→Mrs. O'Brian stood holding the door half open. One of her sons, behind her, said that her dinner was getting cold, but she shook her head at him and turned back to Mr. Ramirez. She remembered a visit she had once made to some Mexican border towns-the hot days, the endless crickets leaping and falling or lying dead and brittle like the small cigars in the shop windows' and the canals taking river water out to the farms, the dirt roads, the scorched fields, the little adobe houses, the bleached clothes, the eroded landscape. She remembered the silent towns, the warm beer, the hot, thick foods each day. She remembered the slow, dragging horses and the parched jack rabbits on the road. She remembered the iron mountains and the dusty valleys and the ocean beaches that spread hundreds of miles with no sound but the waves -no cars, no buildings, nothing.
0Госпожа О'Браян стоеше все така до полуотворената врата. Зад гърба й един от синовете й подвикна, че вечерята й изстива, но тя само тръсна глава и пак се обърна към господин Рамирез. Припомни си едно свое пътуване до няколко погранични града в Мексико преди време. Горещите дни, безкрайните скакалци, които или скачаха, или лежаха на земята мъртви и крехки като фините пури по витрините на магазините. Спомни си каналите, които отвеждаха речна вода до фермите, черните пътища, полетата, ширнали се под палещото слънце, малките къщи, избелелите дрехи, ерозиралия терен. Спомни си тихите градове, топлата бира, горещата, тежка храна всеки ден. Спомни си бавните коне, които едва се влачеха и зайците, умиращи от жажда край пътя. Спомни си железните планини и прашните долини, и океанските плажове, които се простираха много мили и където се чуваше единствено звукът на вълните, ненарушаван нито от коли, нито от сгради.
