13 глава
.
Имаше много гости, аз в бяла рокля, с моята охрана и приятелка - само че него го нямаша.
.
Шефът на охраната започна да звъни.
Наведох глава, чувствайки се неудобно
Заставам сама пред целия град. В сватбена рокля.
Все едно бях зарязана пред олтара.
С шокирани, разширени от стресът очи. Вместо олтар имаше подиум, който още сама не съм изкачила - защото там само ще се виждам по-добре. Звярът трябваше да ме заведе там. Залата притихна.. С крайчеца на ухото си чух, че шефът на охраната не се е свързал и започнал да звъни на някого по-надолу по веригата. Търсеха го!
И сърцето ми се срина в бездната
Вече разбрах всичко.
И замръзнах пред неизбежната катастрофа.
— Не се тревожете, мисис Девин. Търсим го", думите на охранителят не ме успокоиха.
На пътеката се появи непознат и аз се обърнах към него. Сега очите на гостите бяха приковани там. Висок мъж на средна възраст беше смътно познат - добре изглеждащ, в скромен, но скъп костюм. Не можех да си спомня къде преди съм го виждала. С кутията в ръце тръгна бавно към нас, като от челото му се стичаше пот. Приличаше на камикадзе. В тълпата се чуваха писъци, докато пазачите ме ограждаха от натрапника, предпазвайки ме сякаш от шрапнели. Някои от хората се втурнаха навън, бутайки други, някой седна, някой беше изведен от охраната. Градът ще помни тази сватба дълго време. Както всички мои сватби.
-Това не е бомба", извика мъжът с висок глас, но изглеждаше така, сякаш я е донесъл в кметството.
Държеше кутията на протегнатите си ръце, пръстите му побеляха в краищата: вътре имаше нещо леко, но страшно. Пазачите най-накрая ме избутаха назад и не видях нищо друго.
-Оставете я ,- наредих обречено.
Гледах иззад гърбовете на бодигардовете, докато той поставяше кутията на пода. В този момент го разпознах - това беше адвокатът, който ни посрещна в къщата на баща ми. Твърде многото лица напоследък направиха невъзможното за мен да ги разпозная. Това е лошо. Безумно лошо е, че адвокат – а той не беше най-смелият – дойде тук с кутия.
-Кой ти я даде?"
-Настойникът на сестра ти". Той каза, да Ви я предам,тук.Пред всички.Това е сватбен подарък.
-Знаеш ли какво има там?"
- Не, госпожо Девин - адвокатът имаше дрезгав, уморен глас, изпълнен с паника.
Преглътнах.
Определено не е бомба. Но какво е тогава? Урната с праха на Руслан вече ми е донесена, какво е този път? Нямах идеи, с изключение на една - има вътре нещо толкова ужасно, че морално ще ме размаже. Иначе тази кутия нямаше да е тук преди сватбата. Молех се за едно нещо: Звярът да дойде по-скоро и тогава би ми станало по-лесно да дишам. Сега се задушавах от ужас.
- Свалете капака.
Внимателно, сякаш вътре има кобра, адвокатът издърпа капака от кутията и отстъпи три крачки назад, сякаш ме покани да се приближа.
— Проверете — помолих бодигардът.
Младият мъж с безстрашно лице се приближи, погледна вътре и замръзна за няколко секунди, сякаш се опитваше да определи какво вижда. Фигурата му се напрегна. Изглеждаше толкова решителен, че не се съмнявам, че ако вътре имаше бомба, без съмнение щеше да я покрие със себе си, за да ме спаси.
Изваждайки пистолет, бодигардът го държеше някак си по странен начин - като продължение на ръката си, но без да се прицелва в нищо. Наведе се, премести нещо с цевта в кутията и се изправи.
-Дайте ми химикалка", каза той.
С леко недоумение, но му изпълниха молбата. Тя бе подадена от началника на охраната, а смелчагата като взе нещо от кутията с върха на химикалката, го измъкна.
-Господи, какво е това", -вцепенена едва прошепнах.
На дръжката на средството за писане,той проточи нещо дълго и бяло като платно ... риза, разбрах, когато видях ръкавите. По тъканта имаше петна от кръв.
-Какво е това? "Излязох напред иззад охраната и я хванах с ръце, като я разгънах.
Миришеше на познатата миризма - свежа, все още не изветряла, сякаш Звярът току-що я беше съблякъл парфюмирана. ... преди срещата ни. Къде е бил заловен? При напускане на къщата? По пътя насам? Държах в ръце тъканта и пръстите ми постоянно се плъзгаха в гънките й. Точно там, където имаше кръв по ризата. Следи от ножове.
Само си наложих да съм спокойна. Ако Звярът беше убит, главата му щеше да бъде изпратена в кутията, а не дрехите му. Сто процента съм сигурна в това - настойникът не би се стиснал за такъв подарък за сватбата,ако го беше направил.
-Къде Ви дадоха кутията?" -дори гласът ми достигна до мен като непознат. Запазих удивително самообладание и сдържах емоциите си, въпреки че от вълнение не съобразявах нищо.
-В домът на баща Ви."
-Кога?"
-Точно сега." Дойдох тук веднага.
Направих още една крачка и погледнах в кутията. Там нямаше нищо, освен ризата. Дори записки, както миналия път.
Значи той е там.
Опитах се да мисля бързо, да разбера какво е подготвено за мен по-нататък и как да реагирам. И нямаше на кого да разчитам или да се консултирам. Хората ми вече не са наоколо. Ник е твърде млад, шефът на охраната може да ме измъкне оттук или да отблъсне атака, но той не е стратег. И засега директно нищо не ме заплашва.
Заплашват Кирил,а не мен.
Кръвта засъхва, но личи,че е прясна. Нямаше да имат време да пращат,,подаръка'' от далече.Звярът е в къщата на баща ми или някъде наблизо, трябва да го измъкна от там и да разбера,този гадняр какво се опитва да постигне с това.
Бодигардът хвърли ризата обратно в кутията.
Обърнах се, улавяйки любопитните, остри и уплашени погледи на гостите. Двойната брадичка на г-н кмета трепереше, докато ме гледаше безпомощно. Очите му буквално бягаха да не срещнат моите.. Всички присъстващи веднага отклониха погледите си. Само аз гледах директно към тези страхливци.
- Лили - прошепна Вика, - какво да правим сега?...
Тя имаше същия шокиран поглед. Днес загубих любимият си, а тя загуби опората и защитника си.
Просветна ми, че сега,, Авалон'' е останал без собственик. Всичките му притежания, хората му... Ще бъдем разкъсани, ако осъзнаят, че братята вече ги няма и ще унищожат всичко, което им принадлежи, и ще си го поделят. Надеждата сега остава на Ник... И на мен. Защото синът ми е наследник, но още никой не знае, че е жив.
Гостите се успокоиха, осъзнавайки, че няма бомба, няма да има престрелка, а сватбата, очевидно, няма да се състои.
-Трябва да си тръгваме- тихо каза началникът на охраната и сложи ръка на рамото ми.
Веднага телефонът ми иззвъня. Вики го беше, сложила в чантата си и сега енергично ровеше вътре за него.
-Твоят звъни",тя ми подава телефона.
Това е той.
Той се обажда, за да се увери, че съм получила шибания му подарък и да седя тук в рев и сополи,както му се иска.
-Да?" Отговорих остро.
— Взехте ли кутията, госпожо Девин? - Пазителят говореше спокойно, забелязах, че никога не съм слушал злорадство или насмешка от него, само жив интерес. Той беше наистина любопитен как съм издържала представянето на "подаръка".
- И какво се опитвате да постигнете? Ако го убиете, това няма да ме спре. По-скоро ще те принуди да действаш по-активно, за да получиш наследството и ще се разправя така с теб, стар пръч,че ще ти се види тесен светът''- напрегнах се. - Къде е той, защо започна тази игра? Искаш ли да ти платя? Признавам,че не съм права, че съм сгрешила? Ще отстъпя наследствените права на Корина! Каква е целта на всичко това?!
На последния въпрос се пречупих и изкрещях. Треперех от гняв.
Вероятно не беше необходимо да говоря така пред всички, с кмета и представителите на едрия бизнес. Не трябваше да се разкривам, но стигнах до момента, в който вече не се интересувах от нищо друго - нека гледат, ако няма какво друго да правят.
-Толкова ли сте сигурна, че е жив?" Той се засмя, вместо да отговори.
- Сто процента съм сигурна. Иначе нямаше да има риза в кутията, нали?
— Права сте, Лили.
-Къде е той?-от безсилие крещях като ненормална.-Какво правите с него?
-При мене е. И ще остане тук, докато не ми омръзне. Трябва да му се даде урок, за да знае кой всъщност е шефът тук. Не се притеснявайте, каквото остане, ще Ви го върна, госпожо Девин.
И затвори.
За няколко секунди се взирах пред себе си, просто не знаейки какво да направя. Не вярвайки, че не ме изнудва, не поиска пари. Той просто иска да ме размаже, това е истинската цел. Той иска да ме унищожи с други методи, а не физически. Както някога са се разправили с майка ми. Физически тя беше жива, но не можех да го нарека живот. Ад. И иска да ме вкара в същия ад.
-Лили"?-прошепна Вика.-Какво ти става? Боже, какво става с теб, скъпа?
Не можех да се позная, беше ми така отвратително, че не можех да стоя на краката си. Очите ми потъмняха, главата ми се въртеше, разперих ръце, вкопчих се в един от охраната, за да не падна.
Той все пак стигна до двама ни!
- Звяр - извих аз, осъзнавайки, че нищо не мога да направя, за да мупомогна.
Почти веднага се стегнах.
Тук има твърде много свидетели, за да може Лилия Девин да пролее сълзи публично.Стиснах зъби и казах на бодигарда:
-Да вървим.
Няколко пазачи се втурнаха пред мен, а още няколко ме бяха покрили отстрани. Последвах ги, подкрепен от приятелката ми. Мислите за Звяра се въртяха хаотично в главата ми.
Натъкнахме се на Ник на улицата, с тревожно лице, той се втурна към нас. Не можах да му се обясня и Вика го пое.
Устроиха ме сама на задната седалка, а колата се втурна по улиците.
Връщах се в пентхауса.
Навеждайки глава, притиснах пръсти към слепоочията си и погледнах мръсния подгъв на роклята. Вика беше права: в кабинета на кмета се почувствах зле, почти припаднах. Лицето на Звяра изскочи пред очите ми, после отново чух настойникът, че ще го измъчва, докато се отегчи. Как, в кой момент сбъркахме? Как е успял да хване Кирил, той отлично е знаел, че го преследват и е знаел как не е могъл да се погрижи за себе си ...
Телефонът на охранителят постоянно звънеше.Усещах се захвърлена,осиротяла,но не и безпомощна.Не знаех как да променя станалото,но поне ще опитам.
-Клубът беше нападнат", каза охранителят след поредното обаждане. - Почти всички големи предприятия на Звяра бяха атакувани. Чакаме атаката срещу,, Авалон''отново... Трябва да Ви скрият.
В домът на Руслан е безопасно- напомних му.
Той е убит и изгорен. Никой друг няма да дойде там.
-Може би...
-Не! Не ми предлагайте нищо, ще се прибера!"-озъбих им се.
Там е синът ми!"- почти се издадох. Телефонът продължаваше да звъни, буквално плюеше лоши новини. Главата ме болеше. Исках да остана сама, поне за няколко минути в мълчание. Без напомняния всяка секунда, че някъде гори наш офис, друг е ограбен, прозорците са разбити и всичко, което някога е принадлежало на братята, се унищожава.
Пак се оказах права.
И не мога да го спра. В крайна сметка борбата им за мен предизвика разцеплението, а след това и смъртта им. Въпреки че звярът е още жив. За колко време? Ако не бяха тръгнали по различни пътища, това нямаше да се случи!
- Имате ли план как да процедирате?- Попитах шефа на охраната. Той седна отпред до шофьора. Оттук можех да видя само част от лицето му, напълно объркано в момента.
Той също не знае какво да прави. Браво. И кой тогава, майка му, знае?!
- Ще предложим откуп.
-А дали му трябват пари?" Съдейки по факта, че имуществото на Звяра сега се разбива в различните части на града, той не е бил отвлечен за откуп.
-Той се нуждае от нещо", реши служителят по сигурността. "В противен случай действията му са безсмислени.
-Ако е така, защо не ме е уведомил за това?
- Да изчакаме, докато той постави искания.
-Нямаме време да чакаме!"
- Лили - обърна се най-сетне той и видях че е тъжен и изпълнен със скръб и отчаяние, също като моето. "Разбирам чувствата ви. Но в момента не мога да изложа план, докато всички обстоятелства около отвличането са неизвестни, няма искания, няма оперативна информация за случващото се. Бъдете търпеливи поне няколко часа.
Прехапах устна от отчаяние.
Няколко часа. В очите ми имаше сълзи.
Тези няколко часа могат да му костват живота. Какво ще стане с мен тогава? С нас? Без да говоря с никого, се качих в пентхауса. Дори не съм говорила с Вика. Исках да остана насаме с болката си, тъй като не можем да действаме в момента.
-Ще се върна при вас след час-два", предупреди охранителят. - Стойте на линия.
По дяволите! Щом вратата се затръшна зад мен и отгоре ми се сгромоляса тишина, едва се сдържах да не крещя от болка. Все още не, но вече почувствах безнадеждността, която почти ме погълна. така беше когато мислех,че синът ми е починал.. Тази самота, безсмислието на случващото се. Досега шокът не ми позволи да усетя напълно това, което току-що се случи. Но скоро и това ще стане. И тогава не знам какво ще правя - ще се хвърлям ли по стените и пак ли ще крещя, или просто ще легна и няма да мога да стана?
-Мамка му,каква гадна твар — прошепнах аз.
Трябва аз да му се обадя,вече нямам търпение. Може би тук, без свидетели, ще успеем да стигнем до споразумение.
-Лилия"?- Пазителят отговори почти веднага.
Веднага се вслушах в гласа, опитвайки се да хвана какво прави, в какво настроение е, къде се намира. Сканирах всяко ехо като проклет следовател.
-Искате ли нещо?
Говореше плавно, спокойно. Представях си пращенето на дърва за огрев. Да, днес е влажно и студено. Дали се топли до камината и пие уиски? Няма смисъл да плача и да искам да пусне Кирил, той няма да се съгласи на това. Ако не озвучи, от какво се нуждае, ще трябва да разбера къде се намира и да го победи със сила. Не можех да измисля друг начин да го извадя на светло..
-Искам да говоря с него", казах твърдо.
Може би Звярът ще даде някакъв намек за това какво да прави или къде се намира. Поне нещо! Смях по телефона. Опитвах се да хвана нещо, което да ми каже къде е.
-И защо?" С каква цел?
"И това е?" С каква цел?
-Просто да поговоря с него,да го чуя. Да знам, че е жив.
- И какво сте готова да направите за това?
Най-вече се страхувах, че този въпрос няма да бъде зададен. Че той наистина не се нуждае от нищо, само за да се подиграе на Звяра и да го убие, а истинският заложник ще бъда аз. Може би е така, а аз просто сама влизам в капан. Но не можех да постъпя по друг начин. Напоследък не харесвам всички действия на Звяра, даже сме охладнели един към друг. Натрупаха се твърде много проблеми които също допринесоха за това. Но сега, когато той не беше наоколо, чувствах мъртвешки студ в сърцето си.
Не искам да съм сама.
Сигурен съм, че има някакъв изход.
- Каквото поискате.
Внимание! Този превод, възможно, още не е готов.
Неговият статут: преводът се редактира
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/98/481
Преводачи: Sheba
Готово: