Глава 9
- Ето ни вкъщи - въздъхнах, когато прекрачих прага на мезонета.
Мина доста време, откакто бях тук... От входа водеше тъмен коридор дълбоко в празният огромен апартамент. Движехме се под прикритието на тъмнината и беше късно през нощта.
Звярът включи светлината и аз потръпнах: имаше огромна вдлъбнатина на огледалото в цялата стена, покрита с пукнатини.Спомних си веднага кой знае защо за поверието за счупеното огледало и какви неприятности предизвиква.Бързо се отдръпнах. Казаха ми, че когато Звярът ме завел в Авалон, Руслан бил извън себе си и разгромил апартамента. Хвърлил нещо тежко в огледалото. Вещи лежаха по-надолу по коридора...
Моите неща.
Отидох до купчина парцали и осъзнах, че това са рокли, които той ми беше купил. Кожи. Моите бижута: разкъсани огърлици, унищожени от Руслан в пристъп на гняв.
Последният път, когато бях тук, беше по време на раждане. И не мислех, че ще се върна при такива обстоятелства. Потръпнах, когато разбрах, че ще трябва да остана в този чужд ужасен апартамент сама с детето.
-Ще останеш ли?-обърнах се към Кирил.
Звярът ме обърна към него и ме целуна по челото.
-Не, но ще се върна сутринта.Здравният работник ще бъде в съседната квартира, не се притеснявай.
Въздъхнах.
Тук бях заложница и помня само лоши неща. По-добре е да не мисля за това, да не си спомням нищо. Звярът отдръпна косата ми от лицето ми и аз автоматично се обърнах.
-Ядосана ли си?" Той не разбираше нищо и тонът му неприятно ми прозвуча.
Сякаш нямам право да се ядосвам или да съм недоволна.
И все пак...
Той ми помогна, спаси бебето ми и може би наистина нямам право да му се сърдя.
Просто съм уморена въздъхнах аз.
Е, започнах и да го лъжа.
Звярът погали бузата ми още няколко секунди, после ме целуна по устните и излезе през вратата. По дяволите! Скитах се по коридора, събирайки нещата си. Не исках да се занимавам с тях: просто изхвърлих всичко на боклука. Отидох до огромният панорамен прозорец.
До него Руслан обеща да ме направи кралица.
Той обеща пари, влияние...,но любов не обещаваше. Но той каза, че ако родя наследник, ще ме пусне при любимият ми. Съдейки по начина, по който Руслан е разрушил жилището, когато се разделихме, той не е бил напълно честен с мен. Може би и със себе си.
Не мога да повярвам, че вече го няма.
В дълбините на душата си имах чувството, че във всеки момент- ще влезе през вратата...
Долу мегаполиса живееше по свой начин, шумеше с магистралите си и чак сега осъзнах колко много мразя този град,затова ,че живее, каквото и да става.
- Проклет да си - прошепнах аз, - а ти-най-много...
Обръщението ми беше към мъртвият Руслан.
В мен остана горчивина от неизпълнените му обещания.
По-добре е да прекарам времето с малкото.
В бившата ми стая беше подредено място за детето. Избрах го сама, защото се чувствах в безопасност само там. Сега в него е създаден лазарет. Под ритмичното писукане на електрониката уморено седнах на леглото.
Вредно е да се транспортира бебето толкова често.
Опасно е.
Но точно това щеше да направи и Руслан - само още малко и щеше да има време да ни скрие тук. И нищо нямаше да се случи по-нататък: нито убийството, нито арестът му... Просто му липсваше малко време.
Легнах на леглото, чувствайки се като непозната тук, въпреки че вещите ми все още бяха там. Руслан бе разпръснал всичко. Разкъсал роклите и мънистата ми. Колко много се е вбесил, че отидох при Звяра...
Ще живеем тук казах тихо на сина си и въздъхнах. "Как нямам търпение да пораснеш и да те взема в ръцете си."
Говорих много и често с него.
- Ще ти дам име - продължих, - ще те обичаме.
Досега дори се страхувах да мечтая за това. Щастието е твърде крехко, а аз загубих твърде много. Не купувах неща, не шиех за него, не измислях имена, решавайки, че ще го направя, когато страхът остане зад мен и взема детето си на ръце ...
Звярът щеше да се върне скоро,такъв един страховит.
Но изведнъж ми просветна, че това е нашият апартамент и няма от какво да се страхуваме. Наследникът на Руслан не е Звяра, а синът ми. Всичко тук ни принадлежи: този пентхаус и вещите на Руслан. Нашето гнездо, нашата крепост. Тези мисли ме накараха да се почувствам по-добре и успях да заспя.
На сутринта се събудих от слънчев лъч, който беше огрял лицето ми.
Затворих очи, претърколих се и чух някой да звъни на вратата и след това да отваря входната врата с ключа. Това не е Кирил. Веднага седнах в постелята, изпитвайки паника, и тогава чух познат глас:
"Бонбонче"?
Леонард.
Издишах и затворих очи. Корумпираното ченге служеше на Руслан и той явно не е този, когото сега искам да видя, но определено не ме заплашва с нищо. Но защо е дошъл? И не искам той да знае за детето.
Бързо скочих от леглото и изтичах в коридора, затръшвайки вратата.
Ленард чакаше там, въртеше ключовете от колата си на пръста си и се усмихна отвратително, когато ме видя:
"Изглеждаш страхотно!"
Чудя се дали знае...
Сякаш четейки мисли, той продължи:
- Моите съболезнования, скъпа. Явно с Руслан е свършено, но ще го преживеем", усмихна се той, виждайки объркването ми, и продължи. "Звярът ми каза да те заведа."
-Къде е той?
- Офисът на Девин е щурмуван.
-Какво? Добре ли е?-уплаших се
-Когато говорих с него преди половин час, беше добре. Каза ми да тръгна за теб. Ще поемеш наследството си.
-Добре" -казах,но се поколебах. "-Трябва да предупредя , че излизам.
-Кого?
-Охраната-, излъгах, възнамерявайки да предупредя медицинския персонал и да помоля някой да бъде с бебето. Под зоркото око на Леонард се отправих към съседния апартамент. Изглеждаше така, сякаш се досещаше, че тук има нещо нечисто.
Той не може да знае за детето. Той ще разнесе новината из целия град.
Но всичко мина добре, говорих с докторката и след минута с Ленард вече се качвахме в очуканата му кола. Сърцето ми препускаше в гърлото, когато си представях, че влизам в кабинета на баща ми. Какво става там?
-Скъпа, сигурна ли си, че си добре?"- Леонард уточни, отдръпвайки се от бордюра.
Разбирам какво има предвид. Дори не се преоблякох, отидох в същите дрехи, които носех вчера и след това с тях спах. Но не мога да му обясня, че съм седяла с детето си половината нощ.
-Имам тежки дни, нали знаеш", отговорих аз.
Още няколко погледа и Леонард се отдръпна. Самият той изглеждаше страхотно и не изглеждаше сериозно притеснен за нищо. Интересно е,че изглежда доволен,нищо,че Руслан е в гроба. Или току-що е намерил нов покровител, Звяра, и не се притеснява от нищо? Или може би Кирил просто не ни е казал в каква сериозна безпътица сме попаднали.Типично за него.
Офисът на баща ми беше в центъра, през няколко кръстовища. Пет минути и ще бъдем там. Погледнах профила на Леонард.
— Знаеш ли нещо за Руслан? - Попитах, все пак той е следовател, не му струва нищо да открие информация от първа ръка. -Мъртъв ли е? Защото не изглеждаш много тъжен.
-Знаех си, че ще питаш- избърбори и спря на червено. Имаме още една минута да поговорим. -Защо трябва да съм тъжен? Той не ми е брат, не ми е сватовник. Със същото усърдие мога да служа на Кирил. Доколкото си спомням, ти самата се гмурна в леглото му и също не си особено опечалена?
Преди си разменяхме много контри, но този път от забележката му ме заболя.Но не му се озъбих.
-Можеш ли да направиш нещо за мен? Ще тисе отблагодаря. Обади се на началника на затвора, попитай какво се е случило там? Искам да знам.
- Недей, миличка - отвърна той миролюбиво, но през стиснати зъби. -Вече говорих с него. Наистина ли мислиш, че Звярът не ме накара да си пъхна носа заради брат му? Знам, че ти е трудно да повярваш... Аз самият не съм наясно, по дяволите! Казват, че по време на разпита следователят излязъл от релси, нокаутирал партньора си и удушил Руслан. Аз самият съм шокиран.
Светофарът се включи и Леонард натисна газта, стартирайки с приплъзване.
Звярът няма да го погали по главата за забавяне.
Не исках повече да говоря с него. Каза го толкова лесно: "Удушил Руслан", сякаш това не го притесняваше. И сърцето ми замръзна. Леонард беше хлъзгав, майсторски се досещаше за настроението на Руслан, изпълняваше заповедите му, получаваше в зъбите за гафове и не се обиждаше за това. Беше добре нахранен от шефа си. И просто смени собственика.
Какво можех да очаквам от вълк в униформа?
Леонард натисна спирачката пред блестящия небостъргач. Целият вход беше задръстен с черни охранителни джипове, но бяха оставили пролука за такива като нас-свои.Стигнахме с колата до самите стъпала.
Хората на Звяра бяха дежурни на стълбите.
Цялата сграда е наша.
Беше необходимо да се обличаш и да не влизаш вчера. Слязох от колата и мокрият вятър хвърли косата ми в лицето. Ниското, оловно небе сякаш лежеше върху небостъргача. Някъде се чуваха звуци от хеликоптер. Леонард ме заведе вътре.
Във фоайето на рецепцията седеше бледо момиче. Няколко мъже в черни костюми лежаха с лице надолу на пода. Единият вдигна глава, докато минавах, но всичко, което виждаше, бяха обувките ми. Влязохме в асансьора.
Сърцето ми биеше в гърлото от вълнение.
Когато Леонард каза, че Звярът е щурмувал сградата, той не е преувеличил.
В противен случай не можете да наречете случващото се като стегната хватка.
Качихме се на двадесет и петия етаж.
В коридора имаше и охрана. Къде е Звярът?
Бях много развълнувана, докато най-накрая не го видях. Сред чиновниците в офиса той изглеждаше като гигант. Беше висок под два метра и се извисяваше над всички. В черно яке, тесни дънки, с коса, прибрана на къса опашка, в офис, искрящ от стъкло и патос, той се открояваше като чужд, но страшен елемент.
Той стоеше с гръб към мен, разпръснал мъжете в костюми в ъглите. Не пазачите - офис служителите и изпълнителите на баща ми. Звярът държеше пистолет, но нямаше спешна нужда от това. Просто да им напомня кой кой е.
Спрях и той се обърна.
-Влез, Лили нареди той и кимна към масата.
Огледах офиса: просторен, вероятно половин етаж. Прозорецът беше заел цялата стена. Централното му място бе заето от маса. От прозореца се виждаше близкият небостъргач. Щабът на Руслан се намираше там... В това имаше тънка ирония: враговете постоянно се държаха един друг в полезрението си.
Влязох в офиса и седнах на един стол.
Подадоха ми химикалка и избутаха купчина документи. Зад лявото ми рамо беше довереният адвокат на Звяра, зад дясното му беше адвокатът на баща ми, като ангел и демон.
-Подпишете тук", каза последният със задавен глас, тикайки пръста си с маникюр в мястото за подпис. -Ето...
Проследих с поглед, докато подписвах документите. Очите му бяха замъглени от сълзи.
Явно не са ме виждали мен като наследница, а са чакали Корин. Но Звярът придоби това право за мен. Сестра ми едва ли ще се появи тук сега. Станах хазайка на Девинската империя, недвижими имоти, сметки... В гърлото ми се надигна горчива буца. И вместо радост, си спомних как ходех на училище в ботуши, които се разпадаха, ядях портокали с кората, защото не знаех, че трябва да бъдат обелени, а майка ми ... Спомних си изтощеното й лице, напрегнатите ръце, празнотата и апатията по лицето й. Липсата на сили за борба с бедността, обстоятелствата, болестите. Нямаше кураж да се изправи срещу Девин.
Колко жалко, че майка ми почина преди този момент.
Бих дала всички тези богатства, само за да я видя сега поне за минута.
Подписах всичко и сложих тежката писалка на масата
И все пак като гледах право напред, чувствах тих триумф.
Все едно,че танцувах върху гроба на баща си. Все пак го направих, въпреки че нямах нито влиянието, нито силата да го сторя-спарвих се по един или друг начин..
Хванах окото на Звяра.
Очакващ, жилав, като хищник, който гледа плячката и вече психически я разделя. Да, аз съм плячката му и се докопа до моето наследство.
В коридора се чу шум - някой вървеше към офиса, но не го пускаха. През прозрачната стена видях, че е някой от свитата на Девин. В ръцете му кутия... Напрегнах се , а пазачите се втурнаха по посока на влезлият.
Звярът остана с мен, давайки ми знак да не се приближавам:
— Влизай под масата, Лили! Скрий се!..
-Шефе, всичко е наред... Това не е бомба, провериха я и я дадоха на обученото куче да я подуши. Има само някои предмети.
-Какви са те?" - Звярът не разбра, но аз веднага се досетих.
-Дайте ми я!" -наредих.
Кутията е донесена от охранител и поставена на масата. Капакът върху нея беше изчезнал.
С големи габарити и без маркировка. Вътре имаше странна и доста голяма черна кутия, имаше колан, мобилен телефон, чифт копчета за ръкавели ... Взех един и прокарах пръст по диамантите.
-Това са нещата на Руслан", казах аз.
С каквото е бил облечен в деня на ареста си. Неща, взети от тялото му. Ръцете ми трепереха и изпуснах копчето му за ръкавели. Под вещите имаше неподписан плик. Отворих го и извадих няколко сгънати листове.
Смъртен акт. Доклад от аутопсията. Бележка.
Надявах се, че е от Руслан, и го разгърнах пръв. Имаше само няколко думи на дебелата скъпа хартия за писма с герб.
-Обещах да ти предам вещите на любовника ти. Тялото е кремирано в крематориума на затвора".
Настойник.
Гадина.
Защо го прави? Защо си играе с мен? И то с мен, а не със звяра. Обажданията, кутиите и бележките бяха предназначени за мен. Смачках записката и я хвърлих в кутията.
От лицето ми Кирил предположи, че нещо се е объркало.
— Излезте — нареди той. -Не пускайте никого от сградата. Започвайте да подменяте охраната за сигурност,защото корпорация "Девин" вече е наша. Няма да я отстъпя.
Когато останахме сами, прошепнах:
- Те нямаха право да го кремират без нашето съгласие.
Звярът се приближи и разгъна смачканата бележка. Докато четеше, аз се взирах в кутията... И тогава ми просветна какво, по дяволите, е това.
- Звяр - прошепнах аз и я измъкнах.
Красив, лакиран абанос. Беше изправена и висока, така че в началото изглеждаше странно.
Урна с пепел.
— Звяр — прошепнах объркано.- Това е прахът му.
Внимание! Този превод, възможно, още не е готов.
Неговият статут: преводът се редактира
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/98/477
Преводачи: Sheba
Готово: