С Дявола шега не бива
През декември 1990 г. Софийската градска художествена галерия организира литературна вечер за Райко Алексиев. Бяха дошли много хора. Много, но повечето възрастни. Слушаха веселото остроумно слово на Райко Алексиев и с носталгична наслада се връщаха към времето на добрата стара София с „Царя“, „Търговска“ и „Ариана“. Млади хора почти нямаше. Те просто не знаеха кой е Раŭко Алексиев. А и откъде да научат?
В енциклопедичните справочници за него има само кратки убийствени характеристики. Убийствени не само в преносен смисъл. Арестуван по нечия тайнствена заповед, изтезаван от анонимни мъчители, Райко Алексиев умира на 18 ноември 1944 г. в болницата на Червения кръст, където е пренесен, едва когато никой не е бил в състояние да му помогне. Следите на разправата са заличени, но остава клеймото „фашист“. „Щурец“ вече е спрян. Жилището и вилата на Райко Алексиев са обсебени и разграбени. Семейството му остава на улицата. Няколко месеца по-късно Народният съд ще конфискува недвижимото имущество на мъртвеца и на практика ще узакони един вече извършен грабеж. Разправата продължава. Книгите му вън от библиотеките. Картините му вън от галериите. Името му вън от учебниците. Райко Алексиев остава зад желязна завеса – една от хилядите железни завеси, преградили пътя към анатемосаните „народни врагове“, за които доскоро можеше да се говори или лошо, или нищо.
Сега железните завеси се повдигат, но под всяка от тях остава по една прекъсната нишка от духовната връзка между поколенията. Дано в забързаното напред време да се намерят желаещи да съединяват една по една разкъсаните нишки.
Такава е и задачата на тази малка книжка. Тя няма претенцията да представя най-доброто от Райко Алексиев, нито да обхваща всички посоки на разностранния му талант. Нейната цел е само да помогне да се съживи едно жестоко убито творчество.
Всеки, който преоткрива Райко Алексиев, най-напред се поразява от богатството на авторовото му наследство. Като че ли няма жанр на хумора и сатирата, в който той да не е изпробвал перото или четката си, но все пак за него най-правдиво ще е да се каже „в началото бе карикатура“.
Дори някой да приеме това съвсем буквално, пак не ще сгреши. Райко Алексиев дебютира c карикатура във в. „Въртокъщник” през 1909 г. Тогава той е само на 16 години, но през следващото десетилетие го очаква бърз успех в списанията „Барабан“, „Смях“ и „Людокос“. По-късно името му се появява в „Българан“, „Аз знам всичко“, „Монокъл“ и „Хоро”. Нашумяват и многобройните му псевдоними, сред които най-предпочитани са Фра Дяволо и Щурец. Райко Алексиев „развеселява“ и много от големите политически вестници „Македония“, „Вечерна поща“, „Камбана“, „Дневник“, „Мир“. В средата на 20-те години той вече е доказал широтата на творческия си спектър и поема страницата „Смях и закачки“ на в. „Зора“. Изглежда тази весела страница му се е виждала все по-тясна, защото в края на 1932 г. Райко Алексиев решава да започне собствен хумористичен вестник. Кръщава го на единия от любимите си псевдоними, а с другия пък го легитимира. Така през декември 1932 г. излиза брой първи на седмичния вестник „Щурец“ с редактор Фра Дяволо. „Щурец“ ще излиза почти 12 години и ще остане в историята на българската журналистика като най-дълготрайния и най-популярния хумористичен вестник до 1944 г. Вестник - явление. При това неповторимо. Сътрудничат му Елин Пелин, Тома Измирлиев, Стилиян Чилингиров, Матвей Вълчев, Васил Павурджиев, Димитър Подвързачов и ред още известни писатели. Мяркат се Илия Бешков, Стоян Венев, Никола Тузсузов, Стефан Сърмабожов и неколцина други карикатуристи. На страниците му присъства и разнообразен чуждестранен хумор. Но „Щурец" преди всичко е самият Райко Алексиев. Вестникът дори няма редакционно помещение, а всеки брой Фра Дяволо подготвя сам в дома си. Днес е трудно да се проумее как този човек-редакция е смогвал да бъде и издател, и редактор, и най-важното основен автор на „Щурец“. Кога е успявал редом с вестника да издава книгите си, да участва в литературни вечери, да открива изложби? А на всичко отгоре по това време е и председател на Съюза на българските художници Естествено, невероятната му продуктивност не е раждала само шедьоври. Много от публикациите му следват събитията на деня и имат само мимолетна стойност. Но това е съдбата на всеки вестникар. Особено на даровития. Затова именно
Внимание! Този превод, възможно, още не е готов.
Неговият статут: преводът се редактира
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/78/305
Преводачи: zelenkroki
Готово: