Има две сигурни неща в живота.
Познайте кое съм аз.
-ЧАРЛИ ДЕЙВИДСЪН, ЖЪТВАР НА ДУШИ
Седях, гледайки Телешоп канала с мъртвата си леля Лилиан, и се чудех какъв би бил живота ми, ако току-що не бях погълнала една кутия зърнена закуска и моча лате. Вероятно същия, но все пак си беше тема за размисъл.
Предобедното слънце се процеждаше през щорите и отрязваше широки ивици от светлина по тялото ми, добавяйки му супер як филмов ефект като от криминален филм от осемдесетте. След като животът ми определено се обърна към тъмната страна, напълно подхождайки на ефекта. Щеше да си отиват още повече, ако не носех бельо на Междузвездни войни и брокатена тениска, която гордо обявяваше: "ЗЕМНИТЕ МОМИЧЕТА СА ЛЕСНИ".
Но тази сутрин нямах енергията да се преоблека в нещо по-подходящо. Вече от няколко седмици насам имам проблеми с летаргията.И внезапно развих лек страх от открити пространства. Откакто мъж на име Ърл ме измъчва.
Беше гадно.
Мъченията. Не името му.
Моето име, от друга страна, е Шарлът Дейвидсън, но повечето хора ме наричат Чарли.
- Може ли да говоря с теб, тиквени бузки?
Или тиквени бузки, едно от многото галени имена, свързващи есенни плодове, с които леля Лилиан настояваше да ме нарича.Леля Лил беше умряла около шейсетте години и можех да я виждам, понеже съм Жътваря на души, което като цяло значеше три неща:
Първо, можех да общувам с мъртви хора - тези, които бяха тръгнали, но не и минали от другата страна - и обикновено го правех всеки ден.
Второ, светех със супер-дупер ярка светлина за тези в духовния свят, и според гореспоменатите мъртви хора можеха да ме видят от целия свят. Когато бяха готови да преминат, можеха да го направят през мен. Което ме доведе до три - Аз бях портал за земния самолет към това, което много хора наричат рай.
Има още няколко дреболии към това, включително и неща, които ми предстояха да науча, но това беше основния предмет на моята дневна работа. Тази, за която не ми плащаха. Освен това бях и частен детектив, но това също не плащаше сметките. Или поне не в последно време.
Облегнах главата си на облегалката на дивана в посока на леля Лил, която всъщност ми се падаше пралеля от страната на баща ми. Слаба, възрастна жена с меки сиви очи и светлосиня коса, тя носеше своите обичайни одежди, тъй като призраците рядко се преобличаха: кожен елек върху дълга рокля с флорален мотив и дълги нанизи с мъниста, колекция, останала от нейната смърт през шесетте.
Тя също така имаше обичлива усмивка, която леко клонеше към лудостта. Но това само ме накара да я обожавам още повече. Имам меко място за луди хора. Не съм сигурна как е избрала дългата рокля, след като беше толкова дребна и така нататък - изглеждаше като пръчка с паднала палатка, събрана около крехките й бедра - но коя съм аз да я съдя?
- Определено можеш да говориш с мен, лельо Лил. - опитах се да се изправя, но осъзнах, че всяко движение ще изисква усилие. От два месеца седях на този и онзи диван, докато се възстановявах от мъченията.
След това си спомних, че следваха кухненските съдове, които чаках от цяла сутрин. Вероятно леля Лил би разбрала. Преди тя да каже нещо, аз вдигнах показалец, за да я сложа на пауза. - Но може ли след като свършат съдовете с каменно покритие? Следя ги от известно време. И имат покритие. От камък.
-Ти не готвиш.
Тя беше права.
-Та какво става? - Вдигнах краката си, обути в домашните си заешки чехли, на масата и кръстосах глезени.
-Не съм сигурна как да ти кажа това. - Тя затаи дъх и наведе синята си глава.
Притеснено се изправих въпреки енергията, която ми отне.
-Лельо Лил?
Тя потърка тъжно брадичката си.
-А-аз мисля, че съм мъртва.
Мигнах. Взирах се в нея за момент. После пак мигнах.
-Знам. - Тя подсмръкна в огромния ръкав на роклята си и мънистата беззвучно се разместиха с нейното движение. Неживите обекти в смъртта носеха феерично мълчание. Като мимовете. Или като вика на Ал Пачино в Кръстника: Част 3, когато дъщеря му умря наонези стъпала. - Знам, знам. - Тя потупа рамото ми утешително. - Трудно е да се приеме.
Леля Лил е умряла много преди да се родя, но аз не знаех дали тя го знае или не. Много починали не го знаеха. Заради това съмнение, нокога не го споменах. С години я оставях да ми прави невидимо кафе сутрин или да ми готви невидими яйца; след това тя тръгваше на друго пътешествие.Тя все още живееше диво, както когато е била млада.
Тя е пътешественик по света. И рядко остава на едно място за дълго. Което беше хубаво. Иначе нямаше да пия истинско кафе сутрин. Или дванадесетте други пъти през деня, когато се нуждаех от доза кафе. Ако идваше по-често, щеше да трябва да се отказвам редовно от кофеин. И да получавам много лоши главоболия.
Но може би сега, след като тя знаеше, можех да й обясня цялата история с кафето.
Бях достатъчно любопитна относно нейната смърт, за да я попитам:
-Знаеш ли как умря? Какво стана?
Според семейството ми, тя починала в хипи комуна в Мадрид по време на кулминацията на революцията "Силата на цветята". Преди това тя наистина е била пътешественик по света, прекарвайки летата в Южна Америка и Европа и зимите в Африка и Австралия. И тя продължаваше тази традиция даже и след смъртта си, като пътуваше надлъж и нашир.
Вече не се нуждаеше от паспорт. Но никой не можеше да ми каже как точно е умряла. Или с какво се прехранваше.
Как можеше да си позволи да пътува приживе. Знам, че е била омъжена за извесно време, но семейството ми не знаеше много за съпруга й. Чичо мислеше, че може би е бил бензинов магнат от Тексас, но семейството ми е изгубило контакт, и никой не беше сигурен.
-Не съм сигурна. - каза тя, поклащайки глава. - Помня, че седях около лагерен огън, пеех песни и вземах ЛСД...
Трябваше да използвам и последната си капка самообладание, за да не позволя на ужаса да се появи на лицето ми.
- И Бърни ме попита какво не е наред, но тъй като самият Бърни току-що беше взел своята доза, не го приех на сериозно.
Можех да разбера това.
Тя ме погледна с очи, изпълнени с тъга.
- Може би трябваше да го послушам.
Прегърнах я през тесните рамене.
- Толкова съжалявам, лельо Лил.
- Знам, тиквичке. - Тя ме потупа по бузата, а ръката ѝ беше студена заради липсата на плът и кръв. Тя се усмихна с тази нейна крива усмивка, и внезапно се запитах дали не е взела с една доза повече. - Помня деня, в който се роди.
Примигах отново от изненада.
- Наистина? Ти беше там?
- Бях. Съжалявам за майка ти.
Силен удар на съжаление мина през мен. Не го очаквах и ми отне момент да се опомня.
- И.. и аз съжалявам. - Споменът за майка ми, преминаваща точно след като се бях родила не беше сред любимите ми.
И го помнех толкова ясно, толкова точно. Моментът, в който тя се отдели от физическото си тяло, звукът като от пуснат опънат ластик рикошира през тялото ми, и знаех, че връзката ни беше прекъсната. Обичах я, даже и тогава.
- Беше толкова специална. - Каза леля Лил, поклащайки глава. - Но сега, като знам, че съм пътничка, трябва да попитам, защо си толкова ярка в отвъдния свят?
По дяволите. Не можех да ѝ кажа, че съм Жътваря на души и прожекторите са част от костюма. Мислеше, че съм специална, а не жътвар. Просто звучеше твърде зле, изречено на глас. Реших да сменя темата.
- Добре, това е доста дълга история, лельо Лил, но, ако искаш, можеш да преминеш през мен. Можеш да минеш от другата страна и да си със семейството си. - Наведох глава с надеждата, че тя няма да приеме офертата ми. Харесваше ми да е около мен, колкото и егоистично да звучеше това.
- Шегуваш ли се? - Тя се удари по коляното. - И да изпусна всичките глупости, в които се забъркваш? Никога. - След притеснително кискане, което ми напомни за последния филм на ужасите, който гледах, тя отново се обърна към телевизора. - Сега, какво им е толкова хубаво на тези съдове?
Настаних се до нея и гледахме цял епизод за тигани, които можеха да преминат през всякакви видове насилие, включващо купчина камъни, плъзгащи се по незалепващото дъно, но след като никой не готвеше камъни, не разбирах смисъла.
Все пак, тиганите бяха хубави. И можех да внасям ниските месечни такси. Определено се нуждаех от тях.
Точно говорих по телефона с добрезвучащия продавач на име Херман, когато Куки влезе.
Тя често го правеше. Влизаше. Сякаш тя притежаваше апартамента. Естествено, аз бях в нейния апартамент. Моят беше разхвърлян и депресиращ, така че се преместих да безделнича в нейния.
Куки беше едра жена с черна коса, стърчаща във всички посоки и без никакво чувство за мода, както и да е, ако жълтият ѝ тоалет беше някакъв знак за това. Тя беше също така моята най-добра приятелка и секретарка, когато имахме работа.
Помахах й, след което казах по телефона:
- Отхвърлена? Какво имате в предвид под отхвърлена? Имам поне двадесет долара в това сладурче и Вие казахте, че мога да плащам ниски месечни такси.
Куки се наведе над дивана, взе телефона и натисна бутона за край на разговора, като напълно игнорираше гневния поглед, който й хвърлих.
- Не точно отхвърлена, - каза тя, подавайки ми телефона - а по-скоро анулирана.
След това взе дистанционното и пусна новините. "Спрях всички нови плащания на твоята кредитна карта за шопинг маниаци...
- Какво? - Замислих се дали да не се престоря на побесняла и извън форма, но бях предостатъчно извън форма и без да е нарочно. Всъщност, бях леко впечатлена от нея. - Можеш да направиш това?
Водещия на новините говореше за последната серия от банкови обири. Показа запис на екипа от четирима, познати като Крадците Джентълмени.
Винаги носеха бели гумени маски и имаха пистолети, но никога не ги изваждаха. Нито веднъж по време на осемте банкови обира, оттам идва и прякора им.
Бях по средата на разсъжденията си колко познати изглеждаха, когато Куки ме хвана за китката и ме вдигна от нейния диван.
- Мога да го направя. - рече тя, докато ме буташе към вратата.
- Как?
- Лесно. Обадих се и се престорих на теб.
- И те се хванаха? - Вече официално бях впечатлена. - С кого говори? С Херман ли, защото той звучи супер сладък. Чакай. - Забих пети в земята пред нея. - От апартамента си ли ме изритваш?
- Не толкова те изритвам, колкото да заема твърда позиция. Време е.
- Време ли? - Попитах колебливо.
- Време.
Е, гадост. Днес щеше да е ужасен ден, отсега се усещаше.
- Харесва ми жълтото. - казах, докато тя ме изпровождаше от своя към моя апартамент. - Изобщо не изглеждаш като огромен банан. И защо си анулирала любимата ми кредитна карта? Имам само три.
- И всички те бяха анулирани. Трябва да съм сигурна, че всяка седмица ще си получавам заплатата, Също така преместих всичките ти доходи от останалите сметки на таен банков акаунт на Каймановите острови.
- Можеш да местиш пари?
- Така изглежда.
- Това не е ли един вид присвояване?
- Точно това е. - След като практически ме избута през входа, тя затвори вратата зад нас и посочи напред. - Искам да погледнеш всички тези неща.
Признавам, апартамента ми беше кочина, но това нямаше нищо общо с кредитната ми карта. Картата беше инструмент. В правилните ръце, като да кажем моите, можеше да изпълнява желания. Огледах кутиите със суперготини неща, които бях поръчала: всичко от магически гъби за съдове за всекидневието на домакинята до уоки-токита за когато дойде Апокалипсиса и клетъчните телефони станат безполезни.
Куп кутии преграждаше апартамента ми, приключвайки в огромна планина от ненужни продукти в една специална част на стаята. Тъй като апартамента ми беше с големината на парче от лего, малкото останало пространство изглеждаше като счупено парче лего. Разчленено парче, което не бе преживяло инвазията на малките лего извънземни.
И имаше още кутии зад видимата част на стената от кутии. Напълно загубих мистър Уонг. Това беше мъртвеца, който живееше в ъгъла на всекидневната ми, вечно реещ се с гръб към света. Горкичкия. Животът му едва ли беше вълнуващ.
Естествено, не помогна, че се изнесох от офиса си и преместих всичките си документи и офис консумативи в апартамента си. В кухнята, всъщност, правейки я напълно безполезна за каквото и да е било с изключение на склад за документи.
Но това беше необходим ход след като баща ми ме предаде по най-лошия възможен начин - причини арестуването ми, докато лежах в болнично легло след като луд ме измъчва, а офисът ми беше над неговия бар. Сега ми предстоеше да разбера какво беше обладало баща ми, та да се погрижи за ареста ми по толкова странен и болезнен начин. Искаше да се откажа от бизнеса като частен детектв, но времето и начина му на работа изскваха още обмисляне.
За жалост, барът му беше само на петнадесет метра от блока ми, така че трябваше да го отбягвам, когато влизах и излизах от вкъщи. Но след като не бях напускала апартамента от повече от два месеца, това беше лесната част. За последно излизах, за да прочистя офиса си, и се подсигурих, че тогава той беше извън града.
Огледах кутиите и реших да предам топката на Куки. Да играя жертвата. Да я обвиня за всичко. Посочих към един Електролукс и я погледнах:
- Кой по дяволите ме остави без надзор? Това е твоя вина.
- Добър опит. - каза тя напълно равнодушно. - Ще прегледаме и върнем всичко, с изключение на нещата, които действително ще ползваш. Които не са много. Отново, бих искала да продължа да получавам заплата, ако не искам твърде много,
- Приемаш ли Америкън Експрес?
- О, анулирах и тази.
Поех си дълбоко въздух, преструвайки се на разчувствана. С непоколебимо изражение тя ме отведе до моят собстен диван, свали кутиите от него, стовари ги върху други купчини кутии, след което седна до мен. Очите ѝ искряха с топлина и разбиране и на момента ми стана неудобно.
- Пак ли ще трябва да проведем този разговор?
- Страхувам се, че да.
- Куки.. - Опитах се да се изправя и да изхвърча, но тя сложи ръка на рамото ми да ме спре. - Не съм сигурна по какъв начин да кажа, че съм добре. - Когато тя погледна към Маргарет, която се гушеше в кобура ми, гласът ми доби защитна нотка. - Какво? Много частни детективи носят оръжия.
- С пижама?
Подсмъркнах.
- Да. Особено ако е пижама на Междузвездни войни и пистолетът случайно прилича на бластер.
Маргарет беше новата ми най-добра приятелка. И тя некога не би преместила пари извън банковата ми сметка като някои други най-добри приятелки, които нямаше да бъдат назовавани.
- Чарли, всичко, за което те моля, е да говориш със сестра си.
- Говоря с нея всеки ден. - Скръстих ръце. Внезапно всички настояваха да си намеря професионална помощ когато бях добре. Какво като не исках да пристъпя извън блока си? Много хора обичаха да си стоят вкъщи. Месеци наред.
- Да, тя се обажда и се опитва да говори с теб за това, което се случи, за това как се чувстваш, но ти всеки път я прекъсваш.
- Не я прекъсвам. Просто сменям темата.
- Куки стана и ни направи по чаша чай, докато аз се възхищавах на чудесата на отрицанието. След като достигнах до прозрението, че харесвам отрицанието почти колкото моча лате, тя ми подаде чаша и отпих глътка, докато тя отново се настаняваше до мен.
Завъртях очи от екстаз. Кафето ѝ беше толкова по-добро от това на леля Лил.
- Джема смята, че най-вероятно се нуждаеш от хоби. - Тя погледна кутиите. - Здравословно хоби. Като пилатес. Или борба с алогатори.
- Знам. - Облегнах се назад и закрих очите си с ръка. - Обмислях да напиша мемоарите си, но не мога да измисля как да сложа музика от порно от седемдесетте в проза.
- Виждаш ли? - каза тя, ръгвайки ме с лакът. - Писане. Това е чудесен старт. Може да опиташ с поезия. - Тя стана и започна да рови из покритото ми с кашони бюро. - Ето - подаде ми тя няколко листа хартия.
- Напиши ми поема за деня си, а аз ще се заема с тези кутии.
Оставих чашата с кафе настрана и се изправих.
- Наистина? Не може ли да пиша за върховното си световно господство или за доброто влияние на гуакамолето върху здравето?
Тя се вдигна на пръсти, за да ме погледне над една от по-впечатляващите ми стени:
- Купила си две тенджери под налягане? Две?
- Бяха на промоция.
- Чарли, - поде тя с поучителен тон. - Почакай. - Тя се наведе и пак се появи. - Тези са страхотни. - Знаех си. - Може ли една?
- Евстествено. Просто ще я смъкна от заплатата ти.
Това можеше и да проработи. Можех да ѝ плащам от покупките си, въпреки че това нямаше да ѝ помага да поддържа лампите да светят или водата да тече.
Но тя щеше да е щастлива, а не беше ли щастието най-важното нещо на света? Трябва да напиша поема за това.
- Осъзнаваш, че за да ползваш което и да е от тези неща, трябва да отидеш до магазина, нали?
Думите ѝ ме захвърлиха още по-дълбоко в бездната на отчаяние, в която бях изпаднала, често наричана съжалението на купувача.
- Не е ли за това експресната доставка на Мачо Тако?
- Ще трябва да си купиш храна и подправки и други неща.
- Мразя да ходя до магазина.
- И ще трябва да се научиш да готвиш.
- Добре, - казах, оставяйки да ми се изплъзне победена въздишка. Имах фантастична склонност към драматичност когато беше нужно. - Изпрати всичко, което има нещо общо с приготвянето на храна, обратно. Мразя да готвя.
- Искаш ли да задържиш гривна, посветена на Джаки Кенеди?
- Трябва ли да я готвя?
- Не.
- Тогава остава. - Вдигнах ръка и завъртях гривната. - Виж колко е лъскава.
- И толкова си отива с Маргарет.
- Определено.
- Тиквено задниче - каза леля Лил.
Отделих поглед от гривната в чест на Джаки Кенеди. Сега, след като тя знаеше, че е мъртва, никога нямаше да трябва да преминавам през леката паникатака при идеята, че можеше да настоява да ми готви за две седмици.
Последният път едва не умрях от глад. Повдигнах гривната:
- Мислиш ли, че е твърде много?
- Джаки си отива със всичко, мила. Но исках да говоря с теб за Куки.
Погледнах към Куки и въздъхнах разочаровано.
- Какво е направила пак?
Леля Лил седна до мен и ме потупа по ръката.
- Смятам, че тя трябва да знае истината.
- За Джаки Кенеди?
- За мен.
- О, вярно.
- Какво по дяволите прави тази чудовищна машина? - попита Куки откъм посоката на кухнята. Един кашон се появи от нищото, реейки се нестабилно над планините от други кашони.
Усмихнах се развълнувано.
- Нали знаеш как понякога, когато си поръчаме кафе, то идва с тази невероятна пяна отгоре?
- Да.
- Е, тази машина прави номера с магическата пяна.
Главата й се повдигна нагоре.
- Не.
- Да.
Тя погледна с обич към кашона.
- Добре, ще запазим това. Само ще трябва да отделя известно време от програмата си, за да прочета инструкциите.
- Не мислиш ли, че трябва да знае? - продължи леля Лил.
Кимнах. Тя имаше право. Или би имала, ако Куки вече не знаеше.
- Куки, може ли да дойдеш за секунда?
- Добре, но изработвам система. В главата ми е. Ако я загубя по пътя, няма да съм виновна.
- Не мога да правя никакви обещания.
Тя дойде при мен, тресейки друга кутия в моя посока, с притеснително удоволствие в очите.
- Знаеш ли от колко време искам бъркач на салати?
- Хората действително искат тези неща?
- Ти не искаш ли?
- Мисля, че това беше една от покупките ми в четири сутринта, когато вече бях загубила всякакво чувство за реалност. Даже не знам защо някой би искал да върти салата.
- Е, аз искам.
- Е, както и да е, имам лоши новини.
Тя седна в стола до дивана с притеснено изражение.
- Получи лоши новини, докато си седеше тук?
- Един вид. - дискретно наклоних глава настрани, показвайки присъствие.
Куки повдигна вежди.
Направих го отново.
Тя объркано повдигна рамене.
С въздишка казах:
- Имам новини за леля Лилиан.
- О. Ооо. - тя се огледа наоколо и въпросително повдигна вежди.
Бързо поклатих глава. Обикновено Куки би се преструвала, че също като мен вижда леля Лил, но след като леля Лил най-сетне забеляза, че можеше да минава през стени, не мислех, че това би било уместно.
Сложих ръка върху нейната и ѝ съобщих:
- Леля Лил е починала.
Куки повдигна вежди.
- Вече я няма.
- Тя объркано повдигна рамене. Отново.
- Знаех, че ще го понесе трудно. - каза леля Лил до мен. Тя пак подсмръкна в ръкава си.
Внимание! Този превод, възможно, още не е готов.
Неговият статут: в процес на превод
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/11/42
Преводачи: kamiem123
Готово: