Готовый перевод Warrior Race / Warrior Race: Warrior Race

| Робърт Шекли

| Раса на войни

Така и не откриха чия беше вината. Фания изтъкна, че ако Дунот имаше ум поне колкото бивол, на какъвто приличаше, щеше да се сети да провери резервоарите. Дунот, макар два път по-едър, не беше толкова бърз с обидите. След като обмисли въпроса, той предположи, че може би носът на Фания му е попречил да види показанията на индикатора за гориво.

Така или иначе, все още им оставаха двадесет светлинни години до Тетис, а разполагаха с не повече от една шепа трансформаторно гориво в запасния резервоар.

— Добре де, станалото, станало — прекрати спора Фания. — Наличното гориво ще ни стигне за още около три светлинни години, преди да минем обратно на атомен режим. Подай ми Галактическия справочник... освен, ако не си забравил и него.

Дунот дотътри обемистия микрофилмов том от нишата му и двамата го разгърнаха.

Според Галактическия справочник се намираха в слабо населен, рядко посещаван участък от космоса, което вече им беше ясно. Най-близката планетна система беше Хатърфийлд, лишена от разумен живот. Серсус имаше местно население, но нямаше хранилища за гориво. Същото беше положението с Илд, Ханг и Пордерай.

— Аха! — възкликна Фания. — Прочети това Дунот. Ако можеш да четеш, де.

— Касела — прочете Дунот бавно и ясно, като си сочеше с дебел показалец. — Слънце тип М. Три планети. Интелигентен, човекоподобен живот (АА3С) на втората. Кислород-дишащи. Примитивна раса. Религиозни. Приятелски настроени. Уникална социална структура, описана в Протокол от галактическо проучване 33877242. Население: приблизително три милиарда. Основна каселанска реч, записана под код Кас33В2. Планирана за ново проучване през 2375 г. Разполага със запас от трансформаторно гориво, оставен при координати на планетната повърхност 8741 kgl. Физическо описание на местността: ненаселена равнина.

— Трансформаторно гориво, момче! — ухили се Фания и въведе новите координати в контролния панел на кораба. — Явно все пак ще стигнем до Тетис. Стига горивото да е още там.

— Дали да не прочетем каква е тази уникална социална структура? — попита Дунот, все още зачетен ръководството.

— Ама, разбира се. Ти само се отбий до главната галактическа база на Земята и купи едно копие.

— Да, забравих — призна Дунот мудно.

Фания измъкна корабната езикова библиотека.
— Да видим, каселански, каселански... Ето го. Гледай да не правиш глупости, докато го науча. Още един безполезен език в претрупаната ми глава — мърмореше той, докато зареждаше лентата в хипнофона.
След малко устройството заработи и той утихна.

Изключиха трансформаторния двигател с не повече от няколко капки останало гориво и минаха на атомно управление. Фания пусна проследяващия лъч по повърхността на планетата и откри тънката метална кула на галактическото хранилище. Равнината обаче никак не беше ненаселена. Каселанците бяха издигнали наоколо цял град, като кулата се извисяваше над груби постройки от дърво и кирпич.

— Дръж се — предупреди Фания и приземи кораба в покрайнините на града в поле с ниска растителност.

— Слушай сега, тук сме само, за да презаредим — каза той назидателно, докато разкопчаваше колана си. — Никакви сувенири, никакви туристически обиколки, нито нови приятели.

През люка видяха облак прах, който приближаваше откъм града. След малко различиха фигури, които тичаха към кораба.

— Каква ли е тази уникална социална структура? — зачуди се Дунот и замислено провери пълнителя на оръжието си.

— Не знам и не ме интересува — отвърна Фания, като навличаше бронирания си скафандър. — Обличай се.

— Ама въздухът става за дишане.

— Да, умнико, обаче кой знае, каселанците може да мислят, че правилният начин да се посрещат посетители, е да им се отрежат главите и да се напълнят със зелени ябълки. Щом справочникът казва, че системата е уникална, значи уникална е.

— Справочникът също казва, че са приятелски настроени.

— Това означава, че нямат ядрени оръжия. Хайде, обличай се.
Дунот с мъка се напъха в грамадния космически костюм. И двамата взеха със себе си бластери, парализатори и няколко гранати.

— Мисля, че няма да имаме проблеми — каза Фания и затегна последния винт на шлема си. — Даже да ни нападнат, не могат да пробият скафандъра. А, ако не ни нападнат, още по-добре. Може би тези дрънкулки ще помогнат.
Той взе в ръце една кутия с дреболии — огледала, играчки, украшения и пр.

Опакован в скафандъра от глава до пети, Фания се измъкна през люка и вдигна ръка в поздрав към каселанците. Езикът, хипнотично вложен в ума му, вече му беше като роден.

— Идваме като ваши приятели и събратя. Отведете ни при водача си.

Местните се струпаха наоколо, зяпайки кораба и скафандрите. Макар да имаха същото количество очи, уши и крайници като земляните, те някак успяваха да са напълно различни от тях.

— Ако са приятелски настроени — попита Дунот, който тъкмо излизаше през люка, — защо са им всичките тези железа?
Облеклото на каселанците изглежда се състоеше предимно от разнообразен набор ножове, мечове и ками. Всеки имаше поне по пет, някои по осем или девет.

— Може изследователите от галактическия справочник да са се объркали — предположи Фания, докато посрещачите им се подредиха в шпалир около тях. — А може и местните да си умират да играят на ножки.

Градът беше типичен за примитивна култура. Тесни непавирани улици се извиваха между паянтови постройки. Двуетажните сгради бяха рядкост и изглеждаха сякаш всеки момент ще се срутят. Из въздуха се носеше толкова силна воня, че дори филтрите на скафандрите не успяваха напълно да я премахнат. Каселанците подскачаха около тежко екипираните земляни като развълнувани кутрета. Ножовете им подрънкваха и блестяха.

Къщата на вожда беше единствената триетажна постройка в града. Високата кула на хранилището беше точно зад нея.

— Ако идвате с мир — заговори вождът, когато влязоха, — сте добре дошли.
Той беше на средна възраст и по тялото му бяха препасани поне петнадесет ножа. Беше седнал с кръстосани крака на леко издигнат подиум.

— За нас е чест — отвърна Фания.
От хипнотично заучените уроци той си спомни, че вождът тук има доста по-широка роля, отколкото на Земята. Той беше комбинация от монарх, върховен жрец, божество и най-смел войн.

— Тук сме ви донесли няколко скромни дара — добави Фания и сложи дрънкулките в краката на краля. — Дали ваше величество ще ги приеме?

— Не. Ние не приемаме дарове — отсече величеството. Дали в това се състоеше уникалната им социална структура? Фания реши, че такова поведение със сигурност не е присъщо на хората. — Ние сме раса на войни. Ако искаме нещо, вземаме си го.

Фания седна пред краля също с кръстосани крака и поведе разговор с него, докато Дунот си играеше с отказаните подаръци. За да опита да замаже първоначалното лошо впечатление, Фания разказа на краля за звездите и другите светове, понеже примитивните хора обикновено харесват такива фантастични истории. Каза му и за звездолета, но засега спести факта, че им е свършило горивото. Накрая спомена и Касела и увери вожда, че славата му се носи из цялата галактика.

— Така и трябва да бъде — отвърна той гордо. — Ние сме раса на войни, каквато никой никога не е виждал. Всеки от нас умира в битка.

— Трябва да сте водили велики войни — каза Фания учтиво, като се чудеше що за идиот е писал галактическия доклад.

— Не съм воювал от много години — отвърна кралят. — Сега всички сме обединени и дори най-големите ни врагове се присъединиха към нас.

Малко по малко, Фания обърна разговора към горивото.

— Какво е това „гориво”? — попита вождът, произнасяйки думата несигурно, защото тя нямаше еквивалент в каселанския език.

— То кара кораба ни да лети.

— И къде се намира?

— В металната кула — обясни Фания. — Ако само бихте ни позволили...

— В свещения храм? — възкликна вождът шокиран. — Високата метална църква, която самите богове са издигнали за нас в древността?

— Да — потвърди Фания унило, осъзнавайки какво следва. — Там.

— Богохулство е чуждоземец дори да приближи храма — отсече вождът. — Забранявам!

— Ние имаме нужда от горивото — Фания го бяха заболели краката да седи на пода. Скафандърът на беше предвиден за подобни пози. — Кулата е оставена там тъкмо за такива случаи.

— Чужденецо, знай, че аз съм бог за моите хора, не само техен водач. Ако посмееш да приближиш свещения храм, това ще е равносилно на война.

— Опасявах се, че така ще стане — каза Фания и се изправи.

— И тъй като ние сме раса на войни — продължи вождът, — по моя заповед всеки боеспособен мъж на планетата ще се изправи срещу вас. От хълмовете и отвъд реките ще се стекат нови попълнения.

Внезапно вождът извади един нож, което явно беше сигнали за всички присъстващи негови поданици да направят същото.

Фания дръпна Дунот настрана от дрънкулките.
— Слушай сега, празноглавецо. Тия приятелски настроени войни не могат да ни направят нищо. Ножовете им няма да пробият скафандрите, а не мисля, че имат нещо по-добро. Само не ги оставяй да се струпат върху теб. Първо използвай парализатора. Ако стане много напечено, чак тогава извади бластера.

— Ясно — Дунот извади и приготви парализатора с едно движение. Той боравеше с оръжията бързо и уверено, което за Фания беше достатъчно да го държи като свой партньор.

— Ще обиколим тази сграда и ще грабнем горивото. Две туби трябва да са ни достатъчни. След това ще си плюем на петите.

Те излязоха навън, последвани от каселанците. Четирима носачи вдигнаха вожда, който яростно издаваше заповеди на хората си. Тесните улици отвън внезапно се оказаха претъпкани с въоръжени местни жители. Все още никой не правеше опит да ги нападне, но поне хиляда ножа блестяха изтеглени.

Пред хранилището имаше плътна преграда от каселанци, изправени зад мрежа от преплетени въжета, вероятно очертаваща границите на свещената земя.

— Приготви се — каза Фания и прескочи въжетата.

Първият пазач на храма веднага вдигна ножа си. Фания насочи парализатора, без да го използва веднага и продължи да крачи напред.

Първият пазач изкрещя нещо и ножът се стрелна в ярка дъга. Каселанецът изгъргори още нещо, залитна и падна. От гърлото му шурна ярка кръв.

— Казах ти да не стреляш веднага! — ядоса се Фания.

— Ама аз не съм — възрази Дунот. Фания се обърна да го погледне и видя, че оръжието му е още в кобура си.

— Тогава нищо не разбирам — каза Фания недоумяващо.

Още трима каселанци пристъпиха напред с високо вдигнати ножове. Те също паднаха на земята. Фания спря и се загледа в отряда, който настъпваше към него.

Щом се окажеха достатъчно близо до земляните, за да ги намушкат, местните войни сами си прерязваха гърлата!

Фания остана втрещен на място, неспособен да повярва на очите си. Дунот спря зад него.

Стотици местни вече търчаха към тях с крясъци и вдигнати ножове. Когато стигнаха на няколко крачки от тях, всеки се наръгваше с ножа си и падаше върху бързо растящата купчина тела. За минути двамата пришълци се оказаха обградени от стена кървава каселанска плът, която постепенно се издигаше нагоре.

— Добре! — провикна се Фания на каселански, дръпна Дунот и двамата излязоха от ограждението на свещената земя. — Стига толкова. Мир!

Тълпата се раздели и носачите изведоха вожда напред. Сграбчил по един нож във всяка ръка, той се беше задъхал от вълнение.

— Спечелихме първата битка! — провъзгласи той. — Могъществото на нашите войни изплаши нашествениците. Докато има поне един жив на Касела, няма да ви позволим да оскверните храма ни.

Поданиците му нададоха одобрителни триумфални викове.

Двамата чужденци замаяно се дотътриха обратно в кораба си.

— Значи това ще рече „уникална социална структура” — произнесе Фания мрачно. Свали скафандъра се отпусна на койката си. — Техният метод на водене на война е да се самоубиват, докато враговете им се предадат.

— Ама те трябва да са побъркани — измърмори Дунот. — Кой се бие по такъв глупав начин?

— Е, да, но върши работа, нали? — Фания се изправи и се загледа през люка. Слънцето залязваше и беше обагрило града в червено сияние. Слънчевите лъчи се отразяваха в кулата на галактическото хранилище. През открехнатата врата се чуваше тътен на барабани. — А ето, че сега призовават всички на бой.

— И все пак не е нормално — повтори Дунот, който имаше съвсем ясни идеи относно воюването. — Не е човешко.

— Аз ги разбирам. Идеята е, че ако достатъчно хора се самоубият, враговете ще се предадат, поразени от собствената си съвест.

— Ами, ако врагът не се предаде?

— Преди да се обединят, отделните племена трябва да са воювали, като са се самоизтребвали, докато някоя от страните се предаде. Губещите вероятно са се присъединявали към победителите и някое от племената се е разраснало, докато е покорило планетата — Фания се чудеше дали Дунот го разбира. — Това, разбира се, противоречи на инстинкта за самосъхранение. Ако никоя страна не се предаде, цялата раса е може да се затрие. Но всяка война влиза в разрез със стремежа за оцеляване. Те просто имат своите правила.

— Не можем ли да притичаме, да си вземем горивото и да се измъкнем, преди да се избили всичките? — попита Дунот.

— Не мисля. Те може да продължат да се убиват още десет години, убедени, че войната продължава. Ключът се крие в техния вожд. Те го имат за бог и той вероятно ще ги остави да се избият до крак. Накрая самодоволно ще заключи, че расата му се състои от най-великите войни и сам ще си тегли ножа.

Дунот сви едрите си рамене.
— Ами защо не го елиминираме, тогава?

Слънцето почти се беше скрило.
— Те ще си изберат друг бог —— отвърна Фания. — Обаче аз имам идея. Не знам дали ще се получи, но трябва поне да опитаме.

В полунощ двамата спътници напуснаха кораба и тихо се промъкнаха към града. И двамата отново бяха в скафандри. Дунот носеше две празни туби от гориво. Фания държеше парализатора си.

Улиците бяха тъмни и празни и двамата се промъкваха покрай стените на къщите незабелязани. Зад един ъгъл внезапно попаднаха на местен жител, но Фания го парализира, преди да е издал звук.

Спотаиха се в мрака на една уличката, директно срещу хранилището.

— Запомни ли? — провери Фания. — Аз парализирам пазачите. Ти се втурваш вътре и пълниш тубите. После се махаме от тук незабавно. Като проверят, ще видят, че резервоарът е още на мястото си и може би няма да почнат да се самоубиват.

Двамата пристъпиха към сенчестите стъпала пред кулата. Входът се охраняваше от трима пазачи с ножове, затъкнати в препаските им. Фания ги парализира и Дунот хукна да бяга.

Веднага пламнаха факли и от всички страни заприиждаха хора, размахали ножове.

— Това е клопка! — провикна се Фания. — Дунот, върни се!

Дунот побърза да отстъпи. Местните ги бяха чакали. Крещейки, те се втурнаха към земляните и почнаха да си прерязват гърлата на около пет крачки от тях. Тела се свличаха около Фания и едва не го препънаха. Дунот го подхвана и му помогна да се изправи. Отново се измъкнаха от свещената зона.

— Мир, по дяволите! — извика Фания. — Искам да говоря с вожда. Стига толкова, мир!

Неохотно каселанците спряха собственото си заколение.

— Това е то, войната — произнесе вождът. Почти човешкото му лице беше напрегнато в светлината на факлите. — Видяхте войните ни. Знаете, че не можете да се мерите с тях. Новината вече е разнесена по целия свят. Всичките ни хора са готови за битка.

Той огледа гордо сънародниците си и пак се обърна към земляните.
— Този път аз самият ще поведа хората в боя. Няма да можете да ни спрете. Ще се бием, докато се предадете и свалите бронята си.

— Чакай малко, вожде — произнесе Фания задъхано, отвратен от гледката на толкова кръв. Сцената беше като извадена от ада. Стотици тела бяха проснати по земята, а улиците бяха разкаляни от кръвта.

— Нека обсъдя ситуацията с партньора си тази нощ и да продължим преговорите утре.

— Не — отсече вождът. — Вие започнахте битката. Трябва да продължим, докато я завършим. Всеки смел войн желае да падне геройски в боя. Откак покорихме планинските племена, вие сте първите ни истински врагове.

— Добре, де — опита пак Фания. — Но дай да го обсъдим...

— Аз лично ще се бия с вас — провъзгласи вождът и вдигна ножа си. — Ще умра за хората си, както се полага на истински войн.

— Чакай! — извика Фания. — На нас ни е позволено да се бием само денем. Такъв е законът на нашето племе. Затова молим за примирие.

Вождът обмисли думите му.
— Добре тогава. До утре.

Победените земляни бавно закрачиха към кораба, съпроводени от подигравателните подвиквания на местните.

На следващата сутрин Фания все още нямаше идея какво да прави. Знаеше, че трябва да се снабдят с гориво. Той поне нямаше намерение да прекара остатъка от живота си на Касела или да чака, докато се появи нов кораб на галактическите изследователи след около петдесет години. От друга страна не му допадаше идеята да бъде отговорен за смъртта на три милиарда души. На Тетис вероятно нямаше да ги посрещнат като герои. Галактическият надзор можеше да научи, а и въобще беше ужасна идея.

Положението изглеждаше безизходно.

Двамата спътници тръгнаха за срещата с вожда неохотно. Фания все още трескаво се опитваше да измисли нещо, докато слушаше тътена на барабаните.

— Само да имаше с кого да се бием наистина — мърмореше Дунот, разглеждайки безполезните си бластери.

— Това е то. „Гузната съвест превръща всеки в престъпник” или нещо такова. Те очакват да се предадем, преди кръвопролитието да излезе извън контрол — Фания обмисли това за момент. — Всъщност тази идея не е толкова налудничава. И земните войни не продължават, докато всички войници на някоя от страните умрат. Някой обикновено се предава, защото му е писнало.

— Защо пък не искат да се бият с нас?

— Да, защо — Фания се закова на място. — Ние ще се бием помежду си! — провъзгласи той. — Според тези хора самоубийството е форма на война. Тогова истинският двубой вероятно ще им изглежда като самоубийство.

— Че каква полза ще има от това? — недоумяваше Дунот.

Вече влизаха в града и улиците бяха изпълнение с хиляди въоръжени мъже. Равнината около града също беше пълна с хора, докъдето стигаше погледът. Явно всички бяха отговорили на барабанния призив и бяха дошли да се сражават с пришълците.

Което, разбира се, означаваше, масово самоубийство.

— Да го кажем така — опита да обясни Фания, — ако на Земята някой се кани да се самоубие, ние какво правим?

— Арестуваме го? — предположи Дунот.

— Не веднага. Първо му предлагаме каквото поиска, за да не го направи. Предлагат му пари, работа, дъщерите си, каквото и да е, само, за да не си сложи край на живота. Защото на Земята, това е табу.

— Е и?

— Може би двубоите са табу тук. Може би ще ни предложат гориво, за да спрем.

Дунот не изглеждаше убеден, но Фания реши, че си струва да опитат.

Проправиха си път през тълпата до входа на хранилището. Вождът ги очакваше, величествено наперен като същински бог на войната.

— Готови ли сте за битка? — попита ги той. — Или ще се предадете?

— Готови сме — отвърна Фания. — Давай, Дунот!

Той замахна и облечения му в дебела ръкавица юмрук се заби в ребрата на спътника му. Дунот премига.

— Хайде, де, удари ме — подкани го Фания.

Дунот замахна на свой ред и Фания се олюля от силата на удара. След малко двамата се развихриха като двойка враждуващи ковачи, а скафандрите им дрънчаха с всеки удар.

— По-леко, де. Натърти ми ребрата — изпъшка Фания, като се надигаше от земята. След миг той свирепо цапардоса шлема на Дунот.

— Престанете! — кресна вождът. — Това е отвратително!

— Получава се — отбеляза Фания, задъхано. — Сега се престори, че те душа и да приключваме.

Дунот послушно падна на земята. Фания събра ръце около врата му и стисна.

— Прави се, че умираш, идиот такъв — просъска му той.

Дунот се постара да пъшка, колкото може по-убедително.

— Спри веднага! — изкрещя вождът. — Отвратително е да се убиват други хора!

— Ще спра, ако ми позволиш да си взема гориво — отвърна Фания и затегна хватката си около врата на Дунот.

Вождът обмисли думите му. Накрая поклати глава.

— Не.

— Какво?

— Ти си пришълец. Щом искаш, можеш да извършиш това позорно дело, но няма да ти позволим да оскверниш свещените ни реликви.

Дунот и Фания се изправиха тежко на крака. Фания беше изтощен от борбата в тежкия космически костюм и едва се надигна.

— А сега, предайте се окончателно — нареди вождът. — Свалете бронята си или да продължим битката.

Хилядите, а може да бяха и милиони войни, защото нови хора пристигаха постоянно, изреваха кръвожадно. Викът им беше подет от по-далечните редици и отекна из хълмовете, обграждащи града.

Лицето на Фания се изкриви в гримаса. Двамата с Дунот не можеха да се предадат на каселанците. Кой знае, можеше да ги сготвят за следващото ритуално религиозно ястие. За момент си помисли дали да не вземе горивото и да остави идиотите да се самоубиват на воля.

В яростта си, той пристъпи напред и цапардоса вожда по лицето с юмрук в тежка ръкавица.

Вождът падна, а всички останали отстъпиха назад ужасени. Вождът светкавично измъкна един нож и го вдигна до гърлото си, но Фания здраво стисна китките му.

— Слушайте ме, всички — произнесе Фания прегракнало, — ние ще си вземем горивото. Ако дори само един от вас се самоубие, аз ще убия вожда.

Хората запристъпваха наоколо несигурно. Вождът се дърпаше свирепо в хватката на Фания и опитваше да допре ножа до гърлото си, за да умре с достойнство.

— По-бързо — подкани Фания Дунот. — Върви го вземи.

Местните не знаеха какво да правят. Държаха ножовете до гърлата си, готови да ги използват, ако битката бъде подновена.

— Никой да не мърда — провикна се Фания. — Иначе ще убия вожда ви и той няма да може да умре като истински войн.

Каселанецът отчаяно продължаваше да се опитва да се убие. Фания не отпускаше хватката си и знаеше, че трябва да му попречи, за да може да продължи да го заплашва с убийство.

— Слушай сега, вожде — заговори Фания, оглеждайки обърканата тълпа, — трябва да ми обещаеш, че войната между нас ще приключи. Ако ли не, ще те убия.

— Войни! — провикна се вождът. — Изберете си нов водач. Забравете за мен и се сражавайте храбро.

Каселанците още се колебаеха, но някои почнаха да вадят ножовете си.

— Ако го направите — извика Фания на свой ред, — ще убия вожда. Ще убия всички ви!

Това ги накара да спрат.

— Имам могъщи магически сили в кораба си. Мога да убия всеки един от вас и тогава никой няма да може да умре храбро като войн. И никой няма да отиде в рая!

Вождът направи едно последно усилие да се освободи и за малко да успее, но Фания го удържа и дръпна ръцете зад гърба му.

— Добре тогава — примирено произнесе вождът, а очите му се напълниха със сълзи. — Един войн трябва да умре от собствената си ръка. Печелиш, пришълецо.

Двамата спътници се оттеглиха към кораба си, понесли горивото и вожда, а тълпата ги съпроводи с крясъци и проклятия. Хората размахваха ножовете си и подскачаха, обзети от ярост.

— Давай да побързаме — разпореди се Фания, след като Дунот беше заредил кораба.

Той избута вожда настрани и скочи вътре. Секунда по-късно вече бяха във въздуха и поеха курс към Тетис и най-близкия бар с максимална скорост.

Местните се бяха разгорещили и жадуваха кръв — тяхната собствена кръв. Всеки мъж залагаше живота си, че ще отмъсти за обидата, нанесена на водача им и за оскверняването на храма им.

Но пришълците си бяха тръгнали и те нямаше с кого да се бият.

1952 г.

Переведено на Нотабеноиде
http://prevodi.chitanka.info/book/23/58

Переводчики: Деница Минчева

Настройки

Готово:

100.00% КП = 1.0

Сваляне като текстов файл (.txt)
Връзка към тази страница
Съдържание на превода
Интерфейс на превода