Глава 23
-Няма да дойда с вас", започнах да се съпротивлявам.
Охранителят ме дръпна за рамото така силно, че едва не ми извади ръката. Мисля, че Маре им каза да не се церемонят с мен.
-Пусни ме веднага!" -Изкрещях, когато разбрах, че ме влачат към асансьорите. -Помощ!
Тримата ме хвърлиха в лифта и отрязаха изхода. Притиснах гръб към огледалната стена, гледайки как коридорът е претъпкан с медицински персонал и дори болнични пациенти - вдигнахме такъв шум.
-Помощ! -Отново се развиках.
Служителят по сигурността мълчаливо оголи пистолета си и никой не посмя да се доближи до устройството за придвижване.. Когато вратите се затвориха, той се обърна рязко към мен. Свити устни, очи, пълни с чувство на неудовлетвореност и паника. Разбрах, че ако нямаме време да излезем и ни притиснат тук, той и хората му, от които има само двама, са мъртви. Или ще бъдат убити от братята, или самият Маре ще ги ликвидира за грешката му.
- Млъкни - каза той тихо, но с чувство, губейки всякакви остатъци от уважение пред факта,че съм от родът на Девин. В крайна сметка, колкото и пари и влияние да имаш, всички са равни пред лицето на смъртта. -Ако се опиташ да избягаш, ще ти счупя краката и пак ще стигнеш там, където трябва."
От седмия етаж слизахме мъчително бавно. Охранителят пребледня, на челото му се появи пот.
-Ако нещо се обърка, се качваме пак нагоре- каза той, когато асансьорът пристигна на първия етаж.
Очакваше, че ще ни чакат точно зад отварящите се врати. Но зад тях имаше тълпа от персонала - бяхме се качили в служебния лифт. След като ги разтласкаха, пазачите се втурнаха напред, а аз бях влачена зад тях.
Почти не можех да ходя, усещайки болка с всяка крачка. Исках да ги наругая с нецензурни думи, но имах сили само да дишам.
Е, къде е той? Къде е звярът?..
И тогава, отдалеч, чух полицейски сирени.
-Чумата ги носи,тук?!" Охранителят се развика, размаха оръжието си и започнал да си пробива път през тълпата. "Пропусни ме , мамка ти! Да се махаме!
Сирените наближаваха и това предизвика паника сред охраната. Покровителството на братятата се разпростираше и полицията в този град и тя винаги била зад Руслан или прикриваше лудориите на Звяра. Братята сред служителите на реда бяха високо ценени.
Бях завлечена на верандата в момента, когато полицейски коли и няколко джипа от ,,,Авалон'' долетяха до болницата. Тук повече нямаше какво да се направи от страна на хората на Маре и служителят по сигурността нямаше време да пробие до своите.
Завлякоха ме обратно в сградата. Не знам дали са ни забелязали от колите или не, на верандата имаше доста хора. През огромното фоайе те се измъкнаха обратно до асансьорите и се скриха зад редица вендинг машини: сода, закуски и други неща. Служителят по сигурността, размазвайки ме с гневен поглед, се свърза със своите:
-Нямахме време да излезем. Сега сме на приземния етаж. Отвън пристигнаха полицаите и хората на Звяра, разпознах номерата на колите им. . Скоро няма да може да се диша тук ... - в гласа му имаше потисната тишина, дишаше тежко, въпреки че не тичахме много. -Свържете се с Маре. Попитайте какво да правим.
Той прекъсна обаждането и преглътна. Той погледна покрай мен и пазачите, чакащи заповеди. След такава бъркотия той ще бъде отстранен от длъжност, това е минимума По-скоро, съдейки по потното чело, те ще наказват по-строго, до смърт. Нямах илюзии, че Маре е по-мек от Звяра или Руслан. Според разказите му той можеше да бъде само по-лош.
-Пусни ме", посъветвах го аз, -Те дойдоха за мен."
Изгледа ме с такава ненавист, сякаш аз го бях принудила да бъде нает от Маре.
-Пусни ме и нищо няма да ти се случи", повторих аз.
- Тогава определено край на моят живот, момиче - отсече дрезгаво той.
-Свършено е с теб и ако не ме пуснеш." Не се чувствам добре, не е лъжа! Ако сега направя спонтанен аборт, тогава определено всички ще бъдете убити! Звярът ще ви преследва и ще ви довърши всички!
-Мислиш ли, че ще ти повярвам втори път?"
-Вярно е!
-Затвори си устата,- посъветва той.
Реших да не споря. Ако той все още няма какво да губи, тогава преди да умре, нищо няма да му попречи да ми извие врата.
- Ако се предадеш доброволно - казах аз, - Маре няма да може да ти направи нищо.. Ще получиш пари и подслон, преди да ми се случи нещо. Звярът ще ви възнагради щедро.
-Шефе" започна другият.
-Напълни си устата с лайна!" - Шефът на охраната беше бесен. "За да не си помисля дори да слушам това момиче!"
Служителят по сигурността погледна към входа - полицията вече беше влязла във фоайето. И така, какво ще направи? Дали няма да се опита да да излезе, като ме вземе за заложник?Виждах го как трескаво търси начини.
-Не можем да се качим горе", реши той. "Това е мястото, където ще бъдем притиснати. Отиваме на служебния изход, ако са по-малко, ще се опитаме да излезем.
- Шефе - започна отново другият, опитвайки се да хване ръката му. -Знаете, че не можем да излезем.
-И така, какво предлагате?!" Той откачи.
Пазачът кимна към мен и повдигна вежди. Не ми хареса тази мимика.
Отдръпнах се. В лицето на охранника изобщо не се четеше "Хайде да им я предадем, и сами ще оцелеем". За няколко секунди се погледнаха в очите. Шефът на охраната поклати глава, отначало не уверено, не че му възразяваше, а някак си се съмняваше в собствените си мисли.
-Шефе! -другият натискаше с хищнически шепот. "Да я вземем за заложник и да минем с нея. Да кажем, че е бременна. Няма да стреля по собствената си бременна булка, а? И ще излезем.
Бледият охранител все още мислеше, втренчено взирайки се в партньора си.
Гърбът ми изстина. Лоша идея е да се крият зад мен!
-Ако го направиш, той със сигурност ще те убие", предупредих аз.
— Млъкни — спокойно посъветва той.
Отзад бях блокирана от третия, за да не избягам.
"Ако успеем да пробием, Маре ще ни накаже, но няма да ни убие",предишният пазач, продължи да го увещава . -Но ако ни хванат тук и останем без момичето..." Знаете какво ще се случи тогава.
Издишах от безсилие. Всичко ще бъде решено от това, от кои се страхуват повече - от Маре или от Звяра. И изравняването не е в полза на последното. Те не вярват на звяра и няма да предадат Маре.
-Да отидем до служебния изход или до спешното отделение", каза накрая служителят по сигурността. -И ще решим там.
Като се ориентирваха по табелите, ме отведоха до дясното крило. Главната градска болница е цял комплекс от сгради. Сега бяхме в централната, но, според мен, ще трябва да минем през прохода до спешното отделение. Всички хора на Звяра няма да имат време да отидат там. Охранителят наистина може да има време да се промъкне. Надявах се, че от полицията не са глупаци и ще имат време да блокират всички изходи.
-Входът е затворен- докладва пазачът,който провери.
Извадил беше оръжието си, но не посмял да стреля по ключалката, гледайки навън.
-Там е полицията.
-В спешното отделение!
Почти побягнахме, а аз вече изпитвах силна болка. Вървях по-бавно, препъвах се, почти падах, но ме вдигаха, а после един от тях ме взе на ръце, проправяйки си път през тълпата от пациенти и персонал.
Слязохме по стълбите към мазето, тук са само коридори и този, който ме носеше на ръце, трябваше да маневрира, за да не се сблъска с никого, докато служителят по сигурността не вдигна оръжието по-високо.
-Дръпнете се! Дайте път!
Тези, които имаха време, отскочиха до стените. Останалите просто бяха захвърлени нанякъде.
Те бързаха, страхувайки се, че няма да имат време да минат през този изход. Накрая се озовахме в съседната сграда, качихме се до първият етаж и излязохме в широкото фоайе.
-По дяволите! -Пазачите се втурнаха настрани, измъквайки ме от зоната на видимост.
През стъклените врати видях, че дворът пред спешното отделение, освен линейки, е натъпкан с полицаи и черни джипове.
- В двора има хеликоптерна площадка - каза колебливо един от тях.
-Можеш ли да пилотираш хеликоптер?"- Охранителят се озъби, дишаше тежко, очите му бяха ненормални. Ще стигнем до линейката, ти ще седнеш зад волана кимна той на този, който ме носеше на ръце. -Пусни я.
Той ме сниши, а аз се изправих неловко, държейки стомаха си. Тичането наоколо и нервите най-накрая ще подкопаят здравето ми.
-Прав си кимна той на пазача, който искаше да се прикрие с мен. - Няма друг изход. Докато тя е с нас, те няма да стрелят. Ще се опитаме да си тръгнем, ако можем, Маре ще ни прости.
- Нали ти казах - наклони онзи глава на една страна и двамата се втренчиха в мен.
-Грешите", пребледнях. -Маре ще ви изрита с гръм и трясък за това, и ще е добре, ако не ви счупи краката. И за това, че заплашвате живота ми, той просто ще ви убие! От колко време работите за него?
-Млъквай и ела тук.
Тръгна към изхода на персонала, водейки ме пред себе си. Озовах се пред кален прозорец: навън всичко беше замръзнало. Полицаите стояха близо до колите, видях нашите хора, но всеки чакаше нещо. Звярът не беше тук. Вероятно е на главния вход.
Мамицата им!
Не искам да бъда заложник!
От страх кожата ми стана студена и лепкава. Охранителят ме хвана през врата с лакът, държейки ме пред себе си. Смръщих се се, сякаш плачех, но очите ми останаха сухи. Просто се вкопчих в ръката му, за да помръдна поне малко и да дишам по-свободно.
-Не се дърпай. Върви точно пред мен и няма да пострадаш. Аз ще се погрижа.
Да, ти вече сте се погрижи за това!
Зад стъклото имаше движение: забелязаха ме, но още не знаеха какво да правят. Сега те ще информират Звяра и може би ще го видя. Той е тук, сигурна съм.
-Е, момчета, готови ли сте?"
Ръката на гърлото ми се стегна още повече.. Охранителят вървеше точно зад мен: беше притиснал плешките ми към гърдите си толкова здраво, сякаш бяхме сиамски близнаци. Останалите се наредиха отзад.
- Това може да се избегне - прошепнах аз, - всички вие няма да се скриете зад мен. Другите двама -ще ги застрелят.
- Никой няма да стреля, докато си тук - каза дрезгаво шефът на охраната и като сложи студеното дуло на слепоочието ми, ме избута през вратата. -Да вървим!
Озовах се в студа, издишвайки облак пара. В началото това ми попречи да се огледам. Направих още една крачка сляпо, подтикната отзад. Вървях по усет, опитвайки се да разбера дали има стъпала под краката ми или не. Бяхме на площадката горе на стълбата. Присвих очи, виждайки хора, които се крият зад колите, забелязвайки пистолетът на водачът ми.
-Ще убия Лилия Девин!" извика той. -Ако не ме пропуснете!
Идиот!
Може би е бил прав, когато се е страхувал да предаде Маре и да премине на страната на Звяра. Но сега той определено си подписа смъртната присъда на себе си и на хората си.
-Пуснете ме да отида до колата!- нареди той.
Никой не помръдна и отново отзад ме тласнаха.Предпазливо, на пръсти, слязох по стълбите, броейки стъпалата. Не ми позволиха да погледна в краката си,придърпвайки главата ми назад.
-Добре! -извика някой. -Ще те пропуснем! Какво следва?
Не разпознах веднага гласа – това беше Леонард. Само той липсваше тук!
Въпросът обърка задържалият ме.
-Трябва да стигнем до колите!" повтори той.
-И какво - ще си тръгнеш ,и ще я вземеш със себе си?Трябва да разберете, че няма да спрем да ви преследваме!
Леонард печелеше време - дори аз разбирах това. Охранителят често и уплашено дишаше в ухото ми. Лакътят на гърлото му стана особено скован - беше нервен.
-Пусни ме да отида до колите, мамка му! -Той изкрещя толкова силно, че едното ми ухо чак заглъхна.
Пистолетът се притисна болезнено в слепоочието ми и аз затворих очи.
-Добре, разчистете колите!-нареди Леонард. -Оставете ги да минат! Не се нервирай, човече, всичко направим! Но ни дай няколко минути да издърпаме колите, става ли?
Дори аз не разбирах дали Леонард е сериозен или не. Служителят по сигурността беше нервен. Започнаха да се оттеглят към линейките, влачейки ме натам. Аз се опитвах да се вцепя в асфалта с краката си и се опитах да не вися твърде много на ръката на служителя по сигурността.
Притиснаха се отстрани на колата, държейки ме пред себе си. Студеният метал се притисна в рамото ми. Ушите ми бяха премръзнаха, а аз бях без шапка. По-скоро да свършваше. Няма значение какво.
Телефонът иззвъня в джоба на този,който ме държеше, той се дръпна, но не отговори.
Колите пред нас бяха запалени и закарани встрани. Докато не забелязах позната масивна фигура зад една от тях. Аз изтръпнах: Звярът! Гърлото ми беше здраво притиснато, сякаш се страхуваха, че ще избягам. Черни мухи плуваха пред очите ми, и бях наистина пред припадък.
Когато зрението ми се проясни, го видях отново.
Той стоеше между колите. Облечен в парка, но качулката е свалена. Дългата коса, прибрана в разрошена конска опашка е разбъркана от вятъра. Почти не можех да видя лицето – беше твърде далеч. Фигурата е толкова масивна, колкото тази на Руслан. Но косата ясно показа, че това е по-младият брат..
Той стоеше с леко вдигнати ръце, сякаш за да предупреди: нямам оръжие, дойдох с мир.
-Давам ти последен шанс да я пуснеш с добро-, той не крещеше, но се чуваше ясно и достаъчно добре.Кълна се,че ще ви пусна! Казвам това пред свидетели, можете да ми повярвате!
- Върви на майната си - гневно изхриптя пазачът.
-Тя ми е годеница. Ако я отведеш сега, няма да има връщане назад. Няма да имате шанс. Това е моят град! Не можеш да се скриеш от мен!
Този път охранителят мълчеше, само дишаше горещо и често над ухото ми.
-Виждаш ли? Идвам при теб невъоръжен!
Звярът направи крачка напред. Между нас имаше адски голямо разстояние, но сърцето ми чак прескачаше, така исках да изтичам да го пресрещна.
-Стой там, където си!- Пазачът извика и се прицели в него, забравяйки за мен.
Той разтърси цевта, принуждавайки го да спре.
За миг всичко замръзна. Само за секунда, но за мен се простираше с векове. Физически усетих засечката на служителя по сигурността: трябва ли да го застрелям, след като се появи такава възможност? В края на краищата, аз все още стоях между тях, надявах се да няма ответен огън.
-Не стреляйте! -Помолих отчаяно, опитвайки се да се обърна, когато изведнъж се раздаде изстрел. -Не смей!
Внимание! Този превод, възможно, още не е готов.
Неговият статут: преводът се редактира
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/98/491
Преводачи: Sheba
Готово: