.
Дробовете ми горяха, когато стигнах втория етаж, забравих за болката в гърдите.
Мисълта, че детето ми може да е горе ме накара да тичам още по-бързо. Не се страхувах за себе си, само за него.
Изтичах по коридора и рязко отворих двойната врата. Не сбърках и бях преброила правилно прозорците - това щеше да е същата стая. И имаше светлина. Приглушено, горяха само подови лампи, но след пълната тъмнина в къщата,тук изглеждаше ослепително.
Видях Звяра и той, като чу, че вратите се отварят, се обърна.
Осъществихме зрителен контакт.
Той е стрелял и още държеше оръжието, беше в ръката му.
-Лили, махай се от тук! - изръмжа той, но аз останах.
Това не беше медицинска стая-виждаше се по обичайната бизнес среда: скъпо бюро, фотьойл. На килима лежеше застрелян пазач в черна униформа. Без да спира, Звярът продължи напред и тласна следващите врати.
- Не мърдай! - излая той.
Чу се само задавено женско ридание.
Изтичах до отвора и видях, че се цели в жена с медицински костюм. Тя вдигна треперещите си ръце в ръкавици. Бързо огледах стаята: зад бял медицински параван се криеше нещо обемисто. Видях сенките на интравенозни стойки, жици и направих няколко крачки напред.
Имаше буца в гърлото ми, която ми затрудняваше дишането.
Какво има там?!
Само тази мисъл биеше и пулсираше в главата ми, почти не можех да ходя, но продължих с последни сили. С крайчеца на окото си видях как Звяра и докторката ме наблюдават.
Жената каза нещо.
Това не го чух. Само бипкането на електрониката си проправи път през шума в ушите ми.
Цялото внимание беше насочено към белия екран и това, което крие.
И ме беше страх да отида зад него, за да видя какво има.
- Е, Лили? - чу се дрезгавият глас на Звяра, когато се обърнах към него и спрях като вкопана в пода. - Той е там?
Внимание! Този превод, възможно, още не е готов.
Неговият статут: преводът се редактира
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/98/473
Преводачи: Sheba
Готово: