В клубът се върнахме и тримата и се затворихме в главният кабинет на първият етаж.Мисля,че именно тук ме довлякоха преди около година.Тук видях Руслан за първи път и лице в лице се сблъсках и с баща си.Колко слаба и наивна бях тогава.
На мъжете поднесоха силни питиета.
Седях на черният диван редом с дремещата Голди и я галех по меката козина,както беше легнала настрани.От време на време ми хвърляше по някой златист поглед иззад полупритворените си клепачи.Тъжно се усмихвах ,като не обръщах внимание на яростният мъжки спор.Колко много промени,за толкова кратко време.Тогава бях разменна монета с най-ниската стойност.Сега те не мислят за нищо друго.Няма предишни и настоящи фаворитки.Само аз съм-една такава недостижима и неделима.
Голди се протегна под галещата я ръка и пропълзя в скута ми. Повдигнах нашийникът й и я почесах зад ухото.После погледнах към Звяра. Той си наля уиски и лакомо го изпи наведнъж до дъното. Нервен, ядосан на брат си. Но той знае, че няма друг начин. обърнах поглед и към Руслан. Той пиеше абсент, отровната течност в зелено в чашата- изпъкваше на фона на черния интериор и дрехите му.
С каква омраза се гледаха един друг ... Като свирепи врагове.
— Да се обадим на Маре — предложих тихо.
— Обади се — съгласи се Руслан.
Погледнах към Звяра. Беше важно да се постигне консенсус по този въпрос. Той упорито се бавеше.
— Добре — каза той и преглътна второто си уиски.
Руслан подаде телефона с вече набрания номер. Притиснах го до ухото си. Не се подготвих за разговора, така че ще бъде искрена. Ще намеря точните думи.
- Да?
-Това е Лили“, казах, изпреварвайки всякакви въпроси.- Обаждам се от телефона на Руслан.
-С него ли си Така си и помислих.
— Съжалявам, че избягах — казах леко.- Но това, което ми предложихте, не ме устройва. Не искам да съм играчка в ръцете Ви.
-Не ме разочаровай, Лили.
-Съжалявам“, повторих аз. „Но аз не искам да бъда марионетка на някакви идеали. Дори най-високите и правилните. Чух, че скоро ще заминаваш в чужбина?
Тишина.
Маре се опита да разбере откъде знам.
-Корина и това ли ти каза?
- Няма значение. Знаеш ли защо наистина се обаждам?- Неспособна да понеса погледа на мъжете, аз им обърнах гръб. Така е по-лесно да се фокусирам. -Искам да ти дам наследство. Ще подпиша документите в замяна на гаранции за сигурност.
- Защо изведнъж реши така? Знаят ли те за това?
Нямах нужда от преводач, за да разбера: Маре говори за братята.
-Това е мое решение“, отвърнах. Просто съм уморен да воювам. Всичко е толкова далече от мен, животът не ме е подготвял за това... Все още не знам какво да правя с тази корпорация. Оказа се, че съм бременна. И аз просто искам мир.
- Бременна?
-Говорих за това в болницата. И е истина.
-Какви гаранции ти трябват?
-Не пипайте мен и Звяра, моля“, помолих аз. „Просто искам да живея в ,,Авалон'' със семейството си. Не ми трябва богатството на Девин.
— Добре, Лили — меко отговори той. - Щом така искаш.
— Но имам условия — продължих. „Искам да съм сигурна, че няма да бъда отвлечена отново. Съгласна съм да го направя само официално. В щаба на Девин на управляващото събрание.
- Добре,но и аз имам условие.освен теб други не трябва да бъдат. Ела без тях.
- Съгласна съм.
- Среща след три дни. Ще уведомя борда.
Три дни.
Той също има нужда от време за подготовка. С облекчение изключих телефона и се обърнах: и двамата ме гледаха с недоволство. Острият поглед на Руслан едва не ме проряза. Не му харесаха думите за тихото ми щастие в ,,Авалон''.На Животното пък не се понрави това, което се случва.
-Принцесо, не искам да загубиш наследството си.
— Затова се погрижете-това да не се случи.
През следващите два дни клубът се превърна в щаб, където се планираше, решаваше, пресмяташе и не ми обръщаха много внимание. Играех с Голди, преминах пълен преглед, който показа, че всичко е наред със здравето ми. В клуба се появиха прекалено многомхора, дойде дори полиция. Звярът обсъждаше нещо с тях.
Момчетата изчезнаха в частният кабинет на долния етаж, за да се срещнат с гости и служители на клуба. Подготвяха капан за Маре. По някаква причина изобщо не ми пукаше. Те имат какво да губят,а не аз.
По време на почивката им слязох долу.
Животното беше сам в кабинета.
— Здравей, принцесо — усмихна се нежно той.
Седнах срещу масата, като спазвах дистанция. Преди винаги сядах до него, но когато започнаха да планират елиминирането на Маре, исках да стоят далеч и от двамата. Или не исках да им отвличам вниманието, или дадох пауза на себе си, за да ми се изясни всичко най-накрая.
Пък не им е и до мен-тези дни.
- Сега ще дойде Руслан- каза Звярът, сякаш беше прочел мислите ми.
Аз кимнах.
„Решихме, че ще те отведат отделно от нас“, каза той. - Под полицейска охрана.
-Разумно“, съгласих се аз.
- Мислиш ли?- Звярът изглеждаше сериозен и уморен.- Ще бъдеш там сама. Само полицията. Нито аз, нито Руслан.
Забелязах, че той все още вярва на брат си повече от на всеки друг.
- Ще бъда в безопасност.
-Той може да ти окаже натиск, да те накара да подпишеш всичко.
-Когато беше в ръцете на опекуна, аз също се страхувах за теб“, усмихнах се. - И когато разбрах, че Руслан е принудил Леонард да ти даде насочващия маяк, само дето не се побърках. Помислих си,че е решил да те убие.
Животното присви очи.
- Не разбрах? Искаш да кажеш-когато бях в плен на Маре,и когато Леонард пълзеше да провери дали съм мъртъв? Не ми е предавал нищо. Що за безсмислица?. Не му позволиха да се приближи, за да не предаде и дума.
Изглеждаше абсолютно уверен. Да, и няма смисъл да ме лъже. Няма значение… Вратата се отвори и на прага се появи Руслан.
— Ще отида в стаята си — въздъхнах, избягвайки погледа му.
Не искам да го гледам в очите и да знам как се чувства. В залата беше шумно, огледах се и забелязах Леонард на гишето. Чака собственика със сигурност. Напоследък често се разхождаше тук с Руслан.
-Леонард,може ли да ти кажа една-две думи?“ – попитах аз.
- Разбира се, бонбон! Всичко за теб.” С широка усмивка той посочи един бар стол до себе си.
Качих се върху него.
-Мога ли да ми направите смути от диня с мента и бадемови листенца“, казах на бармана.- Той кимна, знаейки много добре коя съм. Той ще извади плодът дори изпод земята.
- Къде постави устройството на Руслан? — тихо го попитах . -Не си го дал на звяра.
- От къде знаеш?- той замръзна.
Звярът ми каза.
— Тихо, скъпа — прошепна той, оглеждайки се. Уверявайки се, че барманът е далече и не ни чува, той доближи главата си до мен. - Каза ли на някого?
— Още не — отвърнах многозначително.
Има на пред вид,под този„някой“ -Руслан. Точно пред очите ми корумпираното ченге се изпоти.
- Разбери ме... Аз не със зло. Никого не съм предал.
-Ще остане между нас, ако ми кажеш истината. Къде е онова нещо? В полето ли го изхвърли?
- Ама ти..какво? Бонбон?... Как бих могъл? Факт е, че не ме пуснаха нито при Маре, както нареди Руслан, нито при Звяра. Видях Звяра отдалеч. Но също не можех да не изпълня заповедта на Руслан - очите му бяха пълни с молба. - Вярваш ли ми?
Аз повдигнах раменете си.
- Накратко, не ме пуснаха да видя отблизо Кирил. И как неусетно да му го предам, миличко? Помисли за това, колко стриктно бях наблюдаван! След това ме отведоха до колите и ме държаха там. Вече се сбогувах с живота, когато ми позволиха да пропълзя обратно ...
-Разбрах, че си бил в безизходица“, подиграх го аз.
- Точно! Преди да пропълзя обратно, поисках от пазача една цигара да изпуша. Беше ми студено като на куче и той се смили. Принуден бях да си държа ръцете вдигнати. Взех цигара с устните си, и изплюх маяка незабелязано в кутията.
- Ти си глупак? -Даже се уплаших. — И къде е предметът сега?
- Мисля, че пзачът се вози в джипа,до който бяхме. Хвърли пакет с останалите цигари в дипломатическото куфарче,а него- в колата. Исега е там където охраната държи такива чанти..
-Добре“, въздъхнах аз. - Няма значение.
Допих смутито си и скочих от стола си.
- Няма да кажеш на Руслан,нали?
- Не.И вече няма значение.
Най-вероятно маякът е бил сбъркан с устройство за подслушване или проследяване. Вярно, ако Маре имаше оръжейни специалисти или той самият разбираше от такива неща, тогава можеше да разбере за какво е. Леонард е просто страхливец. Какво друго може се очаква от него?Изглежда не е разбрал какво влачи. Не можа да проследи Маре и неговата охрана. Маякът действа в радиуса на поражение , като помага на куршума сляпо да намери целта,само по подаваният сигнал..
Качих се горе, взех си душ и легнах. Последните две нощи Звяра не спа в едно легло с мен.. Сигурно няма да дойде и тази вечер. Сутринта ще имаме среща с Маре.
С малко късмет утре всичко ще свърши и ще започна нормален живот. Ще мога по-често да виждам сина си. Ще говоря с Руслан. Сутринта той имаше уговорка с шефа на полицията и горе-долу разбрах какво ще се обсъжда.
За убийството на баща ми, за което Руслан никога не беше наказан.
Отворих очи преди да ме събудят.
Взирах се в тавана и не мислех за предстоящия ден, нито за момчетата, нито за Маре. А за сестра ми. Чудя се дали и тя като порасне ще я уловят като мен? Ще има ли много хора, които да искат ръката и сърцето й?
Колко е несправедлив светът.
Тук парите са по-важни от всичко друго.
Обърнах се към празното място в леглото и се изправих, отхвърляйки завивките. Леопардът спеше до мен, а не любимият мъж и още повече не и съпруг. Ще имам ли някога такъв?
Специално не съм поканила стилист.
Взех си душ, изсуших и оформих косата си сама.Завъртях я в чист и напълно безизразен възел на тила си. Като на дребна чиновничка в офис, от живота на сините чорапи. Бях доста доволна.Леко напудрих лицето си, за да премахне блясъка, боядисах миглите си, едва докоснах устните си с червило в естествен цвят Нищо общо с моя грим за излизане на арената, който беше нанасян от професионални гримьори. Но изпитах дълбоко чувство на удовлетворение. Точно това, което е необходимо. Не искам да се отличавам в борда на директорите.
С дрехите е по-трудно..
В "Авалон" не се обличах като в офис.
-Донесете ми съвсем обикновена рокля“, помолих прислугата. — Строга,делова.
Няколко минути по-късно роклята беше в ръцете ми. Доста прилична, малко като училищна униформа на елитен пансион за момичета. Дълга до коляното, черна,с ръкави. Деколтето е малко дълбоко, но в рамките на приличието.
Подготвях се толкова внимателно, че да не мисля за това,което следва.
Плановете са за мъжете.
От мен не зависи дали мога да спра Маре или не. Просто трябва да се срещна с него. Звярът ме инструктира. Поклатих глава, когато слязох в коридора, който беше тих след бурната нощ: Руслан и хората му ги нямаше. Заминали са за да заемат позиция.
-Откажи се, каза Звяра вместо поздрав.
Поклатих глава.
-По-добре е всичко днес да свърши.Сам го знаеш.
-Ще измислим нещо друго. Докато имате корпорацията, ние сме на конете.
Премълчах. Не можеш да му обясня така,че да разбере,че съм уморена. По-примамливо ми е да сложа точка, отколкото да изиграя поредния акт със съмнителна награда на финала.
-Къде ще бъдеш, когато отида в офиса на баща ми?
- Най-долу. Ще координирам работата на охраната - погледна ме в очите Звяра. - Ще бъдеш откарани самичка, ще излезеш от колата с бодигард до конферентната зала.
Искаше да покаже снимка, но аз поклатих глава.
— Лили?
-Не мисля, че съм в опасност. Той иска моя подпис. Това са излишни мерки за сигурност.
- Може би. А може би и не.
Мълчаливо чаках продължението.
-Маре поиска присъствието на полицията. Неговата кола ще мине след вашата, не ни разкри маршрута. Там най-вероятно ще трябва да се пропусне. Снайперистът ще го дебне на излизане. Руслан има виртуозен специалист. Няколко секунди са му достатъчни. В случай,че нещо се обърка, ние ще взривим колата. Ако първата цел се провали, тогава...
Аз кимнах. Досега планът изглеждаше добър. Сигурно са помислили за всичко. Но едно странно предчувствие не ме напусна. Мисля, че и него, защото Звяра изглеждаше много уморен и сериозен.
- Вярваш ли, че ще проработи? –попитах внезапно.
Звярът ме гледаше с пронизващите си очи.
— Нямаше да те пусна, ако не бях сигурен.
Тогава нищо не ми казвай. Просто разчитам на теб.
Той премълча.
Поднесоха ми кафе и аз отпих мълчаливо.Тази сутрин беше силно и горчиво.Бяха забравили да му сложат захар.на вратата някой почука-човек на Кирил.
- Време е. Колите са на старта, шефе.
Звярът кимна.
- Минутка.
Вратата се затръшна. Звярът ме погледна с тъжни очи. После ме придърпа към себе си:
-Ела тук.“ Той целуна челото ми, отмествайки косата ми от лицето ми с грубата си буза. „Най-важното е,да не напускайш тази шибана сграда, докато не приключим с Маре.
— Няма — обещах аз.
Може би дори отгоре ще мога да гледам как ги убиват, ако Маре ни надиграе. Ето какво всъщност рискувам.
Звярът ме изпрати до колата. Настаних се на задната седалка. Ще отида сама. Има бодигард и шофьор, но ги няма братята. Без тях се чувствам сирак.
Колата бавно потегли, аз се обърнах, следейки Звяра с поглед. След това седнах изправена и гледах през предното стъкло през целия път, докато очертанията на бизнес центъра на мегаполиса растяха пред горския път от ,,Авалон''.
Стигнахме до изправените една срещу друга две сгради и непримирими врагове - офисът на Девин и Руслан. Тръгнахме към входната врата по тясна улица, пълна с хора. Има много журналисти и зяпачи. И как при такова стечение на хора ще очистят Маре? Много свидетели. Може би пак ще е Руслан, той няма какво да губи.
Колата спря близо до вратата.
— Елате, г-жо Девин — гласът на бодигарда беше напрегнат. Ако нещо ми се случи, край и с него.
Изведоха ме, веднага ме пуснаха в антрето и ме поведоха към стълбите. Кой знае защо си спомних само един етаж по-нагоре - на първия имаше пролука в прозорците и конструкцията на сградата, развързваща ръцете на снайпериста. Всичко на втория етаж е затворено.
Качихме се на предпоследния етаж.
Качихме се на предпоследния етаж.
По-голямата част от него се състоеше от просторна зала с високи прозорци. Поколебах се на прага. В центъра стоеше дълга маса, претъпкана с хора: предимно възрастни мъже,с лъскави, бели якички. Всички се обърнаха, когато влязох. Няка си се свих от центъра на вниманието.
Не съм свикнала богати и властни хора да ме гледат така. Още съм съвсем млада, а и най-малката тук.
-Моля“, един асистент се втурна към мен, за да ми помогне да се настаня.
- Не благодаря.
Не исках да седя с него. Трябва ми само Маре. Отидох до прозореца, без да мога да видя гледката навън, но поне малко да мине времето.
- Не е нужно да се страхувате. Прозорците са непроницаеми. Няма да те видят“, каза пазачът.
Едва след това реших да се приближа. Хората отдолу изглеждаха малки като мравки. Улиците са артерии, пълни с люде и коли.
По-скоро да свърши.
Тук съм. Чакахме Маре. Той трябва да е на път за тук.Настъпи тишина. Каймакът на нашия град се страхуваше даже да мръдне.
Телефонът на пазача звънна, той отговори и ми подаде телефона:
— Руслан — тихо обясни той.
- Да?
- Той шофира.
Руслан говореше лаконично, без емоции. И си помислих, че съжалявам. Този сух глас ми стана като роден. Толкова съжалявам, наистина. Че всичко така се получи. Никога няма да бъдем непознати. Винаги ще бъдем семейство.
Погледнах надолу: по улицата летеше джип. Паркира на същото място като нас. Вратата се отвори със замах. Колкото и да напрягах очите си, не виждах нищо, освен силуетната точка на този човек. Руслан дишаше в тръбата.
— Това не е той — каза той внезапно.
- Какво?
-Не разбирам… Не е той, Лили!“ Маре не дойде! Какво се случва?
Погледнах объркано членовете на борда. Те бяха също толкова шокирани, колкото и аз, изобщо не разбираха какво се случва.
Ако не е Маре, тогава кой? Адвокат? Довереник? Имаме споразумение, което подписвам на лична среща! Какво се случва? Стомахът ми се сви отвратително, когато разбрах, че нещо не е наред, а никой не знаеше какво става!
-Това е неговият бодигард“, внезапно прозвуча гласът на Руслан. Той вдигна ръце.Предава се.
- Какво става за Бога? - измърморих аз.
Не мога да разбера играта му.
Човекът долу беше замръзнал на стъпалата с вдигнати ръце.
Погледнах въпросително бодигарда си, но той също нищо не разбра. Прозрях номера едва когато чух приглушения шум на хеликоптера.
-Тук има ли хеликоптерна площадка? – попитах асистента.
Той кимна.
Той всеки момент ще кацне на покрива. А колата с охраната долу е просто червена херинга. Твойта мамица. Мислих няколко минути, усещайки почти физически как плановете ни се разпадат.
Те няма да имат време да възстановят капана. Няма да имаме повече от половин час. След това време корпорацията ще бъде в ръцете на Маре, който ще излети с хеликоптера си, а капанът със снайпера, колата и всичко останало ще бъде безполезен.
„Той няма да дойде отдолу“, казах на Руслан. „Той е почти тук с хеликоптер.
— Лили! -дойде от вратата и аз се обърнах от прозореца, все още държайки телефона до ухото си.
В черен погребален костюм, с дипломатическо куфарче в ръце, той стоеше на прага в компанията на двама свои хора.
- Маре - прошепнах, за да може Руслан да чуе.
Внимание! Този превод, възможно, още не е готов.
Неговият статут: преводът се редактира
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/98/494
Преводачи: Sheba
Готово: