8
КЪСНО ТОЗИ СЛЕДОБЕД КРИС МИ ЗВЪНИ и ми казва да се срещнем в мола. Тя иска мнението ми за някакво кожено яке и за да има пълен ефект, трябва да го видя на живо. Радвам се, че тя иска съвета ми и би било хубаво да излезна от къщата и да не съм тъжна вече, но съм нервна за шофирането до мола сама. Аз (както и всеки друг) бих приела себе си за лош шофьор.
Питам я дали не може да ми изпрати снимка вместо това, но Крис ме познава твърде добре. Тя казва:
- Нее. Довлечи задника си тук, Лара Джийн. Никога няма да станеш добра в шофирането, ако просто не го правиш.
И това и правя. Карам колата на Марго до мола. Аз имам шофьорска книжка, но просто не съм много уверена. Баща ми ме водеше на уроци безброй пъти, Марго също и се чувствам добре, когато и те са в колата, но се изнервям, когато шофирам сама. Смяната на платната ме плаши. Не обичам да не виждам какво се случва пред мен, дори за секунда. Освен това не обичам да карам твърде бързо.
Но най-лошото е, че имам навика да се загубвам. Единствените места, на които мога отида с абсолютна сигурност, са училището и магазина за хранителни стоки. Никога не ми се е налагало да знам как да стигна до мола, защото Марго винаги ни караше до там. Но сега трябва да съм по-добра, защото съм отговорна да закарвам Кити. Въпреки, че Кити е по-добре с посоките от мен. Тя знае как да стигне до много места. Но не искам да я слушам да ми казва как да стигна до някъде. Искам да се чувствам като голямата сестра, искам тя да се отпусне на пътническото място в безопасност, знаейки, че Лара Джийн ще я закара там, където трябва да отиде, точно както се чувствах аз с Марго.
Разбира се, мога да използвам ГиПиЕс, но ще се чувствам глупаво да слушам упътвания как да стигна до мола, след като съм била там милион пъти. Трябва да ми идва интуитивно, лесно, без дори да мисля за това. Вместо това аз се притеснявам за всеки завой, опитвам се да предвидя всеки магистрален знак - на север ли е или на юг, трябва ли да завия тук или на слеващата пряка? Досега не ми се е налагало да обръщам внимание.
Но днес засега всичко беше добре. Слушам музика, дори карам с една ръка на кормилото. Правя тази престорена увереност, защото колкото повече се преструвам, толкова по-истинско го чувствам.
Всичко минава толкова добре и аз минавам по прекия път, вместо по магистралата. Минавам на пряко през крайния квартал и докато го правя, се чудя дали това е било добра идея. След няколко минути нещата не изглеждат особено познати и осъзнавам, че е трябвало да завия наляво, вместо надясно. Избутвам паниката, която се издига по гръдния ми кош и се опитвам да обърна.
Можеш да го направиш, можеш да го направиш.
Има четирипосочен знак стоп. Не виждам никого, така че продължавам напред. Дори не виждам колата в мое дясно. Усещам го преди да го видя.
Изпищявам много силно. Усещам мед* в устата си.
(Става въпрос за химичното вещество мед)
Кървя ли? Да не би да съм отхапала езика си? Докосвам го и той е все още там. Сърцето ми препуска, цялото ми тяло е влажно и лепкаво. Опитвам се да си поемам дълбоко въздух, но сякаш не ми достига въздуха.
Краката ми се поклащат, докато излизам от колата. Другият човек вече е навън, оглеждайки колата си с кръстосани ръце. Той е възрастен, по-стар от баща ми, има сива коса, носи шорти с червени омари по тях. Неговата кола е добре, моята има огромна вдлъбнатина отстрани.
- Не видя ли знака за стоп? - изисква той - Да не би да си писала на телефона си?
Поклащам глава, гърлото ми се затваря. Просто не искам да плача. Само да не се разплача...
Той май усети това. Раздразнената вдлъбнатина над веждата му се отпуска.
- Ами, моята кола изглежда добре. - казва той неохотно. - Ти добре ли си?
Кимвам отново.
- Съжалявам. - казвам аз.
- Децата трябва да са по-внимателни. - казва мъжът, сякаш не бях продумала.
Бучката в гърлото ми става все по-голяма.
- Много, много съжалявам, господине.
Той издава грухтящ звук.
- Трябва да се обадиш на някого да дойде да те вземе. - казва мъжът. - Искаш ли да изчакам с теб?
- Не, благодаря Ви.
Ами, ако е сериен убиец или детски насилник? Не искам да бъда сама с някакъв странен мъж.
Мъжът потегля.
След като си е тръгнал вече, ми идва наум, че най-вероятно е трябвало да се обадя на полицията, докато той беше още тук. Не трябва ли винаги да се обаждаш на полицията, когато имаш инцидент с кола, без значение какъв е? Почти съм сигурна, че са ни го казвали на шофьорските изпити. И това е друга грешка, която направих.
Сядам на бордюра и се взирам в колата на Марго. Беше у мен само за два часа и вече я повредих. Отпускам главата си върху скута си и сядам като стегнат възел. Вратът ми започва да ме боли. Тук започват сълзите. Баща ми няма да е доволен. Марго няма да е доволна. Вероятно и двамата ще се съгласят, че нямам работа да обикалям града без надзор и може би са прави. Да караш кола е голяма отговорност. Може би още не съм готова за това. Може би никога няма да бъда. Може би дори когато остарея, сестрите ми и баща ми ще трябва да ме карат, защото съм толкова безполезна.
Изваждам телефона си и се обаждам на Джош. Когато той отговаря, казвам:
- Джош, може ли да ми направиш у-у-услуга? - гласът ми трепери толкова много, че се чувствам унизена.
Което той, разбира се, чува, защото той е Джош. Той се съсредоточава и казва:
- Какво не е наред?
- Току-що претърпях инцидент с колата Дори не знам къде съм. Можеш ли да дойдеш да ме вземеш?- потрепване, потрепване.
- Ранена ли си? - иска да знае той.
- Не, добре съм. Просто - ако кажа още една дума, ще се разплача.
- Какви знаци виждаш на улицита? Някакви магазини?
Извъртам врата си, за да видя.
- Фалстоун. - казвам аз. Поглеждам към най-близката кутия за поща. - На Фалстоун Роуд 8109 съм.
- Тръгвам. Искаш ли да остана на телефона с теб?
- Не, така съм добре. - затварям и започвам да плача.
Не знам колко дълго съм седяла там плачейки, докато друга кола не се появи пред мен. Поглеждам нагоре и е черното Ауди на Питър Кавински със затъмнени прозорци. Един тях се спуска надолу.
- Лара Джийн? Добре ли си?
Кимвам с глава сякаш казвам "да" и правя движение, че може да си ходи. Затваря прозореца и си мисля, че той вече си тръгва, но той отбива от другата страна и паркира. Слиза и започва да оглежда колата ми.
- Наистина си оплескала нещата. - казва той - Взе ли информацията на застраховката на другия човек?
- Не, неговата кола беше наред. - плахо подсушавам бузите си с ръка - Вината беше моя.
- Имаш ли тройно А*?
*Дигитална карта с телефонен номер, на който се обаждаш, когато имаш пътен проблем.
Кимвам.
- Значи си им се обадила вече?
- Не, но един човек ще дойде.
Питър сяда до мен.
- Колко дълго си стояла тук сама, плачейки?
Обръщам главата си и подсушавам лицето си отново:
- Не плача.
Питър Кавински и аз бяхме приятели преди, когато той не беше още Кавински, а Питър К. Имаше цяла банда в средното училище. Момчетата бяха Питър Кавински, Джон Еймброуз МакКлерън и Тревър Пайк. Момичетата бяха Женевив, аз, Али Фелдман, която живееше надолу по блока, и понякога Крис. Израствайки Дженевив живееше на две улици от мен. Забавно е колко голяма част от детството е в близостта. Най-добрият ти приятел е този, който живее най-близо до къщата ти, този, до когото сядаш по музика, е този, чиято първа буква на името е най-близо до твоята. Игра на шансове. В осми клас Дженевив се премести в друг квартал и останахме приятелки и още малко време.
Тя се връщаше понякога, за да се видим, но нещо беше различно. До гимназията Дженевив ни беше засенчила. Тя все още беше приятелка с момчетата, но момичешката група приключи. Али и аз останахме приятелки, докато тя не се премести миналата година, но винаги е имало нещо унизително в това, сякаш бяхме две престояли филийки хляб и заедно правехме един сух сандвич.
Вече не сме приятели. Аз и Дженевив или аз и Питър. И затова е толкова странно да седя с него на нечий бордюр сякаш никакво време не е минало.
Телефона му вибрира и той го изважда от джоба си.
- Трябва да тръгвам.
Подсмърчам.
- Накъде си се запътил?
- Към Джен.
- Тогава по-добре да тръгваш. - казвам аз - Дженевив ще се ядоса, ако закъснееш.
Питър издава звука "пфф", но става бързо. Чудя се какво ли е да имаш толкова власт над момче. Не мисля, че бих бя искала. Голяма отговорност е да държиш нечие сърце в ръцете си. Той се качва в колата си, когато по-късно му хрумва нещо, обръща се и пита:
- Искаш ли да се обадя на тройно А за теб?
- Не, така съм добре. - казвам аз. - Благодаря, че спря все пак. Беше много мило от твоя страна.
Питър се усмихва със зъби. Помня това за Питър - колко много харесва позитивната нагласа.
- По-добре ли се чувстваш сега?
Кимвам. Всъщност, да.
- Добре - казва той.
Той изглежда като красиво момче от други времена. Той може да бъде елегантен войник от Първата световна война, достатъчно карсив, за да може някое момиче да го чака с години да се върне от война, толкова красив, че тя би чакала завинаги. Той би носил червено пощальонско яке, да кара Корвет* с една ръка на кормилото, по пътя му да вземе момичето си за сок хоп*.
*Корвет - модел спортни коли.
*сок хоп - неформално танцово събитие за тийнейджъри през 20-те в Северна Америка.
Красотата на Питър изглежда по-скоро вчерашна, отколкото днешна. Просто има нещо в него, което момичетата харесват.
С него беше първата ми целувка. Толкова е странно като се замисля за това сега. Имам чувството, че е било преди хиляди години, но всъщност беше преди четири.
* * *
Джош се появява минута по-късно, докато пиша на Крис, че няма да успея да отида до мола в крайна сметка. Изправям се.
- Забави се много!
- Ти ми каза номер 8109. Това е 8901.
Уверено казвам:
- Не, със сигурност казах 8901.
- Не, със сигурност каза 8109. И защо не си вдигаш телефона?- Джош излиза от колата си и когато вижда колата ми отстрани, ченето му пада.
- По дяволите! Обади ли се на тройно А вече?
- Не. Може ли ти?
Джош го прави и после седим в колата му с климатик, докато чакаме. Почти се качвам на задната седалка, когато си спомням, че Марго не е тук вече. Возила съм се в колата му толкова много пъти и не мисля, че някога съм сядала на седалката до шофьора.
- Ъм... знаеш, че Марго ще те убие, нали?
Обръщам главата си толкова бързо, че косата ми ме удря по лицето.
- Марго няма да разбере, така че не казвай нито дума!
- Кога изобщо ще говоря с нея? Ние скъсахме, не помниш ли?
Намръщвам му се.
- Мразя, когато хората правят това - ти си ги помил да пазят нещо в тайна и вместо да ти кажат да или не, те казват "На кого бих могъл да кажа?"
- Не съм казвал "На кого бих казал?" !
- Просто кажи да или не и го направи. Не поставяй условия.
- Няма да кажа нищо на Марго - казва той - Ще си остане между нас. Обещавам. Окей?
- Добре. - казвам аз. Става тихо, защото никой не казва нищо. Чува се само звука на хладния въздух, излизащ през процепите на климатика.
Стомахът ми става несигурен, докато мисля как ще кажа на татко. Може би трябва да му обявя новините със сълзи в очите, за да му стане жал за мен. Или може да кажа нещо като "Имам добри и лоши новини. Добрите новини са, че аз съм добре, по мен няма нито драскотина. Лошата - колата е повредена." Може би "повредена" не е правилната дума.
Обмислям правилните думи в главата си, когато Джош казва:
- Значи само защото Марго и аз скъсахме, и ти няма да ми говориш вече? - Джош звучи шеговито огорчен или огорчен, шекувайки се, ако има такава комбинация.
Поглеждам към него с изненада.
- Не бъди глупав. Разбира се, че все още ти говоря. Просто не публично.
Това е ролята, която играя с него. Ролята на малката досадна сестра. Сякаш съм Кити. Сякаш той не е по-голям от мен само с година. Джош не се усмихва, само изглежда навъсен, удрям челото си в неговото:
- Това беше шега, глупчо!
- Тя каза ли ти, че ще го направи? Имам предвид, винаги ли го е планувала? - когато се колебая, той казва - Хайде, де. Знам, че тя ти казва всичко.
- Всъщност не. Този път не. Честно, Джош. Нищо не знаех за това. Кълна се. - Кръстосвам сърцето си.
Джош поема това. Дъвчейки долната си устна, той казва:
- Може би тя ще си промени мнението. Това е възможно, нали?
Не знам кое е по-безсърдечно от моя страна - да кажа да или не, защото ще го боли и в двата случая. Защото докато аз съм 99,99999 процента сигурна, че тя ще се върне при него отново, все още има този малък шанс, да не го направи и не искам да му давам напразни надежди. Затова не казвам нищо.
Той преглътва и адамовата му ябълка се качва нагоре и после надолу.
- Не, права си. Когато Марго реши нещо, не се връща отново на същото нещо.
Моля те, моля те, моля те не плачи.
Отпускам главата си върху рамото му и казвам:
– Никога не знаеш, Джоши.
Джош се взира право напред. Една катерица се е втурнала към голям дъб в градината. Нагоре и надолу и после пак нагоре. И двмата я гледаме.
- Кога ще пристигне?
- След няколко часа.
- Тя...тя ще се върне ли за деня на благодарността?
- Не. Те не празнуват деня на благодарността. Това е Шотландия, Джош. Те не празнуват американски празници, ехо! Отново съм подигравателна, но в душата си не искам това.
- Права си.- казва той.
Казвам:
- Тя ще бъде вкъщи за Коледа все пак. - и двамата въздъхваме.
- Мога ли да продължа да излизам с вас?
– С мен и Кити?
– И баща ти също.
- Няма да ходим никъде. - уверявам го.
Джош изглежда облекчен.
- Добре, защото ще е ужасно да изгубя и теб.
Докато го казва, сърцето ми прави пауза и аз забравям да дишам. Само за една секунда съм замаяна. И тогава, точно толкова бързо, колкото и дойде, странното трептене в гърдите ми изчезна и аварийната кола пристигна.
Когато завиваме по моята алея, Джош казва:
- Искаш ли да съм с теб, докато казваш на баща си?
Аз се озарявам, но после се сещам как Марго ми каза, че сега аз отговарям. Предполагам, че част от това да отговаряш, е и да поемаш отговорност за грешките си
Внимание! Този превод, възможно, още не е готов.
Неговият статут: преводът се редактира
Преведено в Нотабеноид
http://prevodi.chitanka.info/book/52/170
Преводачи: аз345
Готово: