Глава 22
Изчакахме няколко дни. Преструвах се на добро момиче и когато Маре дойде при мен на следващата вечер, го уверих, че в крайна сметка ще приема условията му, просто още не съм готова. Обещах да помисля за каква професия ще уча и позовавайки се на лошо здраве, си сидях в стаята.
-Какво не е наред с детето ти?" поинтересува се той.
-Сега той е с Руслан", казах истината. -Най-вероятно е скрил сина си. Но в крайна сметка ще си го върна, сигурна съм.
От погледа на Маре разбрах, че той всъщност не иска да приеме "внук" в семейството. За щастие, той не повдигна повече този въпрос.
Корина и аз отново отидохме на лов.
Там тя ми разказа какво е научила, а аз й казах какво да прави, ако избяга. Не е факт, че именно на мен ще ми бъде дадена тази възможност. Тя ми разказа как е устроено всичко, кой е по-толерантен и на кого не трябва да се разчита. А самата тя не вярваше, че ще може да се справи. Корина е оранжерийна орхидея. даже не е и роза, която може да расте в градината. Тя сама никога не е излизала по улиците на града. В нашия мегаполис, където можеш да станеш жертва на всяка крачка, е като да влезеш в клетка с лъв и да си мислиш, че имаш агне пред себе си.
Корина не знаеше Маре,къде ходи така често. Но тя успя да разбере в колко часа отсъства и кога е най-трудно да се стигне до него. Най-често - около обяд или по-близо до късна вечер, около единадесет. Това ме заинтересува. Или е влязъл някъде, където клетъчните комуникации са били заглушени, или е бил под земята. В бункер или нещо подобно?
Решихме да действаме през деня. Първо, охраната не е толкова напрегната, и второ, вечерта Маре имаше плаващ график. Понякога си оставаше вкъщи. Един ден той седна да играе шах с нас в стаята с камината. Може би се надяваше да изтрие от паметта ми -синът ми, по когото започнах силно да тъгувам, почти като животно, но не повдигах въпросът. Не споменавах и Звярът и моята загриженост за него- за брат му също. И зачеркнах негодуванието си към майка ми. Това бяха почти домашни сцени. Къщата с Маре беше топла, спокойна, уютна-очевидно от навика му да живее с Корина, докато е била дете, и той й осигуряваше настойничество и грижи. Това за мен беше приспана бдителност, защото Маре изобщо не беше "добрият чичо", който се опитваше да изглежда.
Вестниците продължаваха да ми се доставят всяка сутрин. Нямах друга връзка с външния свят.Четях ги внимателно изцяло, търсейки статии за ,,Авалон'' и моите хора. Преди това често пишеха за клубът и този път също не направиха изключение. Със закъснение от два дни беше публикувана голяма статия за пожара там, атаките срещу него и другите клубове в града. Публикувано бе,което се случва там, след като Звярът беше заловен, а Руслан "умря".Както се оказа, Корина също беше отрязана от комуникацията и интернет, очевидно от страх, че и аз ще ги използвам.
В края на статията ме очакваше изненада.
Свежа снимка на братята.
Не много високо качество, черно и бяло. Но очевидно е заснета наскоро. Звярът стоеше отпред, леко наклонил глава,като бе погледнал тежко и настрани. Руслан е малко назад, с взор отправен към обектива.Защо по дяволите се е появил пред хората? Издирван е за убийството на баща ми! В продължение на няколко секунди го гледах, без да разбирам какво се случва.
Но те отново поеха контрола над града.
Всичко отново е тихо, извършителите са наказани, Маре за няма какво да хване тук. Но и те няма как да се хванат с наследството на Девинската империя, защото аз съм тук. Отново е реми,отново съм ничия.
И все пак тази снимка силно ме напрегна.
Това е като сигнал или знак. Но гледайки я, осъзнах, че ако ще бягам, тогава трябва да го направя възможно най-бързо. Не вярвам в помиряването на братята.
Отместих вестника, взирайки се известно време пред себе си. Ако опитам , то ще е днес. Разбрах всичко, което исках, и дори обсъдих всичко. Време е да реша.
Предварително се разбрахме за условен сигнал.
Трябваше да вдигна чашата, когато реших, че е време да започна и да я изпусна на пода. Това трябваше да привлече вниманието на охраната. Бях ужасно притеснена, аз, бременна, макар и не от дълго време, не исках натуралистично да падна на пода и да изобразя конвулсии. Днес ще бъде вторият път, когато Корина ме гледа любопитно, питайки с очите си, кога?!
По време на обяда с нея взех чаша от чинийката. Разменихме погледи, преди да ги хвърляна пода. Неловко: топълият чай попи в долнището на панталона ми, чинийката подскочи до коляното ми и се спука на пода със звънтящ звук.
Толкова по-добре.
-Лилия! -Корина закрещя, докато се опитвах да стана и паднах – реалистично. Подхлъзнах се върху разлетия чай и парчетата и, сграбчвайки покривката, полетях странично в масата и се сринах, издърпвайки покривката и чиниите от нея.
-Лили! -извика Корина и в гласа й прозвуча естествена паника.
Още по-добре! Въпреки болката, която сериозно обхвана като цяло лявата ми страна се почувствах удовлетворена.Дори стомахът ми болезнено се сви, покрих се с пот от страх за детето.
Сестра ми се втурна към мен и ми повдигна главата.
-Помощ!
Чух, че са се втурнали в стаята, но не видях кой - слугите или пазачите. Ще зависи от охраната да реши дали да ме заведе в болницата или не.
- Извикайте лекар! -извика Корина. -Обадете се на чичо ми! Лили припадна!
Извъртях очи и хриптях, преструвайки се, че съм в конвулсии. Честно казано, вече усетих, че удрям в масата. Усетих, че ме вдигат в нечии прегръдки и, как Корина предотвратява това, втурвайки се напред към вдигналият ме охранител:
-Не, не я докосвайте! Тя получи припадък, точно както баба ни! Обади се спешно на чичо ! -Пуснаха ме, а аз останах да лежа в същото положение на пода. -По-скоро тя може да се задуши!
-Маре не отговаря!..
Чувах само гласове, но не ги виждах - трудно е да гледаш с извърнати назад очи. Отпуснах тялото си, преструвайки се, че съм в безсъзнание, въпреки че напротив, исках да се свия на кълбо от много реална болка.
-Извикайте линейка!- Корина поиска.
Постигнахме целта си: след няколко секунди началникът на охраната ни позволява да извикаме екип от градската болница. Обяснява ситуацията. Произнася адреса. Сега най-важното е да не изляза от припадъка до пристигането на лекарите. И да се постарая така,че всички да се уверят, и лекарите да не ни разкрият.
Но този момент не го бях обмислила добре.
Отборът от излъгани може бързо да разбере, че ги разигравам. Добре, в този случай имам коз и те няма да посмеят да ме обвинят.
Корина седеше до главата ми, предпазвайки ме от прекалено натрапчиви погледи. Но пазачът я отдръпна назад и започна да обръща тялото ми, опитвайки се да ме разположитака, както му бе казано по телефона. Беше ми много трудно да остана безучастна и напълно отпусната.
— Не я пипайте — молеше Корина.
Чух сирената няколко минути по-късно. Наистина исках да се преобърна, но направих всичко възможно да не се движа и да изглеждам така, сякаш съм в дълбок припадък. Но преди лекарите ще трябва да дойда на себе си. Те бързо ще разберат, че се преструвам.
Беше ми трудно да преценя ситуацията. Можех само да слушам: вратата се затръшна, чуха се гласове. Ще е гадно, ако Маре влезе с лекарите, няма да е възможно да ме откарат в болницата.
-Какво се е случило?
- Тя падна - започна объркано, но убедително Корина. -Тя започна да се тресе в конвулсии! Спешно трябва да бъде откарана в болница! Не можете да ме разбирете,но е наследствено. Баба ни същото го имаше и тя почина!
Съдейки по стъпките, те се приближиха до мен, а аз трябваше да отворя очи и да се престоря, че идвам на себе си. Може да не ни повярват, ако забележат, че припадъкът не е реален.
- Можете ли да окажете помощ на място?- попита шефът на охраната.
И разбрах, че ще окаже натиск върху медицинският екип, докато пристигне Маре.
-Бременна съм", казах на лекарите и се огледах. Дори Корина беше шокирана, но трябваше да го направя. Те няма да откажат да хоспитализират бременна жена със сигурност, а пазачите няма да могат да ги спрат. - Струва ми се,че правя спонтанен аборт поради конвулсиите!
Това реши всичко.
Но в последния момент, когато сестра ми застана зад мен, за да дойде с мен в колата, шефът на охраната блокира пътя й.
-Не, Корина. Ще останете тук, нямате нужда от медицинска помощ.
Сестра ми се сепна и ме погледна безпомощно. Мислехме, че ще ни позволят да отидем заедно.
-Но... Ние сме сестри. Ами ако Лили се влоши?
- Само с позволението на Маре - прекъсна я шефът на охраната и Корина ме погледна замислено, докато се сбогувахме.
-Помогни ми-, очите й крещяха,- само не ме забравяй! Използвай всяка възможност за нас!
-Всичко ще бъде наред, не се притеснявай обещах с треперещ глас.
Исках да използвам телефона в колата, като го взема от медицинския персонал, но един охранител седна с мен, а колата зад нас ни придружи. Не оставаше много време и те щяха да се свържат с Маре. Нищо, след няколко минути ще сме в болницата..
Оттам мога да се обадя на Звяра или да избягам, ако всичко върви по план.
Дори в колата нещо ми беше инжектирано и ми олекна от болката след ударът ми в масата. Ударих се силно, когато паднах. И сега съжалих, но не можех да върна всичко назад, а и нямаше друг избор - не можах да направя неуспешен опит, имахме само един шанс.
— Трябва да отида до тоалетната — казах веднага щом пристигнахме.
Погледнах въпросително към охраната, но те не възразиха. Все пак ме заведоха до там под ескорт. Вървях бавно, страхувайки се, че нещо ще се случи с детето. Не мога да рискувам да загубя и втората си бременност. Отведоха ме до тоалетната във ВИП отделението, където най-вероятно планираха да ме настанят. Беше просторна стая със собствен душ, но без прозорци.
И какво да правя сега?
От един капан попаднах в друг.
Пред вратата имаше пазачи, докато аз се гледах в огледалото, опитвайки се да намеря изход. Нямам телефон, за да се свържа с външния свят! И скоро ще докладват всичко на Маре. Тогава едва ли пак ще избягам. Трябва да излезя и да опитам отново. Не знам дали да не избягам?..
Лицето ми беше бледо, а очите ми бяха тъмни и отчаяни, като хванато в капан животно. Стомахът ме болеше, от нерви или заради натъртването, но нямаше да мога да бягам от охраната по етажите. Няма да рискувам.
На вратата се почука.
-Добре ли сте?
Медицинска сестра.
- Да, да, всичко е наред! Набързо ги уверих, за да не влязат с взлом. -Дайте ми минутка, моля!
-Очакваме Ви! Докторът дойде за преглед.
-Сега! - Почти се разплаках, казах с нисък глас. -Проклятие..
Зад вратата се раздаде звън. Шефът на охраната е говорил с някого. Не разбирах думите, но знаех от тона, че са се свързали с Маре. Сега охраната ще нахлуе тук, той сам ще дойде и ще заповяда да ме върнат обратно, въпреки последствията. Бременността ми не е толкова важна за него, колкото Аз.
И все още не съм решила нищо. Трябва да се възползвам от шанса. Отворих вратата, гледайки невинно пазача.
- Нека поговоря с чичо си - казах аз,плачейки наистина и вдигнах телефона.
Виждайки окъпаното ми в сълзи лице, не посмяха да ми противоречат. Отново се заключих в тоалетната и сложих телефона до ухото си. Не исках да говоря с него до степен да треперя. Мислех как да се обадя в ,,Авалон ''и ще чуя някой от тях.
-Ало? Здравей, Лили?- Гласът на Маре беше груб.
-Да. В болницата съм.
-Връщай се веднага", каза той ниско и с предупреждение, този задгробен глас изпрати тръпки по гръбнака ми.
Мисля, че се досети какво сме намислили.
-Почувствах се зле...
-Върни се веднага!" -Той излая.
- Добре - издишах, изпуснах обаждането и веднага набрах номера на Звяра.
Имах още една минута, може би две. Сега Маре ще се свърже с другите охранители и ще разбере, че все още се крия и говоря с някого. Вратата ще бъде разбита, а аз ще бъда върната обратно.
-Да.
Гласът на Звяра - познат и роден - ме стопли като меко одеяло. Уморен, ядосан, но този гняв не беше предназначен за мен - обаждах се от непознат номер. Избухнах в сълзи в телефона, неспособна да издържа на напрежението от последните дни.
-Лили!" - Гласът беше дрезгав, в него се появи някаква непозната нотка, който викаше: къде си, как си, какво ти става?!
Значи вече знае, че съм бременна.
Може би това се дължеше на зверският му усет и реакции: той ме търси. Вика му е разказала всичко.
-В болницата съм", издишах през сълзи,на вратата вече се чукаше,така,че текат последните ми свободни секунди.-Сега ще бъда върната обратно. Ако не успееш, има вероятност повече да не се видим.
-На път сме. Как си, Лили? Здрави ли сте?
Нямах време да отговоря: вратата не беше разбита, а се отвори с ключ. Пазачите грабнаха телефона, проверявайки на кого се обаждам, но и аз нямаше да го скрия.
- Тя се обади в ,,Авалон'' - каза шефът на охраната, проверявайки номера. Мамка ти!
Той ме погледна така, сякаш искаше да ме удари. Вероятно се почувства истински идиот, попаднал в уловката на две момичета. Но не посмя да удари дъщерята на Девин.
-Последвай ме бързо!" Хванаха ме за ръкава, без церемонии, и ме поведоха към изхода на отделението.
-Какво правите? Не се чувствам добре! Истина е!
Не ме послушаха. Лекарите отстъпиха встрани, без да разбират какво се случва и защо ме отвеждат. Шефът на охраната подхвърли своите:
— Ще повикаш подкрепления, когато пристигнат? В същото време той се опитваше да държи всичко под контрол, но беше ясно, че едва се сдържа, за да не психяса.
Той беше на предела, осъзнавайки, че тримата могат да влязат в засада, от която няма да излязат.
Подставих ги яко в опасност и те го знаеха.
Внимание! Този превод, възможно, още не е готов.
Неговият статут: преводът се редактира
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/98/490
Преводачи: Sheba
Готово: