7
НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН ЗАКАРВАМЕ Марго на летището. Навън натоварваме куфарите ѝ на носилка за багаж. Кити се опитва да се качи отгоре и да танцува, но баща ни веднага я издърпва надолу. Марго настоява да влезна сама, точно както каза, че ще направи.
- Марго, поне ме остави да чекирам багажа ти - казва татко, опитвайки се да направи маневра с носилката за багаж около нея. - Искам да те видя как минаваш покрай проверката.
- Ще се оправя. - повтаря тя.- И преди съм летяла сама. Знам как да чекирам багажа си.
Тя застава на пръсти и слага ръце около раменете на татко. - Ще се обадя, когато пристигна, обещавам.
- Обаждай се всеки ден. - прошепвам аз. Бучката в гърлото ми става по-голяма и няколко сълзи се спускат от очите ми. Надявах се, че няма да плача, защото знаех, че Марго не би се разплакала и е самотно да плачеш сам, но не можах да се сдържа.
- Не смей да ни забравяш. - предупреждава Кити.
Това кара Марго да се усмихне.
- Не бих могла. - тя ни прегръща още веднъж. Запазва мен за последно. Знаех, че ще го направи.
- Грижи се добре за татко и за Кити. Сега ти отговаряш. - не искам да я пусна, затова я прегръщам по-силно. Все още чакам и се надявам на някакъв знак, някакъв признак, че ние ще ѝ липсваме толкова, колкото и тя на нас. И после тя се засмива и аз я пускам.
- Чао, Гого. - казвам аз, попивайки очите си с част от блузата ми.
Ние я гледаме как бута носилката си за багаж към гишето. Аз плача силно, попивайки сълзите си с външната част на ръката си. Татко слага едната си ръка около мен, а другата - около Кити.
- Ще чакаме, докато се нареди на опашката за проверката. - казва той.
Когато е готова с чекирането, тя се обръща назад и ни поглежда през стъклените прозорци. Вдига едната си ръка и ни помахва, а после се отправя към гишето. Гледаме я как си тръгва, мислейки, че може би ще се обърне отново, но тя не го прави. Тя вече изглежда толкова далеч от нас. Абсолютната Марго, винаги способна. Съмнявам се, че, когато дойде моето време да си тръгна, ще съм толкова силна, колкото е Марго.
Плача през целия път към вкъщи. Кити ми казва, че съм по-голямо бебе от нея, но после от задната седалка взима ръката ми и я стисва и разбирам, че и тя е тъжна.
Въпреки, че Марго не е шумен човек, вкъщи е тихо. По някакъв начин празно. Какво ли ще е, когато аз си тръгна след две години? Какво ще правят татко и Кити тогава? Мразя мисълта за това, че те двамата ще се прибират в празна, тъмна къща без мен и Марго. Може би няма да ходя някъде надалеч, може би даже ще живея вкъщи поне за първия семестър. Мисля, че това ще бъде правилното решение.
Внимание! Този превод, възможно, още не е готов.
Неговият статут: преводът се редактира
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/52/169
Преводачи: аз345
Готово: