Осма глава
Майката на Танроуз е доста немощна сивокаса дама. Доживяла е до осемдесет, което си е доста за този квартал, но не изглежда като някой който ще изкара още много години с нас. Тя има един гувернант, платен от Танроуз, който ме въвежда в единствената им голяма стая, където майката на Танроуз седи на голям стол с кафяво одеяло върху краката си. Въпреки че семейството не е богато, жилещето, в което живеят не е толкова лошо колкото мнозинството от другите в по-бедните райони. То е малко, но удобно и добре украсено с малки гоблени по стените, чисти стъкла на прозорците, полираното дюшеме е покрито са покрити с дебели черги. Поглеждам от към коридора към семейното параклисче, което е светло,островът Бездиханния дракон чисто и мирише на тамян.
След като прислужникът ми донася чаша вино изчаквам майката на Танроуз, за да се заемем за работа. Отнема малко време докато тя ми разкаже историята си, а в гласа и има горчилка. Тя не е простила на властите, че баща й е хвърлен в затвора.
– Преди да се включат във флота на краля, кеперите имали съгласието му, че могат да запазят цялата придобита плячка. Баща ми, капитан Максий, атакувал богат Симнияския кораб в денят преди да се срещтне с ескадрата към към която е бил зачислен. Всичко което е заграбил през онзи ден е било негова собственост.
Както й съобщили, властите не го виждали по този начин. Капитан Максий наистина взима участие в битката при островът Бездиханния дракон, но когато се завръща в пристинището е призован да се яви в двореца, където е обвинен, че е задържал плячка собственост на краля.
– Другите капитани ревнуваха, заради големите му успехи. Процесът не беше честен. Хвърлиха го в затвора, когато отказа да предаде парите.
Майката на Танроуз се закашля, изглежда ми крехка и разтроена. В очите и проблясват сълзи.
– Той умря скоро след това. Не беше добре когато се завърна и неможа да се възстанови в затвора. Те го убиха. След това разпитваха майка ми, но тя никога не има каза нищо.
Въздъхва и се заглежда някъде в далечината за известно време.
– Това беше много отдавна. Сега орките ще превземат града. Нека, казвам аз.
– Нека?
– Защо да ми пука? Градът разруши семейството ми. Баща ми беше богат. Погледни ме сега.
Тя отново замлъква. Изглежда уморена. Изведнъж живва и ме поглежда втренчено.
– Но орките няма да получат парите на баща ми. Намерете ги за мен! Има четиридесет хиляди гурана. Ако успеете хиляда от тях са за вас.
– Къде точно ги е заровил?
– Близо да пристанището. Под китът.
– Ър?
– Под китът.
Почесвам се по брадата.
–Не знам да има никакви китове в пристанището.
– Това е казал на майка ми. Под китът. И това ми е предала тя.
– Наистина не мисля, че в пристанището на Тюрай има кит.
– Не в пристанището. До него.
– Дори и така...
Спирам. Очите на майката на Танроуз се затварят. Всеки момент тя ще задреме.
Прислужникът влиза име поглежда въпросително.
– Потеглям – казвам аз и се сбогувам. Напускам апартамента много замислен. Не изглежда луда и паметта й изглежда си е наред. Разказът й не изглежда толкова невероятна предвид морската история на Тюрай и алчността на двореца. Всеки капитан прибрал се с голяма плячка веднага ще бъде намерен от някой опитващ да го освободи от нея. Освен това ми предложа награда от 1000 гурана за намиране на парите, което ме кара да вярвам на тази история.
Единствения проблем е, дори мога да се закълна, че покрай пристанището няма китове. Все още мисля за това когато спристигам във Възмездяващата секира. Не съм очарован че намирам Макри и настроението ми не се подобрява въобще от начина по който е коленичила и превела над Ханама, лицай им почти се докосват.
– Какво по дяволите правиш? - я питам аз. - Не не ми отговаряй. Просто го прави някъде другаде.
Грабвам бутилка кли и отпивам цяла чаша. Всички тези болни жени в личната ми квартира започват да ме изнервят. Макри скача леко на крака. Всичко което прави е леко, плавно и пъргаво. Досега не съм забелязвал колко досадно може да бъде.
– Ханама се опита да каже нещо – казва Макри.
Сядам зад бюрото си. Последва кратка тишина.
– Спри да се преструваш, че не те интересува.
– Нищо казано от убие не представлява интерес за мен.
– Не е ли време да престанеш с непрекъснатото злобеене по адрес на убийците Траксас? Вече започва да става досадно.
– Досадно? Тази жена убива хора за пари. Това е порочна практика когато отдавна трябваше да бъде забранена.
– Бил си войник. Също си убивал хора за пари.
– Това е различно.
– И как?
– Просто е. И не се опитвай да обърнеш въпроса с някакъв малоумен аргумент прихванат набедения за философ Самантиас
Макри изглежда разочарована.
– Искаш ли да чуеш какво каза Ханама или не?
– Не.
– Добре – тросва се Макри.
Тя се тръшва на дивана. Опитвам се да я игнорирам. След няколко минути се взирам в нея. Тя разглежда ноктите си. Удрям с ръка по бюрото и взимам днешното издание на Хрониката. Пълна е с новини за Зимната треска. Има голяма епидемия в северната част на града и се очаква да се разпространи. Макрипродължава да разглежда ноктите си.
– Какво, дяволите да я вземат, е казала Ханама?! - реввам аз.
Макри вдига поглед.
– Пардом?
– Какво каза?
– Не помня.
Това прелива чашата. Ставам на крака.
– Макри, имам кабинет пълен с болни убийци и магьосници и това сериозно започва да пили нервите ми. Въобще не съм в настроение да ме мотаеш и да се държиш като малоумна. Какво каза Ханама?
Макри също става на крака.
– Тя каза: Ако онзи тлъст детектив се върне му кажи че е пиян простак.
Слагам ръка на меча си и го изтеглям няколко пръста от ножницата.
– Кажи ми какво каза!
Очите на Макри пламват. Тя измъква дълъг нож от ботуша си и пристъпва към мен.
– Ами ако не го направя?
Макри размахва ножа си. Аз итеглям меча си. На вратата се почуква и Танроуз влиза в кабинета ми. Тя поглежда втрещено към извадения ми меч и ножът на Макри.
– Какво става тук?
Прибирам меча си с достойнство.
– Лични разногласия.
– И двамата трябва да се срамувате от себе си – казва Танроуз. - Така ли трябва да се държите?
Макри прибира ножа си обратно в ботуша гледайки мрачно.
– Той започна – мърмори тя.
Танроуз се мръщи.
– Щях да те помоля, да се погрижиш за бара докато отида до рибаря. Но мисля, че вместо това ще попитам Глухарче. Опитайте се да не се избиете докато се върна.
Танроуз излиза. Сядам обратно зад бюрото си. Свивам си пръчица тазис и хвърлям друга на Макри. Тя я хваща и поставя в устата си. Милчим известно време.
– Това беше странно – казва Макри.
– Какво?
– Спорът. Дори по нашите стандарти не изглеждаше като нещо заради което да се вади оръжие.
Свивам рамене.
– В момента всички в Тюрай са луднали, не си ли видяла орките пред стените?. Случват се такива неща. Да си в град под обсада никога не е добре. Сега, когато болестта почва да се вихри, очаквам лудите да станат мнозинство.
Дръпвам си от тазиса, лекият наркотик ме успокоява.
– И какво все пак каза Ханама?
– Каза, че някой ще опита да убие Лузитания.
– Кой?
– Отново се унесе преди да ми каже повече.
Обръщам се да погледна мъничката убийца, която мърмори на себе си, изгубена в неспокойния сън идващ с болестта.
– Прлосто страхотно. Не можа ли да остане в съзнание още десет секунди?
– Поне получихме предупреждението – казва Макри.
– Това не ни е много полезно. Както са тръгнали неща, всеки втори в града може да планира лекинко предастелство, за да отърве кожата си от орките.
– Какво искаше майката на Танроуз? -пита Макри.
Веднага ставам подозрителен.
– От къде знаеш за това?
– Чух някой да подмята – казва неопределено Макри.
– Това е лично разследване. Малко неприятности с нейните съседи. Нищо важно.
Не ми се ще Макри да знае, че съм на гореща следа по дирите на 14,000 гурана. Една дума да излезе за това и кой знае какво може да се случи. В пропаднал град като Тюрай, половината жители биха се юрнали към пристанището, за да копаят за златото.
Преди Макри да опита да изкопчи още информация от мен ние сме прекъснати от почукване на вратата. Оказва се младеж от Гилдията на вестоносците.
Той ме предава свътък с печат. Подписвам се и затварям вратата. Писмото е от заместник консул Цизерий.
Положението се усложни. Лузитания е в голяма опасност. Не правете нищо, което да привлече вниманието към вашата кръчма. Изпращам Тирини Змиеубийцата за да осигури магическа защита.
– Казах ти, че Лузитания е в опасност – казва Макри.
Не съм очарован от това, че Цизерий праща Тирини Змиеубийцата на помощ. Тя не е от вида магьосници към който би се обърнал човек в криза. Щях да съм по-доволен, ако беше пратил един полк да напълни кръчмата. За съжаление, това може да разкрие на орките че Лузитания е болна, и да последва незабавна атака.
–Ще отмениш ли играта на карти? - пита Макри.
Озадачен съм.
– За чий да го правя?
– Ще привлече внимание към кръчмата.
– Не, няма.
– Разбира се, че ще. Ще започната да разправят за това, особено ако генерал Акарий доведе претор Капатий.
Получавам усещането, че нещата почват да се смърандясват, с всичките болни навсякъде и най-богатите комарджии в града тръгнали към мен, но игнорирам.
– Във кризизисни времена човек трябва да се държи спокойно и нормално. Не мога да отменя играта на карти. Това би било непатриотично.
Макри се хваща за това.
– Не трябва да привличаш внимание към Възмездяващата секира. Започването на най-голямата игра на карти, която някога е виждана в Дванайсет морета, технически погледнато е привличане на внимание."
– Отмяната й ще повдигне пък много подозрения.
– Събра ли вече парите?
– Не точно. Но усещам как нещата започват да се натъманяват.
Внимание! Този превод, възможно, още не е готов.
Неговият статут: преводът се редактира
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/5/20
Преводачи: Вилорп
Готово: